Невероятно трудно е да започнеш, когато всичко случващо се, неслучващо се и може би навяващо появяването си заседне в теб и отнеме всичките ти думи. Когато прикове гласа ти към някой стол и залепи устата му с тиско, завърже ръцете му зад гърба и го остави да издава безпомощните си нечленоразделни звуци. Това съм аз. Глас от тишина.
Снощи спря токът и всичко стана непредвидено красиво. Уличните лампи са едно от най-антипатичните ми и неживописни изобретения на човека. Когато хората положат поне малко усилие да се намерят, нещата наистина са по-живописни. Когато видиш оттенъците на блузите и панталоните, опиташ да различиш усмивка, а онази сива, студена, бетонена светлина липсва. Тогава гласовете ви се намират много по-близо, разговорите са много по-близки и престореното отдалечение се стопява.
И ако някой се появи и ме попита "Защо пишеш, момиче?", аз няма да мога да му отговоря. Просто ще се усмихна, виновно и не знаейки.
А защо пиша? Защото ми омръзна от "Защо?". И не само, но това оглавява причините за опитите ми да проникна през дебелия щит тишина и тъмнина, в който дори не се крия, а по-скоро той се крие в мен.
Отскоро дори не разбирам как може да съществуват хора, още много като мен, които седят пред клавиатура или над тефтер, лист, хартия, пясък, асфалт, нещо и пишат "чувствам се щатлив/объркан/нещастен/странно/някак." И какво очакват да им кажат другите, които може би са също като тях? Не разбирам, наистина.
Светът ми се струва болезнено нов, толкова, че се съмнявам във всичко и всеки, който видя. И не, не недоверие, а просто непознанство.
Не познавам думите си, не познавам улиците и пътищата, светлините и картините, хората и как, по дяволите, трябва да говориш с тях, за да разберат, че едва ли е нужно всичко това.
Може би това е причината да мълча и да не пиша за нищо. Защото нямам идея какво е нищо, нито пък всичко, и може би въобще не ми е нужно да знам, но убедя ли се в това, веднага ще си помисля "Защо не ми е нужно?". А още по-лошото е, че нямам идея трябва ли ми онова, за което се боря, и ще ме радва ли онова, което си пожелавам да стане. Явно страдам от хронично нетърпение, което убива сладостта от навлизането на дълбоко. Ще чакам. Ето - малък остров насред бушуващ океан. Едно нещо.
Страх ме е от разочарования, страх ме е да не изгубя страстите си.
- Да забравиш, е по-лошо, отколкото да те забравят.
- Не е вярно.
- Вярно е. Сякаш губиш част от себе си.
- Не е вярно. Но зависи от коя страна се намираш.
- На този, който забравя. Толкова е тъжно да обичаш нещо/някого, а след това да спреш да го обичаш.
- .... Никой не спомена думата "обич"!
- Беше съвсем ясно.
"Днес ще е един, утре ще е друг."
Ето този произвол ме кара да експлоадирам.
Светът беше толкова нов, че нещата все още нямаха имена. Защо някой не дойде и не разнищи всичко със силата на прозрението и познанието в едно изречение, за да си отдъхна. Понеже когато някой дойде и каже със стоманен глас какво мисли, винаги, винаги му вярват.
Затова и той ще се прибере към къщата си с ръце в джобовете, мислейки си колко тъжно е наистина да спреш да обичаш някого.
Както и аз си мисля колко тъжно е някой да спре да те обича.
И колко проклети са желанията, които ти дават топлината, които са се скрили във всички усмивки, които някой ден може би ще бъдат бръчки, но все още те радват, защото ги даваш ти, без дори да знаеш защо.
Да, може би както и да си представям епоха, събиетие, атмосфера, когато се докосна до едно от изброените, то никога няма да е такова, каквото претендира да бъде във въображението ми. Дори да е абсолютно същото.
И сега просто ще се престоря, че не написах толкова много на пръв поглед празни изречения и ще прескоча на тема, където същестува поне частичка конкретност. Поне малко.
(Май наистина е много по-полезно да пишеш за коли, книги, манастири, места в България, дрехи, сламки, свещи.. НЕЩО, отколкото такива необясними и едва видими излияния)
Точно на този ред бях започнала да пиша за кино, но съвсем нямам сила да пиша за кино сега, насред нищото, ей така изведнъж да вмъкна кино размислите си.
Защото колкото и да ме мъчи той с въпроси, от които ме боли, може би е прав.
1. Липсват ми книгите тази седмица.
2. Трябва да оцелея до 8-8:15, когато ще дишам.
3. Том Ханкс и Крис Куупър имат рожден ден. Честито, I really like you :)
4. Обичам, обичам, обичам своето кино.
Наведох се и скрих лице в ръцете си. Отивам.
No comments:
Post a Comment