Чакам песен. Чакам да започне една песен, която много искам да чуя. Много искам да чуя, но не искам да губя времето си, прослушвайки началото на всички от 1 до 200. Чакам случайно да попадна на нея. Дотогава ще слушам музика, която не искам да слушам.
Парадокс.
19.
Сега вече може би трябва да започна.
Да започна да пиша.
Защо ли? Защо въобще се захващам?
Всеки втори път си мисля, че съм записала най-интересното от себе си, а дори не се намирам в полето. Всеки път, когато мисля, че нещата се подреждат, те просто се нагаждат според моето замъглено зрение. Трябва да си купя капки за очи. Трябва да не пиша. Да ми забранят. Със закон.
За жалост хора, които могат да свържат събития, характеристики и красотата на явленията, са много по-непредпочитани пред хора, които пишат за черва.
Парадокс.
Ако само ще ги играя с думите, опитвайки се да ги оцветя или извъртя така че да звучат смислено, то по-добре да си лягам. Не се захващам с това просто за да звучи добре. Песента свърши. Въобще не я слушах. Но тази, която започна след нея, е хубава.
Парадксално е и това, че хората винаги искат да са някакви. След като станат каквито искат да са мислят, че атмосферата на мечтите им ще ги задуши.
Аз също исках да бъда писателка. Като Ема Томпсън в "Stranger than fiction". Да се обличам с трийсет пъти по-големи от мен ризи. Да имам огромни тъмни кръгове под очите, а с треперещите си дълги пръсти да държа цигара. Цигара, която бавно ме довършва след голямата чаша горчиво кафе. Исках да разказвам истории на пишеща машина, която щрака обаятелно-красиво. Да творя в голяма бяла стая, стояща сред единствената маса, стол и прозорец. Може би някаква музика, молив и захвърлена книга за фон на хаоса в пространството. И толкова.
Имам един куп такива мечти - да бъда някаква.
Ако опиша сегашното статукво, със сигурност някой би решил, че е много забавно да е като мен.
Е, да ви разкрия ли тайната?
Не, няма.
Много исках да ми звънят в три през нощта без причина.
Е, да ви кажа ли зарадва ли ме?
Не обвинявам желанията си в нищо. Просто реалността ги изкриви. А аз никога, никога не оценявам обективно случките, когато не преминават по начертаната схема. Без значение по-добра ли е или не.
Аз съм малка карта на парадоксите в човешкото поведение и повторение на най-ненужните дребни и не чак толкова дребни действия, водещи до значими последствия.
Мисля да си избера някого, да открия човек, който да ме заинтригува страшно много, и да посветя щракането по клавишите в два без двайсет на него.
Трябва да е много тъжен, проблемен, дразнещ се от всичко. Трябва да бъде адски умен, да има отговор на почти всички въпроси, а тези, за които няма, да превръща в неразрешими загадки за другите. Трябва ми псевдосложна личност, която мегаломански дърпа хората и особено мечтателите като кукли на конци. Но все пак трябва да е тъжен.
И, ако се замислите, тези хора са смешни и жалки; тези хора не са нищо повече от "масата", от обикновения народ, с който се разминавате всеки ден.
Но всички вярват в тях. Толкова са различни. Толкова са важни.
По дяволите, сложност.
Сложността е суета.
Всички са еднакви.
No comments:
Post a Comment