Capture

О, днес е 19-ти.
Нямах никаква представа досега.
Бих си обяснила снега с датата, но не виждам никаква логика в това, затова няма да го правя.
Логиката води до отговори, а отговорите до промяна. Промяната подбужда раждането на нови въпроси. Малко случайност и очевидни последствия носят нови отговори.
Очаква се да научим нещо от всичко това, нали?
Очаква се.

Когато видя сняг върху крехките клони на дърветата и дръвчетата, си представям една ужасна коледна картичка, която все още пазя и въпреки солидната доза немайсторство в нея я обичам.
Чукчето в мен отсъжда, че колкото и да е хубаво навън, няма да трае дълго. Вече е 19-ти февруари и дори цяла лавина да се изсипе пред вратата ми - утре единствено вадички разтопен сняг ще ми напомнят за нея.
Чувството силно наподобява на онова, което те обзема докато водиш прекрасен разговор със специален човек. И все пак знаеш, че това са последните ви такива минути.
На сутринта има само следи от вадички.
Дълго време живях с убеждението, че "мога да направя нещо както трябва" = "мъча се".
Ще копирам 100-130 песни, които да гонят страха ми през нощите, сливайки се с заглушената светлина. Ще се опитам да върна онези препускащи описания, летящи с космическа скорост през измеренията на всичките ми настроения. Ще си върна любовта към студа, към топлината. Но нищо не искам да е както преди.
Неслучайно цяло лято сънувах гласове. Неслучайно сега се ръководя насън. Неслучайно изтръгват мозъка ми с паяк, докато земята се тресе.
Местата, на които се озоваваме, хората, на които попадаме са все елементи, които трябва да станат част от живота ни. Значи всичко е трябвало да се случи по точно този начин, така ли? Така.
Исках всеки път, когато пиша ченгелчетата криво, някой справедливо да къса листа, принуждавайки ме да започна отначало.
Мисля, че много пъти е трябвало да ми се случва. Може би в момента всичко е сверено с тази молба. Може би ще съм много благодарна. Когато нямаш време да спреш и да прецениш, пейзажите се сменят както гледката, когато стоиш на задната седалка.
Жалко за клавиатурата, така безполезно употребявана всеки път, когато невъзможността ме предизвиква. И все пак, все пак..
Утре няма да е бяло.