Защо честотата на постовете трябва да ме притеснява?
Важна е само светлината и атмосферата, другото бих го отмила с бясна струя.
Усещам се на прага, на треперещия праг, където, застанала, трябва просто да споделя.
Трябва да се изчистя от всичко неказано, всичко премълчано, всичко прикрито, всичко, открило мъничка пролука, през която наблюдава ефекта си върху мен, а когато се покаже повече, отколкото трябва, аз отново го бутам в някой прашен ъгъл.
Възвърна се онова усещане, че е задължително да направя нещо и най-вече всичко, което някога съм искала да направя.
Усещането, че искреността е важна и дори да говориш за най-обикновените си преживявания, искреността окрилява.
Усещането, че да пишеш, е хубаво, без да градиш кули от очаквания и мними правила, които те отвращават, въпреки че повечето от тях трудно биха те подвели.
За сметка на тези усещания липсва чувството, че ми се вика, че ми се крещи. Липсва невъзможността да напиша изречение, състоящо се от повече от пет думи.
Сега се чувствам така сякаш бих могла да кажа много повече, много повече без да поемам дъх, след това отново и така отегчаващо много пъти, докато не се събера в шепа, не се залепя и не започна.
Но пък го няма спокойствието. Няма го търпението и вярата, че "всичко става, имай търпение." "Не насилвай нещата" и да.
Не бях слушала музика от толкова време, сякаш бяха векове и привикнах с тишината.
А когато се опитам, както в уютните зимни нощи, да се приспя с тиха музика в пет сутринта, тя ми се струва увеличена докрай, разтърсваща цялата къща. Намалявам и настъпва тишина. Няма как да бъде по-тихо. И изключвам уредбата.
Сега си върнах Пласибо благодарение на поста в един блог, който ме подсети за тях. Другият вариант са Radiohead, които бих понесла само още няколко вечери. Или да си пусна филм.
Но не, по-късно.
Защото днес е особено различно. Днес е поразително различно, не толкова защото е чак толкова различно, а защото имах нуждата да напиша "поразително". И това вмятане по никакъв начин не цели да убие леко меланхоличната нотка на поста ми.
Защото съм се решила да напиша поне малко, поне нещо, което е истина. И, замисляйки се за предишни постове и предишни полуизлияния, осъзнавам, че пак е ставало въпрос за истина. И то не за истината - онази, противоположна на лъжата - а съвсем друга - противоположна на тишината и стабилните отговори, които всъщност някъде те рушат.
От толкова много време ми се иска да кажа колко не харесвам ироничното писане, подплатено с милион думички и полубанални сравнения, използвани с прозрачноясна цел.
Иска ми се да се оплача от повърхностномислещите умни хора, изключващи най-простите човешки качества, желания и мании като опция. А всъщност те владеят.
Иска ми е да е тихо и го пиша просто защото сега го почувствах, почувствах и разбрах, че е тихо въпреки музиката.
Може би хората са се наговорили някъде, на тайното си място за наговаряне, за да успеят да ми зададат най-точните въпроси или за да разберат кои определени реплики ме карат да се ядосвам, без да повишавам тон, без да замълча или да погледна многозначително. Подбрали са ги така, че да дам всичко от себе си, за да не се разпилея и да не кажа Истината.
А тя е съвсем проста, както винаги и както всичко.
Но ме плаши. Плаши ме фактът, че всеки вярва в своите думи и в своите уроци, а аз подминавам хиляди златни мини, защото нямам време да се посветя и застоя или пък защото се опитвам да разбера всички и накрая просто се свличам изтощена на земята.
Всеки път, след като оставя поне някаква следа за себе си, за себе си такава, каквато се чувствам, си обръщам гръб, защото съм се предала.
Предадох ли се?
Светът би бил много по-хубав, ако нямаше улични лампи и килими, а преди твърдях същото и за пердетата, но вече не го мисля.
И все пак, прибрах се в една празна къща. Празна, защото сега коридорът е стая, коридорът е стая без килим, само студени плочки и полусветлина, едно огледало и цялото пространство за мисли и преднамерено безсъние. И всичко е толкова тихо, но не болезнено тихо, а тихо, носещо спокойствие.
Дали заради Пласибо? Дали защото ми омръзна да подхранвам увяхващи не заради лошо качество, а заради преповтаряне страсти?
Дали заради момента, в който осъзнах, че може би наистина няма да мога да кажа и дума?
Дали защото, когато се прибрах по съвсем различен от последни няколко вечери начин, изпитах нуждата да прочета "Майстора и Маргарита"? И дали стана така, защото още преди да я бях прочела, чух първото изречение, а когато я държах в ръце, си мислех, че вече съм чувала първото изречение, но не го помня?
Дали защото искам да не съм тук, да не спя в тази, същата, моята стая?
Дали защото все пак, и сега го заявявам, безсънията ми са различни?
Дали заради хиляди различни мисли, които се оставят да ги оцветявам както искам, но в най-безкрайните моменти надвисват като една-единствена, обединяваща ги, покрита с един-единствен цвят?
Не, не харесвам десетки изречения, започващи по един и същ начин, разказващи за една и съща съдба, използвани, защото са най-удобни.
И когато се прибрах, осъзнах, че ми се четат книги, а не ми се заспива на тях, и не ми се гледат филми.
И сега разбирам, че ми се четат книги, когато има и въздух, когато го има и усещането, че имам цялото време на света.
А филми ми се гледат и сега, и днес, и утре, и докрай, стига да се науча да плувам. Но напук си подсказвам, че се уча и то като риба.
Така ли се ражда този вид любов? Когато започнеш да разбираш намеренията им и оценяваш на пръв поглед странни творения, защото усещаш идеята и усилията?
Преди щях категорично да отсека, че хората не се интересуват от предисторията, а единствено от продукта.
Но в моята понякога душа на художник, в моята стая с лилави стени, с безкрайната тишина и в небето, на което Голямата и Малката мечка сияят на една педя разстояние и в което открих ново съзвездие, което трябва да се казва Москито (Деси, благодаря), в което Млечният път не е нито пушек, нито петно - там има някакъв въздух.
А всичко друго и всички други, което и които не споменах, от което и от които искам и не искам да се уча, в което и в които искам и не искам да се оплета..
... за него и за тях, когато отново успея да дишам.
Понякога въздухът е солен и влажен.
No comments:
Post a Comment