7/26/2009

Come on Eileen

Имам нужда от Робин Уилямс. Наистина. Сега мога да изкупя суетното и прибързано писане от онази нощ, в която гледах "Dead Poets Society".

Случвало ли ти се е? Да стоиш и просто да не знаеш какво е следващото нещо. Какво да направиш. Най-прости неща. Да спя, да излезна, да чета, пиша. Какво? Сякаш съзнанието ми е в плазмено състояние, влизам тук, пиша изречение или две, излизам, после отново и пак, и отново. Единствено, което не спирам и не саботирам, е музиката, музиката като фон на това безтегловно странно и задушаващо "не знам". Бих задала логичния въпрос, който не си позволявам да ме остави на мира, но логично ще си отговоря, като приключа засега с това.

Да, имам нужда от Робин Уилямс. Робин Уилямс като Джон Кийтинг и Робин Уилямс като терапевта на добрия Уил Хънтинг. Въпреки че пожертвах яснотата на света, разкрит в погледа ми, пишейки за Обществото съмнителни бележкии или пък ревю, аз не съжалявам, че ги оставих да вехнат в забрава. Просто силно се надявам, с наум сключени пръсти, че хубавите филми се разпръскват постепенно из тялото ти, думите им постепенно навлизат в ценностната и всяка друга система, която те изгражда като нещо повече от животно. Иска ми се да разбера, че съм оценила прекрасната игра на Уилямс и думите му, защото си мисля за тях през дните, а не защото веднага след финалните надписи опитвам да изтръгна всичко, което съм видяла и ми е направило впечатление.
(и не, филмът не беше прекрасен, но аз реших, че има какво да научиш от него. резултатът - seize the day - под кожата)

Започва нова песен, а аз връщам старата. Чета отминали малки изповеди и се питам възможно ли е. Оглеждам се наляво, надясно, затварям очи за секунда, не искам да заспя.
Мисля си за хората, които познавам, и онези, които не познавам. За онези, които не познавам, мисля повече.
Преди два часа видях две падащи звезди. Едната падна като всички други падащи звезди - красиво и изведнъж. Другата помислих за самолет и наблюдавах поне десет секунди. Възможно ли е да е било падаща звезда? Защото може би ми хареса да е самолет. Самолет, който се носи из тъмносините летни, големи и разкъсани облаци, а хората в него чакат. Някой може би чака да бъде посрещнат от някого на летището. Друг иска да се прибере, да се изкъпе и да потъне в сън. Представям си всички пасажери, представям си стюардесите, представям си бученето и мрака навън. Онези хора, които може би гледат през прозорчетата, а може би спят. Тези, които може би гледат, вероятно си мислят. Защото в такива моменти е подходящо да мислиш по такъв начин: Дали някъде под това безкрайно красиво и бекрайно небе, някъде из целия този мрак, някъде на тази земя, над която летим, в някой град, на някоя тераса, някой е излезнал да изпуши последна цигара, преди да заспи, и ни вижда. Вижда ни и започва да си мисли дали някой в тази жълта блещукаща движещата се точица, някой от този самолет, някой човек, гледа през прозреца и се пита дали има някой..

И дали има шанс тези двама някои да си мислят подобни неща по едно и също време? А дали не се случва прекалено често наистина да сме прави, когато предполагаме, и наистина да усещаме правилно какво се случва, когато се съмняваме в магичността на това чувство? Дали нервите и въпросите просто развалят правилните неща? Дали течението е измислено, за да се пуснеш по него?
И дали, ако в определен момент не искаш да направиш нещо, е по-добре да преодолееш себе си, защото на сутринта може и да съжаляваш?

От друга страна, Итън Хоук не ме впечатли, но във филма играе единият от водещите в "Sports Night", който изключително много харесвам.
Изтеглих си един тон песни на Елиът Смит и за един момент се чувствах прекрасно и спокойно (но това не е свързано единствено с Елиът Смит).
Всеки път, когато на края на филм се разчувствам от баланотрогателна сцена, си повтарям "Мразя, мразя, мразя глупави филми!".
Ако филмът като цяло е докосващ, различен и трогателен по спрял начин, го обиквам, без да си повтарям, че го мразя през сълзи.
Потушавам странните френски гласове, които незнайно как звучат от колоните ми, с Ludovico Einaudi, и си мисля за моята музика.

Притеснителното тази вечер беше отношението ми. И една мисъл. За други неща съм склонна да контраатакувам, понеже.. Се чувствам добре, когато го правя.

Онази нощ небето беше паднало ужасно ниско и създаваше чувството, че е капак на сива и картонета кутия за обувки ( и то не е от най-хубавите). Снощи беше огромно и беззвездно, което ми хареса, въпреки любовта ми към свързването на блещукащи, едва видими точки във форми и със смисъл. Въпреки усещането, че "О, как можеш да се притесняваш за смешния си малък живот, човеко, когато имаш над себе си небе?!".
Сънувах подобни петна и как един приятел го казва в съня ми: "Може би са много малки звезди" Всъщност бяха и не помня имаше ли наистина петна.
Странното чувство, че може би зад тези думи се крие много повече, може би е правилно. И зад неговите думи. "Той е различен. Има приятелка, иска да учи.. В главата му има мисъл. Много е лошо да имаш мисъл в главата."
Да, Боби, знам :)

Сега ми се иска да заспя само за да се събудя, но не мога. Кога ще се начуа да късам безжалостно старите си навици и традиции, приемайки смирено, че вече не работят така, както преди, или както ми се иска?
Ще си простя ли, задето цяла вечер ми се гледа нещо, но една част от мен иска да гледа по онзи консуматорски начин, който търси романтична комедия или нещо такова?
Ще си простя ли, че съм на път да обладая любимо нещо с хищните си, отровни въпроси?
Ще обърна ли всичко това в своя отличителна черта, или ще грабна молив и гума за новата скица?
Ще нарисувам ли онзи, който не заслужава да бъде нарисуван, и ще ми нарисува ли някой Греъм Чапман с прекрасната му усмивка?
Ще отделя ли специален пост за него, а за поетите, а за всичко друго, което не казах, но особено много исках?
Ше ми бъде ли отново по-лесно с точките и подточките, или ще открия хармония в плавните, незапочнати и недовършени изречения?

Нужни са 2-3 часа, вече знам. И още много след това, но като цяло - 2-3 часа. Два-три часа. Буквите са по-силни от цифрите? Едва ли. Липсваш ми, моя, пречупена през същността ми математика. Липсва ми и снощният вятър и нямам търпение отново да закъснея. Не за шанса на живота си, а просто вечерта.

3 comments:

Ерин said...

Пак съм не на място. Както и да е, здравей :]

Щях да ти пиша в скайп, но не те виждам. Искам да ти препоръчам три филма. Ако имаш желание и време, можеш да хвърлиш едно око...или малко повече. Ще се радвам после да споделиш мнение. Ще ми се да чуя една различна гледна точка.

Blind (2007)
http://www.imdb.com/title/tt0808174/
Klass (2007)
http://www.imdb.com/title/tt0988108/
Dear Wendy (2005)
http://www.imdb.com/title/tt0342272/

Vesela said...

здрасти :))

гледала съм първия, другите не. Но ще се постарая да го направя сравнително скоро - само да довърша няколко, които трябва да минат през зоркия ми поглед :)

И ще говорим.
Между другото, гледах "Brazil" и съм раздвоена :>

Ерин said...

Аз пък прочетох 1984 ^^
(Великолепна книга!)