Послепис.
Заспивам под съпровода на озни мирис, който надали ще объркам, и се чупя под съпровода на повторенията и "2412". Толкова е тихо, но знам, че по-късно всичко ще рухне под моята собствена немилост. А сънувам залези.
Снощи влезнах тук и реших, че е време да проговоря. Да разбия оковите, да срутя крепостните стени, да преодолея съпротивата, да надмина себе си, да се изненадам, да се покоря, да се завладея. Не успях. Стоях, едва виждаща, пишех - някак си, всичко беше не на място, не в точното време - всичко беше провал. Наблюдавах пръстите си. Прокарваха нежното си докосване върху повърхностите на клавишите, но нямаха смелостта да се наложат, нямаха силата да гравират онова, което безброй много пъти се опитвам да споделя, не пред друг(иго), а пред себе си. И не мисля, не желая, не искам да се задоволя с няколко плоски и пошли самопризнания. Защото знам какво става, поне донякъде имам контрол над това, но самата ми страст към това контролиране на всички сблъсъци и изригвания в мен - това не ме задоволява. Сбогом.
Другите хора, другите хора определено са много. Преди дни, обикаляйки и опознавайки непознатите места в края на града, опустошителната и опустошена красота на забравата и на самотата, слънцето, процеждащо се през тревите, стари и прашни от времето гари, есенни мрачни вековни алеи, мирис на липа и всички нюанси на зеленото, живописно струпали и слели се върху кокетно извитите листа на същите ароматни липи, нямах нужда от тях. В точно такива моменти бих могла да изхвърля всички хора на боклука, без дори да ги рециклирам, защото точно в такива моменти мога да гледам, да съзерцавам, да потъвам, да умирам. В заблудата си, че виждам през и повече, отколкото някой друг. В заблудата си, че ще нарисувам всичко на света, убедена още преди да съм хванала молив, четка, лист, платно.. някъде, някога, сама.
В други моменти нямам сила, нямам нито сила, нито желание да забележа залеза, прозрачността и чистотата на въздуха в следпиянските утрини, остатъчния вкус на уиски и едновременно самотния и общ смях, който разтриса глаовболието ми, разлива го из цялото ми тяло, но тогава аз съм повече от всякога. В тези проклети други моменти знам, разбирам, осъзнавам и усещам, че човекът е ужасно същество, човекът е животно и се движи и живее по линия, начертана от определени правила, които трябва да се научат, ако искаш да оцелееш, ако си реалист и искаш да получиш много от това, което всеки иска да получи. Тогава го разбирам - без хората не мога и няма как, и, най-вече, няма защо. Тогава не търся орбитите на красотата така, както когато вдишвам вдъхновение и издишвам благоговение. Не, тогава виждам хората, пълни с красота, но съвсем различна - човешка.
От снощи се лутам из своите въпроси, които сигурно принадлежат на още много други, объркали улицата, попаднали в някоя неосветнеа и може би еднопосочна такава. Въздухът, чукането по вратата, светулките по паркета и уредбата, настроена да се изключи след един час, през който едва ли чувам (не слушам) повече от песен и половина, защото за пореден път се прибирам смазана от умора, без желание за безсъници, но с желание да се потопя в лятното небе. Всичко ми подсказва, че не трябва да мисля, не мога да мисля повече, мисленото обърква, разхвърля, опустошава всичко. Опустошава усмивките и спонтанността, опустошава бурния смях и тъжната радост, опустошава чувството, че все пак нищо не е случайно и то най-вече, за да се почувствам аз така приказно-меланхолично щастлива. Защото другите хора са просто други хора. Тези, от чиито грешки или пък възходи можеш да попиеш, да научиш, можеш да анализираш, да се плашиш от тях, да се страхуваш от тях, да разкаваш за тях, да им се възхищаваш. Можеш да им подариш всичко свое с мисълта, че ще те ограбят, ще ти вземат и малкото, което имаш, ще го изпозлват, ще останеш без него. Зачерквам го, това не е вариант, научих нещо. Научих няколко неща. Така мечтая, така силно искам да притежавам себе си. Все още изпадам в кризата на меланхолията, когато видя улицата си в онзи нюанс на миналото, който ми напомня събиранията по пейките до полунощ, а понякога и след това. Напомня ми летата, смеховете, хората, цялата атмосфера, която понякога не мога да свържа с конкретно събиетие, но тя е повече от достатъчна, защото ме залива с нещо като осъзнато дежа ву, което не мога, не мога да погълна, защото е твърде много и ще се задавя.
И изведнъж скачам, прескачам бариерата на годините, която също е толкова голяма и същевременно малка, но за нея наистина нямам сила да говоря, прекалено много е, а аз нямам никаква посока.
И всичко това изписвам, защото ме е страх. Често кранчето за студената вода остава в ръцете ми, виждам кръв по плочките, защото се удрям на странни места и никога не забелязвам. Душът ми вече тече съсредоточено и прибрано, не иска да ме убие, а аз не умирам от студ в банята така, както ставаше през декември, януари и февруари. Спомням си страшно много за тях плюс ноември, октомври понякога дори март и април се навъртат в паузите на деня, паузите измежду подобни тревоги и вътрешно трепетно щастие. Не трябва винаги да е така.
Снощи, преди да заспя като труп на кривото легло, което сигурно изкривява и мен, си мислех за страха си, за рисковете и за смелостта, която не трябва да е обмислена. За хората, които колкото и да си струват, все пак са други хора, и за болезнената ми нужда да се посветя и отдам на себе си, за да се спечеля най-накрая. Да спечеля гласа си, изваян от диафрагмата, дълбоките и равномерни вдишвания, стоманеното спокойствие и сълзите като естествена последица. Като светкавица за секунда ме озари прозрението, че ако искаш да пишеш добре, трябва да четеш повече, но това всъщност не е съвсем вярно. Подготовката е хубаво и сигурно средство, но докога? Моля, рисковете са задължителни, поемете дъх и се гмуркайте.
Трябва да се отдам на себе си повече от всякога, но сега имам нужда повече от всякога да се отдам на Маркес. Не се страхувам да го предам, въпреки че той и без това се е разпилял из целия свят под формата на въздишки, недостиг, цитати, подражание и може би съвсем друг поглед към цвета на кожата, любовта и тази„непосилна лекота на битието”, която умирам да имам и трябва да направя нещо по въпроса.
Много съм благодарна на някои сенки под разперилия ми се егоизъм, благодарна съм, че знам към кого да се обърна, когато ми е смешно, и знам какво да кажа, когато искам да ни е смешно. Малко тъжно донякъде, трябва ли да пробвам издръжлисвостта си, за да разбера, че не съм такава просто заради обстоятелствата, или просто човек не може да бъде всичко, колкото и да се заблуждава?
Аз, аз, аз, аз, аз и пак аз. Клепачите ми падат, точно както завесите след ставането на крака и последния възторжен, промит и пропит от чувства аплауз. Ще чакам, но и ще бъда готова, трябва да се постарая, но все пак поне сега имам Маркес и мисля, че дойде време да го обикна.
No comments:
Post a Comment