Търся..

Трудно е да започна по някакъв начин. Но нямам време да търся алтернативи сега.
Една от последните хвърчащи мисли, които се загнездиха в главата ми, беше тази:
Когато човек иска повече време, той иска да каже "Не".
Звучи.. правдоподобно.
Преди два дни помирисах един калъф. Миришеше точно както един много по-голям такъв, който ми подариха в първи клас. В него имаше четки и темперни боички. С такова удоволствие и глупост ги прахосвах.
Не помня дали са ми чели приказки, когато съм била малка, или пък сама съм чела, но помня как имах много тънки и дълги книжки на едно издателство. Всяка беше с различен цвят и на корицата й имаше главна приказка.
Червената беше "Снежанка и седемте джуджета".
Черната - "Трите прасенца".
Розовата - "Пепеляшка", а зелената "Синбад мореплавателя"
Мисля, че имах и "Червената шапчица" и може би тя беше червената..
Както и "Храбрият оловен войник", която ми се струваше най-специална.
Помня илюстрациите към "Грозното патенце" и лебеда, който започнах да рисувам. Помня и как Палечка спеше в орехова черупка. Изглеждаше като най-хубавото и уютно място, на което можеш да се намираш.
Най-добре обаче помня приказката за един ботуш. Нямам идея как се казва, нямам идея в зелената, червената, черната или която и да е книга беше.
Почти убедена съм, че всички тези приказки сега принадлежат на братовчедите ми, което не ми вдъхва надежда за откриването им.
Искам си приказката за ботуша.
Не защото е била интересна или пък защото помня нещо съществено от нея.
Помня само един огромен нарисуван ботуш, в който живеят какви ли не животинки, има си тераси, различни места, където готвят - цяла къща.
Малките деца много обичат играчки, които отразяват детайлно реалността. Обичат куклите им да си имат дрехи, легла, обувки. Да се къпят, да се завиват през нощта, да връзват косите си.
Гледала съм "Лешникотрошачката" толкова пъти. Един прекрасен изящен замък ме впечатли най-най-много. И как в толкова малко нещо се побира целият свят. А тя се влюби в момчето.
Искам да кажа "Не" и да се върна 13 години назад във времето. Може би бих поела риска.
Миналата година открих един том с приказките на Братя Грим и започнах да ги чета отново. Спрях прекалено бързо. Осъзнах колко кратки са, колко голям е шрифтът и видях всички запетаи, които липсват.
Вече не се радвам на приказки. И въпреки това искам да видя онзи ботуш - искам това в точно този момент.
Разбира се, съвсем други въпроси и желания също се разхождат изнервящо по паркетите на моята душа, но докато не заглъхнат при заровените загадки на мимолетното си битие, ще се правя на разсеяна.
Едгар Алън По, Едгар Алън По. Дори не съм започнала с него. Но ме топли идеята, че в някоя лятна нощ, когато навън се излива пороен дъжд, а гръмотевици разтърсват тишината, аз ще гледам осветения му от светкавици портрет.
Децата винаги мечтаят да бъдат някакви. Аз мечтая да бъда такава поне една нощ.
Но вече не вярвам в приказки.
Освен в "Малката кибритопродавачка".

От умопомрачителните спазми на тесногръдието човек винаги трябва да може блажено да се свлече и да потъне в тягостната свобода на непредубеността.