Jazz tunes thru this misery

Разни слънчеви резки са се процедили и полепили по пердето, докато аз слушам Боб Дилън, без да знам дали ще ми хареса скоро, или не.
Безбожно уморена съм, кръвното ми е паднало някъде надолу, имам нужда да надраскам няколко щриха, защото сънувам Робърт Дауни подстриган и картините на дядо ми, но се чувствам смачкана и изцедена от жегата или от нещо друго. Не знам.

Все пак май дойде моментът да прибавя етикет "книги" и то не само защото на бюрото ми има единайсет.
Струва ми се невъзможно да не се похваля, така че отпадналата ми ръка е призована да се вдигне, за да извърши поне едно полезно нещо в поредния зноен ден.

Бледа слонова кост, не чак толкова бледа слонова кост, нещо между кремаво, охра или бежово, светлооранжево, наситено тъмнооранжево, черно-златиста, бяло-златиста, розово-лилава и черно-бяла с цветни примеси.
На черното ми бюро стоят думите на Набоков, Клуун, Шлинк, Камю, Уелш, Моъм, По, Адеър и "1000 film to change your life". :)
(Хубавото е, че точно днес обмислях как, ако някога пиша, няма да цитирам Данте или Гьоте преди самото начало на книгата си, а някоя песен. Ето как Клуун ме впечатли, още повече като видях Рейдиохед.)
Прибавяме и една тънка и остаряла "Хроника на една предизвестена смърт" + биография на Лили Иванова и малка, сладко-симпатична, стилна и художествена благотворителна книга за мигове на разни български жени за мама.
Пълно удоволствие, идилия.
И въпреки целия този книжен антураж аз нямам силата да напиша две големи изречения, две истински изречения, две докосващи изречения. Какво правя в такива моменти ли? Това.

Липсва ми Буковски. Да, Буковски. Непредвидимо, но ужасните му, умопомрачителнореални, изгнили истории с недоразвити диалози; разказите, в които преобладават двайсетина думи като "вино", "бира", "жена", "уиски", "мъж", "кучка", хазяйка", "портвайн", "цигари", "чукам", "безработен", "копеле", "живот" и така нататък ми липсват.
Липсва ми усещането, че творчеството му не струва, след което някак успява да ме опровергае, после обратното и така, докато не се почувствам потънала в бохемско-отчаяния му, страдалчески-хедонистичен, тривиално-лаконичен американски стил. И тъй като напоследък и киното ми липсваше, а и аз му липсвах, Буковски ме вкара в своя филм. Все едно си бях пуснала долнопробен филм по кабелната, в който участват неизвестни актьори или пък Деми Мур на младини. Действието се развива в пропаднал, задимен бар, на никого на му пука за нищо, а животът се вие във вино, уиски, размазан грим, удари, писъци, стонове, жартиери, провиснали чорапи, разкривена походка и цигарена мъгла.
Липсва ми Буковски и жалкият му песимизъм, култовите изречения, които бях на косъм да си запиша, всепоглъщащият му едва ли не спрял стил, баналните фрази, с които не знам как привикнах и се съгласих да чета. Липсва ми начинът, по който се дразнех, разкривайки простите му похвати. Липсват ми диалозите без пояснения. Липсва ми мракът и неразбираемата свобода, която открива в алкохол, след който избира да плува в още тонове алкохол, а аз, неразбираща, се питах: "И кое е хубавото във всичко това? Все едно да преядеш с нещо тежко, а след това да продължиш с нещо леко?".
Няма го Буковски, но може би отново ще го има; не бях съгласна с Буковски, но може би някъде е прав; за мен разказите му са самотна вечер, прекарана в очакване в някой пропаднал, задимен, твърде алкохолен бар, но ето че изписах толкова много за мръсното копеле и липсата.
В един момент дори можех да напиша цял разказ в негов стил.

"When I go forwards, you go backwards
Somewhere we will meet"