Уморена и спокойна. Това е максимумът, в който имам потенциал за изцеждане и правя всичко "въпреки". Сега само се отбивам, за минути, колкото да успея да споделя съществените несъществени шепоти, които драскат по тишината в изтощението ми.
Тъй като напоследък си мисля за атмосферите и тяхното изопачаване, различните хора, които свързвам чрез някакви абсурдно сътворени връзки, появили се от стари детски спомени и многократно преработени представи за места и събития. Та да, все едно.
След малко ще потъна във философията, ако не потъна в дълбок сън, за който съм убедена, че ще ми се отрази по-добре.
Харесва ми да чертая пирамиди и да пиша по чисто бели листи, защото мога, защото се получава, защото дори без редове аз не изкривявам изреченията.
Заради това и обожавам да си припомнят един цитат на Пикасо: "I do what I can't in order to learn something".
Любимият ми хубав тефтер е на път да привърши. Сещам се колко пъти съм писала в него просто заради нуждата да напиша нещо, а понякога просто заради нуждата да видя десния наклон на вече обработения си почерк.
Мога да различа мирисът на картофи, ориз, гъби и някои специални хора.
Някой път, ако имам такава възможност, ще спра и ще ги попитам "Извинете, знаете ли колко е часът?".
За първи път от доста време любимият ми Yahoo хороскоп звучи сериозно и това някак ми харесва, защото знам, че нещата са по-скоро такива, отколкото други.
Имам си нов червен разделител, открих нещо като опит за разказ, който съм писала. Определено има абсурдни части, които ме карат да се изчервявам, но и такива, които самата аз харесвам и много ми напомнят на нещо. Да, знам на какво, но едва ли има смисъл да обяснявам. Все повече се убеждавам, че ще обикна „Мастер и Маргарита".
Онази вечер заспах на "He's just not that into you", въпреки че Дженифър Конъли и Дженифър Анистън бяха много симпатични, а аз се открих в една по-друга актриса, но все едно :)
Явно така човек се чувства най-удобно, разказвайки за това какво обича, какво не обича, колко неща е направил, ето, виждате ли: 1...2...3....
Изброява, изброява, реди делата си, подрежда книгите си, брои колко са, пак ги подрежда, но този път по големина, цвят, ниво на интерес, който будят, и какво ли още не.. Така човек систематизира живота и себе си, за да му е по-лесно, чертае пирамиди и пише по бели листи, учи по това, по което и без това знае, че не е зле - така човек пилее времето си.
Друг мой любим цитат от времето, през което събирането на цитати беше нещо като досадната петминутна работа, която един ден просто зарязах, е "Sometimes avoiding situations you might make mistakes in might be the biggest mistake" (or smfn like this).
Скоро би трябвало да извадя новата партида любими изречения, които много често не помагат на никого или най-могъщото, което правят, е да издигнат нечия репутация на запознат с културата, потънал в интелектуалност човек.
Общо взето глупости. Интелект и така нататък. Завиждам на Шлинк, че формулира въпросите и съмненията си, завиждам и на своята екзалтирана версия, която успява да улови момента, но само за секунди.
Не е прекалено късно, но ми изглежда безкрайно трудно да преровя и отворя папките си, за да достигна до различна музика, която не съм слушала около сто пъти през последните дни.
Трябва да залепя една "До Чикаго и назад", за да я върна на училищната библиотека и да не се почувствам като онези престъпници, за които веднъж говориха в репортаж по новините.
Признавам си, "Граф Монте Кристо" стои у нас от лято '06, а мина толкова време, че вече ме е срам да я върна.
Така или иначе има забележително непоносими пето-, шесто-, седмокласници, които едва ли биха я потърсили, но за разни други хора ми е гузно.
