7/09/2009

Always Look on the Bright Side of Life



"And Monty Python was huge, huge, huge!"

Ето ги! Моите мууви Бийтълс!

Точно така. Филмовите Бийтълс. И аз, готова да напиша нещо.
Първо, имам си нова мания (но искрено се надявам да не е само мания).
Второ, ако искаш да харесаш нещо, успяваш.
И три - да, няма с кого да си говоря за тях, 1/3 от любимите ми актьори са над 65 години и понякога ме е страх да не си отидат. Наистина.

Отпред. Мустак, очила, готина коса и ухилен - Ерик Айдъл. Докато четях за него, нямах представа, че ще ми хареса, но той се оказа много симпатичен и дори забавен. Има вида на малко момченце.
До него е още по-симпатичният Майкъл Палин/Пейлин, който също има вид на малко момченце с някак дестко лице. Малко момченце, което ще стане хубав мъж някой ден.
Определно е в челната ми тройка от всички Пайтънс, от него струи чар, а понякога дори ме разсмива!
Некст - Тери Джоунс. Той е добър и може би, за да не се повтарям, трябва да продължа нататък.
За Тери Гилиъм (жълтото поло) мога да кажа, че има прекрасна усмивка и смехът му от погребението на Греъм Чапман ме изпълни. Анимациите му са малко creepy, наистина, толкова много класика, Ренесанс, барок и всички тези девиации от човешкото с разни умопомрачително гротескни фигури и още по-гротескните им действия. Да, естествено, че го харесвам.
И ето я, моята любима двойка. Прекрасният рус Греъм Чапман, горд притежател на най-добрия полицейски/полковнически глас и едно утвърдено и силно присъствие, без значение какъв играе.
И накрая, но, разбира се, не на последно място - Джон Клийз. Той.. в началото ме обърка. Но след няколко епизода, много клипчета, сериал, филм енд соу он.. Няма да кажа нищо повече, може би някой друг път... :>

Всъщност всичко започна от него и когато неусетно нещо ме заплени, винаги изпитвам нуждата да си припомня как. Ами, започна с "Фолти Тауърс", от който бях гледала разни части, знаейки че този огромен човек, този специфичен английски хумор и абсурдност на сериала са точно за мен. И така от цялостното ми присъствие пред монитора, докато гледах "the sit-com which is the Holy Grail of British TV", се роди огромна заинтересованост и ровене из сайтове, което доведе до Монти Пайтън, "Монти Пайтън'с Флаинг Съркъс", "Монти Пайтън'с Лайф ъф Брайън", "Риба, наречена Уанда" и така нататък.

За малко, наистина бях на косъм да се разочаровам. Дали заради многото вглеждане и прецизно следене на всяка изтънчена английска дума, или пък се дължеше на целия асортимент от високоинтелектуални диалози, които не оставях да са просто толкова различно, иновативно и свободно забавни - да, може би. Вариант е и неизкоренимото ми критично мислене - "Хм, това не е особено смешно", "Може би епохата е проблемът. Но добрите неща не стават по-лоши с годините..", "А ако английският хумор не е за мен?", "Разбирам, че не трябва да е свързано, но защо, по дяволите, говорят такива глупости?", "Боже, какъв ужасен акцент, Джон! Не се лигави!"
Или забравих предразсъдъците си, или се впуснах с търсенето на английска атмосфера от ранните години на 70те, или просто не искам да изгубя манията си и изведнъж ги обикнах. Не желая да знам.
Но знам, че всяка нощ, след като се прибера, умирам да си пусна Летящия цирк и да гледам всички свързани, несвързани, смешни, скучни, прости, интересни, всякакви скечове с Греъм Чапман - мъртвия Пайтън, Ерик Айдъл - вечната усмивка, Тери Джоунс, който се оказа нелош в играта си, Майкъл Палин - сладур, да!, потресаващите анимации на Тери Гилиъм и моя връх на пирамидата - мхм, Клийз.

Иска ми се да е зима. Снежна, а аз да стоя на топло вкъщи. Вкъщи, където няма компютър, няма телефон, не разбирам и едва ли знам много за Интернет. Вкъщи, където не мисля за нищо, а просто скучая в някоя съботна вечер от зимната ваканция, защото още съм малка. И тогава, в цялата липса на алтернативи, по някоя моралноостаряла програма (например БНТ, Канал 1 или "първа телевизия" :)) пускат "Monty Python's Flying Circus".
Аз съм се облегнала на леглото, а тати ми казва "Това е от моето време. Моля ти се гледай го, много е смешно!" И аз избирам да не превключвам. Това искам - ужасните декори и мирисът на прах да се пренесат върху кинескопа и аз да гледам, не мислейки.
Искам да се превърнат в част от детството ми, да се влеят в онзи мирис на носталгия, който винаги необяснимо откъде се процежда през всички пространства, удря ме, а след това ме оставя изпълнена с 16 тона щастие и тъга.

Ах, комедията е сложна.
Впрочем имам една прекрасна kind-of-събирателно-енциклопедична книга, която представлява доста повече от "tiger" заглавието си, и от нея го разбрах окончателно - комедията е сложна.
И ах, този възхитителен, пленителен, затрогващ, очарователен, великолепен, изискан, изтънчен, богат, красив, разкошен, разноцветен, удивителен, стилен и леещ се британски английски, произнесен с невероятен английски акцент - I'm in love.
Да не говорим за гъвкавостта и внушителността на Базил Ф., всичките му недействителни реакции и цялото това надграждане и оплитане до плюс безкрайност в една абсурдна ситуация - не съм вярвала, че ще харесам подобно нещо.

Too much, isn't it? That sketch became too silly.

"He's not the Messiah! He's a very naughty boy!"

Life's a piece of shit when you look at it.
Life's a laugh and death's a joke, it's true.
You'll see it's all a show, keep 'em laughing as you go.
Just remember that the last laugh is on you.




Гениално.

2 comments:

Ерин said...

Леле, това Тери Гилиъм ли е. Хаха, бях забравила от къде почва тоя човек.
Не мога да кажа, че съм му фенка, но Бразлиия... Просто няма човек, който да не признае Бразилия за велик филм. Гледала ли си го?

Vesela said...

Все още не, но винаги е бил в must-see списъка ми. Тъкмо бях решила да се спра малко с филмите, към които всеки таи огромни очаквания и знае за тях, но пък трябва и разнообразие. Може тези дни да го зачеркна от списъка :>