Me2 (2)

Напоследък е много тихо. Звукоизолирала съм се от налудничавите мисли, че би трябвало да запиша всичко. Не трябва. Нямам нужда. Единственото, което ми трябваше, беше малко истина. Без значение как е постигната, дали е проста и банална; без значение, че авторът звучи дразнещо модерен, а понякога едва ли не комерсиален. Въпреки че след това обръща представата за себе си на сто и осемдесет градуса с едно-единствено хубаво изречение. Толкова много се нуждаех от истина, нищо че беше така аматьорско и нелитературно поднесена.
Все още, когато реша, че не ми се спи чак толкова, след като съм спала само шест или по-малко часа през нощта, аз хващам моята оранжева истина, пускам си The Troggs, Beatles, Isley Brothers, U2 или Rolling Stones и чета любимите си глави. Знам, че мога да препрочета всички наново.
Преодоляването, овладяването, притежаването на себе си.. това е опция. Прекрояването не е.
Radiohead са опция, надничането в къщи с кръгли симпатични прозорци, които крият моите необясними ужаси - това да. Изоставената и изпочупена гимназия, обрасла в бурени и дива растителност, надвиснала над масивната си ограда посред залеза от червеникаво-розово злато с бежово-жълто-топло-мистичните си нюанси. Всичко това е някакъв вариант. Дишам и мисля, че няма нужда, поне сега не е моментът, в който насила да замълча, когато имам нужда да разкажа за горящото в мен.
За красотата на небето и чистотата на въздуха в пет сутринта, за смеха въпреки главоболието и за смеха като щастливо безсъние.
За уискито, което е отвратително, отвратително и аз не мога да понасям, защото не мога да понасям какъвто и да е алкохол наистина, а разредители не обичам. Може би бих се оставила единствено на виното, но не искам това да се случи скоро.
За компотите с екстази и онези хора, които знаят повече, отколкото очакваш.
И за другите, които тичат, защото внезапно им е станало адски лошо и знаят, че ще повърнат.
Да, бих почистила, бих завързала и отвързала каквото трябва. Бих го направила с огромна вътрешна усмивка. И понякога да останеш, е наистина хубаво. Точно толкова хубаво, колкото небето и въздухът в пет сутринта; колкото преодоляването на съня като бариера или блаженото унасяне след онези песни, които не мога да изтрия, защото току-що намериха място в главата ми.
Просто тишината диктува всичко, макар и с паузи, макар и с паузи, които ме убиват, без да знам; макар и с паузи, които ми се иска никога да не се появяват, но все пак и те са част от всичко, случващо се сега. Нямам сили да се впускам да търся другото, когато все още не е време за него.

Исках да се скъсам от плач по "Отива една жена при лекаря" (да, защото искам heartbreaking story, искам опустошителна и покъртителна история, която да ме удави и да ме нарака да мечтая; да, обожавам книги, които ме разтърсват и разчувстват; да, такава съм!). Не се скъсах, когато и където исках и очаквах, не се опустоших, но пък за сметка на това цялата атмосфера, тъга, радост, любов и отчайващо-прекрасен оптимизъм, с който ме заля този куп страници с грабваща оранжева корица - всички те сега текат във вените и последните ми усещания и в най-уморените и празни моменти просто изпитвам нуждата да я грабна и да зачета някъде. Някъде. Чета я и се чувствам разтърсена и разчувствана, слушам..

You're packing the suitcase for a place none of us has been
A place that has to be believed to be seen

Точно колкото обичам "Walk On" заради "The one before the last one" (някой ден за ОГРОМНАТА ми любов към "Приятели"), така я обичам отново на втора степен.
Чувствам се свободна да слушам Рейдиохед до побъркване, Рейдиохед и Бийтълс. Наистина съм страшно разбъркана, защото не спирам, вероятно в това се крие чар, но съм сигурна, че трябва да спра или поне да отбия.
Няколко имена, няколко имена ей така, крещи ми се, Васко! Ако бръчките от смях се появят по-рано, отколкото бих искала, то бих обвинила теб. И Влади. И Пламен. Някои неща ми липсват, без дори да съм ги губила или имала. Отговорът? Да, аз си помислих същото 
Харесвам Джъстин Лонг. И Джинифър Гуудуин. И адски превдивимия край на познанството им в „He’s just not that into you”. Няма да се спрат, нали? Никога няма да се откажат от мотива „You’re not the rule. You are the exception. Love is supreme.”
Може би така и трябва. I support them.
Хората са ничии, музиката е обща, както и всичко друго. Не бъди егоистка, не бъди себична, не бъди такава, не бъди.

Чиста, проста, първична, изцедена, някаква истина.