Никога не съм търсила абсолютното спокойствие, когато се реша да пиша, но може би се нуждая от нещо друго, почти абсолютно, което да ме насочи към правилния подход. Не е лъжа, че напоследък се струпа какво ли не, от което аз мога да опиша една твърде недостатъчна част. Сега е осем и четиридесет и шест и мисля за понеделника, който идва, и всички онези мои страни, с които ще се сблъсквам през седмицата. Понякога се случвам, понякога умирам, понякога се забавлявам със себе си, понякога тайно се страхувам, понякога въобще не се изслушвам, защото знам какво бих могла да си кажа. Играя пиеса с дължината на "Война и мир", но мирът не съществува. Има само един вечен кръговрат, който е обхванал всичко, и аз му се подичнявам. Въпреки това няма да кажа, че се познавам, защото според Оскар Уайлд само "плитките" се познават наистина. Аз винаги съм готова да се изненадам и досега не разбрах на кое тайно място се скътавам, за да кроя странните си планове.
Студът беше едно прекрасно оправдание, в което да се скриеш, да се обгърнеш с него, да видиш отражението на настръхналата си кожа в назъбените, сухи ледове.
Студът си отиде. С него си отиде "Отнесени от вихъра", огромният куп празнични картички и няколко глупави идеи. В най-мразовитите вечери стоях с притворени надежди за пролет.
И ето, вече е топло.
От седмица ми мирише на спомени. Непознати или отдавна забравени спомени. Виждам ги на странни места, в странни усещания, непредвидена близост или допир. Толкова много и толкова недешифровани. По въздуха се носи заплашително голямо количество тъга по нещо, което няма форма, нито пък цвят. Плувайки между разни хора, разни идеали и много топлина над нулата, се давя в неспособността си да разкрия тайните на паметта. Не мога.
Не съм от онзи невинен, романтичен тип пораснали деца, които обичат зелените поляни повече от всичко и обикалят с чистотата на сърцата си, която може би притежават.
Аз съм от онзи тип хора, които са деца, когато не трябва да са, които са много любопитни, точно като децата, но задават въпроси, чиито отговори ги водят към много по-големи въпроси. В края винаги остават с малко отговори, повечето от които нараняват. Затова си измислят нови въпроси.
Обичам да питам повече от всичко не защото искам да задам точно определен въпрос, а защото те сами намират изхода, когато аз се мъча с нещо напълно странично. Толкова много искам да знам къде започва всичко и какъв е неразгадаемият му смисъл, че забравям дали накрая ще използвам информацията.
Аз съм от онзи тип хора, който не държи да е дете и да обича зелените поляни, но нещо в мен винаги, винаги се влюбва в най-неясните места и моменти.
С Alice in Chains, Pink Floyd, Portishead, Tricky, Lamb, Massive Attack и 65 сама се закопавам и наистина, наистина не знам накъде вървя.
Въздухът е загубил тежестта на скритите погледи, на забързаните самотни крачки, на умората и един тон палта, шалове и ръкавици. Сега е навсякъде и гали. Гали с мириса си на мокра земя, пролетен дъжд, дъждовни червеи и приветливи гръмотевици. Пръст, кал и трева. И е толкова хубаво. Светлата страна на есента, топлите ветрове и изграващите усмивки. Синкаво-розовият залез ме съкруши. Сякаш някой го беше снел върху мокрия асфалт - разлят върху влажната повърхност, блестеше и нямам речник, в който да открия думата за това отражение и неговата приказност. Не мислете, че излизам на лов за красота, скрита в дупките по улиците, разпадащите се огради и найлоновите пликчета, живеещи по дърветата. Аз просто минавам и ги виждам - всички малки, малки скъпоценни гледки. Знам, че са такива.
Меланхолията ме преследва с полъха на ветровете си. Станиоловите прозорци на сградата, в която ми остава още само година, са се превърнали в измачкани златни листи, изкъпани във февруарските лъчи на залеза. А небето се трансформира съвсем невороятно, простиращо яркостта си над мен. Луната е кръгла, бледа и безсилна пред светлината на здрача. Локвите-морета, неподвижни и спокойни, без нито една самотна вълна на повърхността си, отразяват по частичка безкрай върху водата, затворена между кривините им. Аз съм там и слушам. Сякаш съм чела твърде дълго и оставям думите да вървят пред мен, за да ми покажат какво съм разбрала от дългата история. Този път нямам никакво предположение чии думи ме водят и кога съм се запознала с тях. Вдишвам пролет, издишвам пролет. Отново меланхолия. Спомням си всичко, което някога е било за някаква част от секундите. Дежа ву на приливи и отливи пак и пак. Бих опитала да го задържа за миг и да видя посланието в цветовете му, но не мога. Наистина не мога. И не опитвам. Не е топло, но и не е студено. Толкова съвършено хладно е. Не мога да преценя и днес ли съм сложила очилата на субективността, не мога да си обясня защо всеки ден търся причини и следствия, а сега се оставям безпомощна на меланхолията. Чувствам се като точка и знам, че ми трябва само още една, за да стана безкрайна. Не протягам ръка - има време. Поглеждам към небето. Изведнъж се е разделило на ивици, едва ли не отсечени и боядисани. Тъмносинята вълна е обляла всичко над мен, но някъде в далечината, над къщите и улиците свършва. Под нея дебела, нереално жълта площ ме заслепява. След това отново става тъмносиньо. Оглеждам се наоколо, вече не е светло. А жълтото, втренчено и вледеняващо, огрява идващата нощ. Спомням си колко много обичах второто стъпало към терасата в къщата на баба ми. Тревата и боклуците под него, малкия бордюр. Вишната и първия път, когато влезнах в къщата. Миризмата на лак, която ме върна право там, години след това, още през 90те. Изненадващо е колко много сутрини, обеди, вечери, елементи, хора и думи пазя. Въобще не знам кога и откъде ще ме ударят. Нищо чудно някой ден да ме убият. Утре ще е много по-различно, вдругиден също, но днес цялата земя е една огромна капка меланхолия, в която се нося. По-страшна е от всички необитаеми къщи, от всички самотници на малко повече от средна възраст, от всички сиви офиси и средни разговори между средни хора със средни стандарти и средни мечти. По-страшна е от спъващи се в себе си същества, от прокажени, които внезапно те гледат от прозореца, от стъпки на динозаври, от шизофреници, проклинащи на немски. Не я разбирам, не мога да си я обясня, не мога да я контролирам. Не знам какъв въпрос да задам, не получавам нито един отговор. По-страшна е.
Чувствам се идеалистично-щастлива. Свиквам с ритъма, както когато броя стъпките на някого и се надявам винаги да прескача линиите между плочите. Както когато чуя мелодия, идваща отдалече, и я превърна в саундтрак. Но човекът стъпва върху линийката, някой спира музиката, светът щраква с пръсти и аз отварям очи.
Неделя е, трябва да се къпя, тази песен не ми вдъхва доверие, а равнините са ме заключили между себе си.
Има толкова малки дразнещи трески за дялкане от тук до плюс безкрайност, а аз съм решила да задавам въпроси. Този живот е прекалено необятен за моето непространствено виждане. Аз съм само точка.
No comments:
Post a Comment