Залепващите се листчета не искат да стоят залепени. Както искат.
*
Тъкмо дърпах хавлията от пералнята, когато кутийката с клечки за уши падна с пластмасовия си нищожен трясък на плочките и всички бели пръчици се разпиляха. Сякак висях на косъм над бездънната пропаст на нервния срив, сякаш това беше последната натежала капка, която прекършва стръкчето трева, сякаш това беше онази глътка отрова, която умъртвява. Събрах клечките, а докато го правех, си мислех как ще напиша това, което написах.
*
Тялото му беше уморено. Уморено и пропито с цялата тази мъгла, която душата му дълго време бе приютявала. Натежало от лъжите, заблудите и вечните кръговрати, в които успяваше да се озове. Натежало от самосъжаление и слабост, от обвинения и невидими виновници. Все още изглеждаше изтощен и търсещ нещо в отчаянието си, но аз знаех, че най-накрая е събрал сили, за да издиша. Веднъж завинаги. Уморено му тяло висеше, а въжето се оказа най-добрият му приятел.
*
Светлината от лампата вече не ми харесва. Не ми харесва и начинът, по който гледам филмите си. Не е хубаво да лъжеш себе си.
- Хайде да ядем семки.
- Мих си зъбите.
Today I'll keep it quiet, tomorrow - I'm not sure.
Нямам нищо за казване. Много по-различно е.
Другата лампа, друга перспектива, друг живот :)
everything's fine, просто така си го представям обесен, наистина, а аз съм съвсем добре.
може би просто ми се пише?
No comments:
Post a Comment