What a quiet world after all..

Или хората като него са безумно прави, или аз съм безумно глупава, не осъзнавайки, че като им вярвам, се отклонявам в безкрайно грешна посока.
Няма да си пусна "Chop Suey", за да се навия напук, знам това, което ми е нужно от текста, и самият текст пониква в мен под формата на осезаемо различно отношение.
Ах, как ми се иска да не съм безумно глупава...

Забравям и не допускам. Такава съм си, имам нужда от танцуващ непознат свят, тракащ и шепнещ из обичайните ми ежедневни мисли. Открих новата си любов. "Майстора и Маргарита".
Спомням си онзи не точно "небивало горещ", но приятен априлски залез, отново на един площад, когато аз разгърнах страниците й за първи път. Спомням си как осъзнах, че ще харесам тази книга, как ми се стори сравнително заинтригуваща, а след името "Пилат Понтийски" безгласно я обикнах. Вярно, че я влачих из часовете, в които трябваше да спя, и понякога ми се отразяваше под формата на пет минути удължен сън или отнесени разсъждения пред незаинтригувани родители. Както и да, беше прав - "На теб ще ти хареса" - да, хареса ми.
И страшно много ми липсва. Не чувствам, че трябва да пиша някакво ревю, че трябва да обобщя проблемите, които засяга творбата, че трябва да вмъквам творческа история и прочие ненужни факти, които ще откриете на някое по-подредено място или в Уикипедия (английска или руска, моля). Разбирам, че започна ли да говоря за книгата така, както я усетих, шансът да предам впечатленията си, че и повече, е много по-голям.
И страшно ми липсва. Не плаках на края, както често плача на последните страници на други книги. Но едва се сдържах пред златния град, пред сина на краля звездоброец, едва се сдържах на места, крайно необичайни, но жестоко ранили крехката ми психика.
Никой не влезна, не ме прекъсна. Да, имах чувството, че стъпките, отекващи из коридорите и спалнята на втория етаж, ще се пренесат на метри от мен и някой изведнъж ще нахлуе, когато аз очаквам моя духовен екстаз. Но нищо.
Стоях и прелиствах с онзи хъс, който ще те доведе до края. Краят, който те оставя за малко безмълвен, потънал в тишината му, тишината на последното изречение. Четеш предпоследната страница, преместваш поглед на другата страна, докато с леко потрепващи пръсти закриваш последните изречения, за да не успееш да уловиш някоя произволна думичка от тях и да убиеш магията. Пръстите постепенно се смъкват надолу, погледът също, четеш и може би не разбираш толкова ясно какво четеш, но знаеш, че чувстваш прекалено силно. Потъваш в своята малка придобита страст. Последното изречение вече е на фокус, толкова кратко и същевременно толкова дълго. Поемаш си дъх, прочиташ го още веднъж. Издишаш. Затваряш книгата, вдигаш главата си и се усмихваш. Усмихваш се. Свърши. И ще ти липсва толкова много.

"Ти произнесе думите си така, сякаш не признаваш нито сенките, нито злото. Няма ли да бъдеш така добър да се позамислиш над въпроса: какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките? Та нали всички предмети и хора хвърлят сенки. Ето сянката на моята шпага. Но има и сенки на дървета и на живи същества. Или искаш да одереш цялото земно кълбо, да пометеш от него всички дървета и всичко живо заради твоята приумица да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав."


Този път разделителят беше бежов, от онези малки листчета за бележки, които не се лепят. За всяка книга си правя такъв в цвят, който смятам, че ще й отива, или пък в двойка цветове. След като я прочета, го изхвърлям. Много ми е мъчно, че това бежово листче сега лежи самотно на бюрото, без да разделя каквото и да било.


"..в бяло наметало с кървава потплата, с провлачена кавалерийска походка, в ранна утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан..., в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Юдея Пилат Понтийски."