Believe it or not.. it's summer.
От около седмица, а може би съвсем малко повече ме преследва едно чувство. Не искам да го експлоатирам, за да има какво да напиша тук, не искам да го разнищвам, за да се почувствам умна, не искам да го насилвам, за да си отиде.. Просто понякога нещата спират на най-необичайни места и ти идва да замълчиш завинаги в най-необичайни моменти. Необичайни като дъжда, който се изля сякаш загорели домакини разливаха кофи с вода по нагорещените пътеки, за да се вдигне прахта. И всички онези гръмотевици и трясъци в осем сутринта, когато аз спях наобратно, на своето легло, този път на него, и нямах сили да отворя очи за дълго или пък да осъзная, че бурята е сутрешна.
С такова начало няма как и следващите часове да не придобият същия малко тягостен отпечатък. Но понеже отскоро се чувствам едва ли не реалистка, ще кажа - не, аз не съм най-силната и може би няма да оцелея, но ще опитам да не пропадам в необичайния юлски мрак.
В главата ми се въртят Жан Рено, "Портокал с часовников механизъм", английска съдебна зала, тоги, красиви улици, Колумбия, сценарии, режисура, лудници, сънища, разпиляни листове с нежелана информация, Кембридж, картини, снобски апартамент, традиционна любов, нетрадиционна любов, въпроси, отговори, още въпроси, мълчания, усещания, затишия.. всичко.
Липса на възможност и безпаузие, което никога не ми позволява да поставя нещата на масата точно такива, каквито са.
Отчаяно искам да избягам от изброявнето, от 1., 2., 3.; от очакването и неочакването. И къде ще попадна тогава?
Тя не знае, че знам, но аз знам, че когато тези, които се очаква да я разбират, да разбират тъгата й, не го правят, на нея не й е забавно.
Той също не подозира, че се страхувам да го видя много повече, отколкото да гледам хорър от 30те сама през нощта.
Тя не знае, че мразя онзи тон, с който подсъзнателно цели да си помисля, че всичко казано е казано случайно, но, за жалост или щастие, понякога знам защо хората правят някои неща.
Познавам и себе си, поне мисля, че ми се е случвало да се срещна със себе си, когато не съм отчайващо учтива, когато не искам да слушам никого, когато просто мълча.
Познавам себе си, защото знам колко упорито се мъча да не напиша онова, което искам да напиша, колко усърдно си строя килии, в които затварям всички частици, на които съм се раздробила.
Виждала съм как се хващам за всяка дума или всеки детайл, изпускайки цялостната атмосфера, и как съм загърбвала всяка дума и всеки детайл, за да ме засмуче големият водовъртеж. И все още не знам кое е по-добро.
Познавам се или поне твърдя, че се познавам от години. Откакто започнах да се питам защо искам нещо, защо отговарям по определени начини, защо казвам определени неща, защо реагирам по определен начин в определена ситуация. Така започнах да мисля и за другите хора. Но това не означава нищо.
Ще се запозная със себе си, когато напиша онова, което искам да напиша, когато забравя как би могло да бъде по-добре, когато спра за няколко минути просто за да си поема дъх, когато затворя очи и не отговоря, въпреки че са ми задали въпрос.
Когато не се преструвам, че нещо ме интересува, въпреки че е последното, за което бих искала да отделя внимание.
Когато престана да си мисля, че всеки има право и когато спра да се поставям на мястото на всяко живо същество заради някаква необяснима толерантност.
Затова и не понасям болезнено тихите вечери, които запомняш, но не като нещо, което ти се иска да възкресиш, а като задушно мрачно юлско време.
Бих избягала, да, бих, и вероятно можеше, и да, бих казала, че още може, но просто ще вдишам, а после ще издишам, защото отскоро съм реалистка - може би.
Отскоро съм реалистка, защото разбрах, че представите за осъществените мечти се различават коренно от действително осъществените мечти.
Защото понякога молиш времето да спре или да се върне, а когато всичко отмине, разбираш, че за нищо не света не би се гмурнал в миналото.
Защото всичко е до болка относително.
И все пак понякога трябва да си пуснеш "Питър Пан", да се заслушаш и загледаш в най-хубавата, детска и мечтателска сцена, в която феята оживява. Понякога трябва да имаш огромни очаквания, трябва да ги градиш, да надграждаш, докато през това време все пак работиш за тях, скачаш и поемаш рискове, падаш, ставаш, агонизираш, плачеш от смях или просто плачеш.
Понякога трябва да искаш много, без да си даваш сметка, че ако го получиш, може да останеш разочарован.
Невъобразимо много не искам да заседна по средата, макар че изглежда мъдро и уравновесено.
Невъобразимо много изпитвам нуждата да не съм мъдра и уравновесена.
Искам, много искам никой да не ме прекъсне, докато не завърша това, което пиша.
Да не трябва да обяснявам сякаш съм виновна.
Искам да не се разочаровам. Имам достатъчно място в себе си, не искам да се губя.
Искам да слушам Radiohead, искам да е някак мокро, искам вода, защото водата е живот, искам много въздух, искам човек, който разбира.
Искам да разкажа сънищата си, колкото и мрачни или абсурдни да са. Искам да познавам поне един, който обича Radiohead - Exit Music (for a film).
Искам да има поне един, който знае за малките и големите ми страсти, поне един, който е нарисувал Едгар Алън По и го е "закачил във мрака, докато яростно часовникът тиктака."
Не искам сноби, не искам екзалтирани тинейджъри.. искам въздух.
Не искам разбити впечатления и извинения, не искам някой да се смее, докато ми говори сериозно, и то защото просто го е страх да го направи както трябва.
Не искам половин разговори с половин познати.
Чувствам се като дете.
И, от една страна, това е прекрасно, но не смятам, че помага по някакъв начин. Не смятам, че искреността е важна и не смятам, че можеш да преминеш невредим през смешните си разбирания за добро и лошо, ако не се изкривиш до счупване на костите и гръбначния мозък, така че да се събудиш като хамелеон, забравил думите "откровеност" и "импулс".
Чувствам се като дете.
И все пак няма място, няма къде да напишеш всичко това, не започваш книги за нокти, не оставяш бележки по стълбовете, не спираш на някоя пейка, когато се прибираш, не пишеш смс в пет сутринта, не казваш "мъчно ми е за теб" или онова, което винаги не си смеел да кажеш - "остави ме на мира".
Не казваш, че ти се плаче на погребения на хора, които не познваш, че свързваш определени диалози с "Ромео и Жулиета", че небето е умопомрачаващо красиво и че искаш да спиш върху покрива на гаража, докато ти прожектират филми между звездите. Не казваш, че не би се страхувал, ако някой психопат дойде, че би опитал да завържеш разговор с него, защото понякога познаваш хората и умираш да ровиш дори още повече из ужасите им.
Не казваш, че разбираш, но понякога мисълта плаши и теб.
Не казваш, че те е страх да не чуеш превъртането на ключа в ключалката, защото след това може да ти се наложи да преглътнеш, да мислиш, докато не те заболи физически, да скриеш притъпеното разочарование и да понесеш липсата на сили, която никога не ти позволява да изкрещиш.
Чувствам се като дете.
No comments:
Post a Comment