Да се уговорим за 9

Край. Събориха Берлинската стена - сгромоли се - пепел, прах и камъни. Струти се и мълчанието между нас.
Сега вече си разменяме реплики и полуусмивки, вече няма нужда да чакам, гледайки някъде, за да не се сблъскаме при разминаването, вече всичко е както преди. С изключението, че паметта ми е по-силна отвсякога.
И е несравнимо неприятно някой да се прави, че нищо никога не е било, след като е било.


На западния фронт други две мълчания лежат едно срещу друго в окопите - неловкото и истинското и красиво мълчание между хора, които могат да споделят тишината помежду си.
Мълчанието напук, изразено с натъртени лаконични изречения, не е тема на тазвечерната дискусия, тъй като отскоро не мълча напук или пък с явна цел.

Слушам филми като музика (нещо, което винаги съм искала) плюс музика от филми и съвсем отделна музика, чудя се ще успея ли да променя начина си на мислене, а след като се замисля, почти окончателно мога да си отговоря с "Не". Което все пак е някакъв признак за промяна, макар и не такава, каквато бих искала. Защото преди не отговарях с "не" на въпросите, задедени с мъничко надежда и почти минимално количество решителност и находчивост.
Дори не се оплаквам от този реализъм, струва ми се, че може би понякога са нужни реалистични спадове за отскок. Понеже колкото и "Не"-та да раздваш насам-натам, в теб винаги крещи, блести и гори едно налудничаво и безумно щастливо "Да".

Днес в колата си мислех какво ще напиша и ми се струваше съвсем правилно. Сега пиша на старата лампа, която не буди у мен особена симпатия, чувствам се мазохист, гледам празния лист на бюрото, тефтера с химикала, напъхан в спиралата му, чашата с моливи и четки, слушалките върху учебника по история, огромния любим принтер и се чудя какво да правя. Тази вечер. Бих се чудила и за утре, деня след утре, а и онзи след него, но мисля, че едно начало ще ми е по-полезно и началото може да е тази нощ.

Жалко е, че хората не дават втори шансове или го правят много рядко. Понякога ми изглежда, че всичко би проработило, би очаровало, стига да му дадеш втори или някой енти шанс.
Музиката е най-простият пример, но една песен трае средно четири минути. А филмите, мечтите и хората?

Днес гледах еидн от любимите си епизоди на OTH. И помня времето, когато гледах ОТХ. Дослуша ми се "23", но не се роди желанието да догледам сериала. Ще изчакам. Може би трябва да му дам втори шанс?

Забих на 24 песни и дотук.

Интернет уби изкуството, но ме е срам да го твърдя, тъй като съм човек, който мрази всички подобни фрази, които се изпозлват само защото навлизат като тенденция в определено миниобщество.

Днес използвах думата "талантлива" в добавка към първо лице, единствено число, макар и с отрицателната частица "не". И все пак това е абсолютно необичайно. Чудно.

Когато очакваш нещо определено от някого, без да се съмняваш, че ще го направи, той не го прави.
Важи и другото - когато направиш нещо изключително мило, или никой не го разбира, или никой не го оценява, или веднага след това човекът ти връща с изключителна глупост.

"Да се отблагодаряваш с умереност, е признак на посредственост" (Бенини). А да превърнеш ощастливяването на хората в игра на шах?

И най-вече ме плаши това, че всеки път, когато започна да пиша, оставям някакви повърхностни следи, превръщам мястото в бележник. Купи мляко, подреди гардероба, напиши какво си мисли днес.

Какво си мислих днес? А какво си мисля сега?
(това го обичам най-много, да!)

Мисля си, че не трябва да оставям всичко така. Не трябва да пиша през два ентъра някакви си изречения. Не трябва да оставя листа празен. Мисля си, че съм способна да създавам земетръси и ми омръзна да правя това, което очаквам да направя. Мисля, че е крайно време да загърбя кривите, с които започвам, или да ги доразвия до изкуство. Че е време да се оттърся от мисли и от скучни и потискащи паузи, когато се наслаждавам на нешо.
Мисля, че имам нуждата да разкажа история, но не знам каква, а се страхувам да не въвлека себе си в някоя потенциална такава.
И че онова чувство, че всичко ще се нареди, защото вече е едва ли не напъпило, понякога е същинска заблуда.

Мисля, че всичко дотук трябва да бъде запазено като чернова, за да не опетня света с произвол и ненасоченост.
Тръгнала съм, за да търся, и ми е повече от интересно.



п р е к р а с н о.

А аз тракам ли тракам, докато не установя енергията си някъде, докато не разбера изпитвам ли отчаяна нужда от Буковски, или само от това да кажа от какво изпитвам отчаяна нужда, какво ми се пише, започва ли се обещаващ текст с диалог и как да го изведеш до точка смисъл. Въобще не ми се спира, защото тогава ще се наложи да реша какво да правя, а знам, че все още не ми се спи толкова, че да заспя. Опитах с музика, с тъмнина, с латински, с Понтийски - някои от тях помогнаха от части, други методи останаха недокоснати, но и не ми се стои тук. Искам да чувам хиляди стъпки и да ме заслепяват неонови светлини, искам лудница и замърсен въздух. Това ли искам?
Обичам да питам хората какво искат. От какво се нуждаят сега. И те понякога ми отговарят. Понякога ми отговарят дори интересно.

for once in my life let me get what i want

Напук на всички правила, подобни на "Пожела ли си нещо? Не, не казвай, няма да се сбъдне!",..

Всъщност не, не мога, а и нямам сили за това :)

(am I just a bloody consumator?)