Where the wild roses grow

Давя се. Усещам как белите ми дробове се изпълват с водородни и кислородни атоми. Някога бях добър по химия. А сега умирам. По дяволите.

Така запчоват филмите. Така биха започнали братята Кауфман. Или Чък Паланюк. Защото сценаристите са плоски. Сценариите са техните малки полета за изява, върху които изхвърлят помията от неосвободена истина, която никога не е променила някого. Очакват да разбият клишетата на парченца и с острите остатъци да прережат вените на навика и слабостта, да разтърсят света, да разплетат нишките на желанието, егоизма, завистта, омразата, страстта, та дори на любовта. Накрая получават само частици. Откъслечни части от някога цяла мисъл. Някакви изречения, които би трябвало да удрят в най-слабите места. Да засегнат, да наранят, да си проправят път в тъмнината на скритото. Слабините, под кръста. Ъперкът. Да трошат зъби. А вие да плюете кръв.
Накрая - след като е трябвало да успеят, да зашеметят, да изпитат духовния оргазъм от катарзисния си талант, от болезнената откровеност, с която пронизват заблудата си, както и вашата - се чувстват празни. Черупки. Нищожества. Безполезни. Малки. Смешни. Жалки. И започват отначало.
С големите си думи, ярката лаконичност, контрастираща на пленителни и главозамайващи монолози; неразбиерами, абстрактни диалози и хаотично действие.

Хайде да пишем сценарии за бой и разкървавени кокалчета на ръцете, през които прозират синьо-зелени вени, а в тях токът и кръвта правят късо съединение, което разяжда крехките изнемощели тела тъкан по тъкан, безмилостно и жестоко. Кратки, изчерпателни изречения, цигари, глад, безсъние, пътища в пустинята, параноя, нещастници, богове, видения, лунатици, халюцинации и гадене, идеали и падения, музика и абстиненция, алкохол и СПИН, страх и истеричен смях, самоубийства и изгнание, студ, жега, дъжд, сняг, вятър, бури, урагани, всемирно спокойствие и бормашини в мозъка. Нека променим нещо.