И ето. Ето, тук, сега, на черния кожен стол, по пижама, изморена, с новия си скучен план, стоя бясна. Слушам Sing for Absolution и се дера от страдание по това, че не мога да събера всичко, което искам да кажа в пет изречения, а след това да тръшна вратата и всички да тичат, за да ми се извиняват. Не спирам, не съм спирала от много време и съм твърде слаба, за да спра каквото и да е, колкото и коварно да ме разяжда. Лайтмотивът е много отегчителен, а най-големият проблем в историята е, че нямам никаква мъничка, бегла, смътна идея какво искам. От там се раждат всички останали - пуснали са корени, а аз се целя в тъмното, разкъсана на сто парчета. Предпочитам да ме изядат вълците, отколкото да блуждая и да хабя енергия за дейности, откровено безсмислени, на които се научих да слагам ореола на залъгването, за да не остана насаме с твърде много факти. Факти ли? Какви ти факти. От неделя не мога да си намеря място, въпреки привидното си спокойствие. Обичам да уча, обичам. И то не за двигатели с вътрешно горене /макар че и това обичам/ - обичам да уча от глупостите, от мимиките, от думите, от усмивките, от лъжите, от поведението на хората, от болните им постъпки. Обичам.
Явно съм от онези посредствени ученици, които дават доста от себе си, но все не им се получава. И винаги, ама винаги знаеш, че няма как да станат отличници. Отстрани е лесно да определиш какви са другите.
Сигурно съдбата ми е отдавна предначертана, сигурно други смели анализатори на заобикалящите ги индивиди са разбрали много преди мен какви са възможностите ми и докъде ще стигна. Сигурно личи прекалено ясно и от този пост - някои неща са лесни са предвиждане.
Много добре знам, че дълбоко в себе си всеки крие най-жалката последна форма на воля - надеждата. Надеждата да бъде изключение. Без значение, че всичко което прави, заминава някъде в празното пространство, че губи идеи и време, за да се мъчи да реализира невъзможности. Всеки стои и тайно, прекалено тайно се надява, че целият този сбор от безсмислено движение насатм-натам, нагоре-надолу, наляво-надясно ще го поведе по пътя на известността, гениалността.
Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота и неделя се нижат и изнизват, а след това започват отначало, докато не навършат 52 и не се събудим с една фиктивна ера повече и с много пропуснати възможности също в плюс. Минаха какви ли не събития, видях какви ли не лица, научих се да гледам право в очите и да не отмествам поглед. Въобще времето прелетя и нито веднъж не ме пожали, когато аз го умолявах да се забави поне за малко. Но въпреки този феноменално бърз ход, не успях да изкореня старите въпроси, а до тях хвърлих семената на нови. Сега там е пренаселено и нито един от тях не фотосинтезира. Всички едва кретат, поддържайки се от моментни проблясъци. Какво от това? Ами, реално погледнато - нищо. Това не ми помогна.
Искрено съжалявам, че нямам неограничени възможности, за да излея вътрешните си кръвоизливи някъде; че не мога да видя отвъд глупостите си и че не мога да осъзная защо и как.
Както се разкъсвам между въпроси, така се разкъсвам и между по-видимите алтернативи в живота.
Не се виждам по никакъв начин.
Не може етикет "Ще уча ТОВА" да ми е лепнат, а аз през цялото време да отбягвам точно Това, защото ме влече абсолютната му противоположност. Ако атомите наистина се движат хаотично, аз, като една съвкупност от такива, не мога да се противопоставя на физиката. Естествено, наред с тази сила на отблъскване добавям и еклектичните си страсти към всичко и всички, защото, нали знаете, няма невъзможни неща.
А примирение има ли?
Ясна съм си.
No comments:
Post a Comment