Параноя. Параноя, параноя, параноя. Лазят ме насекоми. Лазят ме огромни стоножки, тънките им крачета гъделичкат кожата ми. Всички те, цели сто, се влачат и разхождат из тялото ми, а големите й антени, мустаци или каквото и да са душат, шарят нагоре-надолу. Тя ме докосва!
Черните лъскави, спокойни до влудяването ми хлебарки тромаво се плъзгат върху мен, оставят слузта си, изваждат задните си криле или каквото и да са и така стават още по-големи, големи и спокойни до влудяването ми.
Душът не спира унищожителните си опити, продължава да пуска капките самотни и отекващи върху плочките до моето вледеняване и влудяване. Самият той се тресе и бучи като парна машина, събрал дяволското налягане под запушените си с варовик малки дупчици.
Не ме е страх от това. Не ме е страх от тъмното, не ме е страх от триетажната неизмазана къща, в която вече никой не живее, а от площадката при тавана ни наблюдават заплашително кош и съмнителна ваза. Не ме е страх от птиците на Хичкок, нито пък от другите птици, не ме е страх от полудял Норман Бейтс, държащ нощ зад найлоновата завеса в банята, не ме е страх от летене със самолет, не е страх от криволичещи шофьори по магистралата, не ме е страх от пълзящите мъже под терасата ми, дори от необичайните имена, появяващи се насън не изпитвам страх в момента.
Просто съм малко притеснена. Защото не пиша. Защото Бернхард Шлинк задава въпроси по същия начин, по който го правя и аз, и просто мога да усетя как самият той търси ред в действията си, опитва се да ги скрепи с някакъв смисъл, задаващ въпроси, на които дори някой да отговори, той ще се бори за своя собствен отговор.
Притеснява ме фактът, че зеленото има хиляди нюанси. Може да е бутилковозелено, светлозелено, боровозелено, синьо-зелено, жълто-зелено, масленозелено, тютюневозелено, електриковозелено, резедаво, а аз бих могла да си помисля само "Зелено".
Притесняват ме и тези изречения, започващи по един и същи начин, удачно попаднали пред вътрешния ми взор като спасителна жилетка за бездарие.
Хората с техните жестове, техните достойни и недостойни думи и действия, ситуациите, които оплитат и в които се оплитат.. Тях, които до вътрешно изтезаване искам да опиша, но никога не го правя, защото ме притеснява липсата ми на търпение. Притесняват ме празните стаи, които не съществуват вкъщи, но ако имаше такива, може би нямаше да си представям как биха изглеждали, а направо щях да започна да ги изпълвам.
Притеснявам ме сънищата ми за Моне.
Притесняват ме чувствата на спокойство и безпокойство, хората, които ме притесняват, и онези, които не ме притесняват. Поводите, за които си струва да се изпотиш и изчервиш, и онези, за които си струва единствено да гледаш хладнокръвно и високомерно.
Многото думи, които се ронят и отронват, а би трябвало да стоят скътани и притесняващи, скрити дълбоко, готови да не бъдат чути никога.
Притеснява ме дишането чрез диафрагмата и дълбокият глас, който се ражда благодарение на него.
Редакциите, които са неизбежни, пропуснатите букви, срички, запетаи, точки, интервали..
Притварящите се клепачи и автопилотът, на който карам, щом всичко е под контрол.
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am young again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am free again
Някои хора са достойни за съжаление, струва си да ги обереш от пода, разпаднали се на парченца, да ги залепиш и да ги оставиш отново да се спукат заради собствената си злоба, коварство, арогантност, неспособност да чувстват. Понякога са толкова жалки, че ми иде да им го покажа, но знам колко ужасно е това.
Някои хора никога няма да се опитат да разберат, че зеленото има нюанси, някои хора никога няма да проникнат зад изреченията, никога няма да положат глава на рамото ти, въпреки че изгарят от нуждата да го направят, никога няма да кажат онова, което искат, без да се престорят, че не е кой-знае какво, че изобщо не предизвиква гадене, сладко-горчиви тръпки по кожата, пот и живо безсъние. Някои хора няма да разберат колко ценни са усмивките, локвите, красивите, грозните, нещастниците, успелите, просяците, пияниците, безделниците, бохемите, сладките малки деца, прекрасните малки деца, отвратителните малки деца. И тези хора не го правят, защото разбират и виждат жалката страна в търсенето на любов и красота по прашните первази, а просто защото живеят в своята черупка, по-затворени дори от търсачите на живот по ъгълчетата на очите, пясъка по мидите, студените нощи, горчивия вкус в гърлото и безсилието, след което се хвърляш изцеден право на леглото.
Абсолютно дискриминиращо и може би тесногръдо, аз искам да благодаря на всички онези, които умират в музиката и на пръв поглед безсмислените филмови сцени, в обикновените реплики, прозвучали като от сценарий. Да благодаря на всички зелени хора, че са зелени, зелени, всеки в различен нюанс. Искам да им благодаря, въпреки че разбирам и розовите, харесвам някои розови, опитвам се да разбера колко е хубаво да си такъв, понякога дори мога да го направя. Но съвсем повърхностно избирам да обичам онези, за които жените са Жени, музиката е Любов, маниите са Посвещение и Отдаденост. Онези, които задават въпроси и не чакат някой друг да напарви онова, което се налага, защото така вървят нещата в живота.
От страх и притеснение, от хората, които ме отвратиха, а аз идиотски им прощавам, от жалките ОБИКНОВЕНИ същества до онези, които винаги ще ме вдъхновят.. до тук.
Вчера гледах "50 first dates" за трети път, затънах в ненужните си вещи, оставих се на студа, не ме беше страх, сънувах американска хотелска стая през 40-те или пък американски черно-бял мрачен апартамент от тази епоха, Рей Чарлс, «Hit the road, Jack» и нещо между младите Едит Пиаф и Лили Иванова.
Стари, сбръчкани хора с атрофирали мускули и плашещи израстъци на гърба, които пазаруват в Халите, където килимите са и килими, и завеси – дълги, прашни и лилави - а продавачките, усмихвайки се, продават човешки органи.
Невъзможно е, наистина. Няма как по друг начин да събера щастие и разочарование, след като не мога да пиша през ден, а какво остава за всеки ден.
От хавлията с аромат на пиле, заради която сигурно ми се е искало да умра, до хорската тъга, която Себична Аз не съм забелязала в продължение на месеци, обладана от себе си, през симпатичните личности, с които се срещнах, и онези, които упорито се опитват да изкривят положителните ми впечатления и чувства..
Всичко, всичко..
От детинската, искрена, прекрасна, насълзяваща ме радост, щом видях нещо любимо.
Всеки ден е нов, всеки божи ден той отива при нея, за да я накара да се влюби в него поне до утре, когато той ще дойде отново, но нищо няма да започне отначало. Тя го помни, щом го помни, тя пее.
Юни ми прилича на септември. Жаркото слънце ми липсва, но хладните вечери се вписват.
Не го понасям, наистина :)
Не го харесвам, защото никога не би разбрал колко безпощадно-упояващ е „The Fountain”, защото не би разбрал, че музиката на Clint Mansell е самоубийствено-нереална. Някой ден (ах, „някой ден”) искам да му покажа, пред всички, но така, че да ме разбере единствено той, колко много не го харесвам заради всички тези дребни, дребнави, но всъщност толкова ярки и важни детайли. На обикновения Човек, олицетворяващ хората по най-ужасния начин, от когото се страхувам наистина.
...
No comments:
Post a Comment