И тук съвсем не издигам книгите, четенето и така нататък духовна дейност в някакъв култ, защото има определени моменти, в които наистина всичко изглежда "вятър", всичко е нищо и единственото нужно е нищото. Какъв неочакван обрат, бих помислила, а всъщност вече си го помислих. Това за вятъра го твърдеше и Елин Пелин, който сравнително много не харесвам или поне се навивах, защото ми втръсна от всичко, което се опитваше да ми отнеме времето.
Иска ми се да излезна напук на умората и на алармата, която ще се включи в 3:30, а аз не искам да я изключвам, защото свикнах нещо да ме буди по средата на нощта, а след това блажено да се обърна на другата си страна, разбрала, че имам още три часа и петнайсет минути, докато ми се наложи да стана. Отскоро нощите са по-дълги от дните и въпреки че заспивам на косъм от сутринта, макар да не е точно така, аз бих им посветила цялата си същност, защото напоследък нямам време да посвещавам каквото и да било, а може би е момент да се подсетя колко важно е да се посветя нещо.
Ах, Весела.
Ако някой чете или ще прочете, може да се чувства поздравен с 311 – „Lovesong”, която слушам за не знам си кой път и ми се иска да слушам още толкова плюс "The destruction of small ideas", който отложих с цели две години, въпреки че слушах доста пъти, но нито един не бе достатъчно силен, за да проникне в мен. Или просто аз не му дадох шанса и отдадеността си, не знам. Когато не се опитвам да изкореня объркванията си, всичко, което съм пазила, се излива по много по-естествен начин, а тогава нямам нужда да чета това, което съм написала, стотици пъти.
И съответно не му обръщам внимание и просто го забравям, без значение, че най-вероятно съм била права. Няма насилени изречения като "Толкова искам да пиша за нещо, нещо, нещо, но не мога, затова сега ще изтръгна от себе си всичко, което е минавало през главата ми последните дни, и ще го пробутам на другите и най-вече на себе си по изкуствен, глупав начин". Не че имам нещо против записките, но за разни работи е хубаво да изчакаш.
Днес се сетих и за космическите заключения, към които ми се иска да не се стремя, за да не срутя главоломно всичко, което постигнах на крилете на умората и търпението.
И като за последно ще кажа, че се завърнах към Маркес, за да го оставя, а после отново да се завърна към него, и може би някъде ще разбера, че е бил повече от първите ми петдесет най-трудни и зрителноизцеждащи страници в живота, нещо повече от опити да се сверя и настроя през студа на януари, нещо повече от олицетворение на един напълно различен свят, нещо повече от човека, който винаги говори за любовта и кожата, която се променя според нея.
Отвреме-навреме сънувам адски странни неща и именно затова обичам да си мисля, че въображението ми работи на високи обороти, но отвреме-навреме сънувам и разни толкова прозрачни и прозаични моменти, които дори не те карат да се опиташ да ги тълкуваш. 23:23. Понякога все още си намислям желания, когато видя двойни часове, но без да целувам монитора. Харесвам числото 23 заради една песен на Jimmy Eat World, "She belongs somewhere else..." (старото име на блога) идваше пък от песен на La Rocca и ми е някак мъчно за него.
Издадох какви ли не дребни неща, сега може би трябва да се чувствам повече, по-сложна, с повече страници, по-интересна. Така правят хората. Разказват за това какво обичат, какво мразят, какво ги дразни, колко книги са прочели, колко филми са гледали, колко хора са целунали, колко пъти са се напили през последните три месеца, колко пъти са се преоблекли в един и същ ден, колко тефтера са изписали, колко много песни са изслушали през последната седмица и им е адски гадно, когато ласт.фм-ът им не ги регистрира.
Сега мога да се чувствам малко по-гола и все пак да се успокоя с реалното "Не съм толкова плитка, че да се изчерпя с един пост".
Well, we'll see. Поне знам, че вече чувствам заглавието, което исках да използвам, като заглавие, което трябва да използвам, а етикетът ще бъде един.
Лека нощ :)
No comments:
Post a Comment