След втория прочит всичко е различно. Всяка гънка се е скрила под различна сянка. Клепачите са с милиметър по-притворени, а ръцете вече са отръпнати една от друга.
И се чудиш защо си изпуснал всичко, защо не си видял очевидното още първия път?
Кое е най-тъжното? Да стоиш пред някого с цялата привързаност, която се е свила в топлата ти, състрадателна страна, а той да мисли, че чакаш шоуто. Шоуто на неговия провал.
Омир не изкупува грехове. Нито пък Чехов. Нито хубавият глас и интонация.
Пропуснати срещи, пропуснати шансове, скрита истина и натежала съвест.
Хората усещат.
А билетите свършиха.
No comments:
Post a Comment