Когато се усмихвам така, и вътрешно, и външно, все едно съм спокойна, все едно очите ми са били затворени и обладани от сън цяла нощ, все едно няма за какво да мисля, няма какво да коригирам или да създавам, все едно приемам с малко тъга, че "сега" ми е достатъчно и трябва да свиквам, всичко може би открива мястото си поне за секунда.
Не съм виновна, не ми се спи. Не ми се спеше цяла нощ. Не исках да се завия и да се унеса, исках да съм там въпреки студа, въпреки на моменти лошата светлина, въпреки музиката, която не пасваше на ъуейтинг ъф дъ сънрайз атмосферата, въпреки толкова "въпреки", което се стопи на прашинки незначителност, щом всичко остана отразено в огледалото за задно виждане. И така става почти всеки път. Което все повече ме убеждава, че поетите рискове, преглътнатите пречки, смачканите негативни очаквания, пренебрегнатите схващания, влага и студ си струват, струват, струват си адски много. Струва си да кимаш покорно сякаш съжаляваш, а отвътре да чувстваш нерационално задоволство, което подредените хора трудно биха проумели.
Струва си да изцедиш погледа си, за да откриеш нечии очи, да проследиш нечии действия или просто за да виждаш нещатата, понеже те са прекалено красиви, дори на пръв поглед да не изглеждат така. Струва си да се смееш с глас, когато си наполовина изтръпнал и вече омаломощен и това би могло да ти причини колосален дискомфорт. Струва си да се усмихваш и винаги, винаги да гледаш в очите, а си струва и да си поемеш дъх, за да бъдеш чут.
Струва си да слушаш някоя вечна песен (например "July morning") от някой телефон, защото няма откъде другаде, въпреки че наистина е вечна в смисъла на "безкрайна" и не цялата е хубава.
Видях една осма или нещо такова от слънцето, което упорито се криеше зад гори, облаци, мъгли или просто недостатъчно ни внимание. Харесвам звука от прищракването на ключа в ключалката, когато кафето очаква да се трансформира в гореща течност, когато нечии очи са все още неразтъркани, а косите невчесани. Харесвам спокойното усещане, изразено чрез усмивка тип "Прибрах се" и харесвам промяната в плановете, която не съм очаквала.
Не ми се спи от почти един ден, но знам, че все някога ще ми се наложи да положа уморено, попило дъха на зората тяло, защото нещо полезно ще чака да бъде свършено от мен, защото ще трябва да давам повече, а за това ще трябва да искам и вземам значително повече от себе си.
Не че искам да се изкривя по такъв начин, че всичко да е обляно в мека светлина, просто понякога се получава неусетно лесно.
(Усещам, че разбрах. Или поне се надявам, че това е пътят към разбирането. Разбрах, че наистина има чар в приказните, неежедневни дейности, възникнали като идея след бурен смях или дълго, но сплотено отегчение. Струва ми се, че разбирам кога кафето по автогарите в шест сутринта е магия, кога брането на гъби около параклисите е магия.. Винаги съм знаела, нали? Тихо, ще го събудиш.)
Почти готова съм. Така си мисля и мисля, че съм права. (И не, не искам да мина между капките, искам да се намокря до кости, водата да се впие в клетките ми, да изгният с нея и да възкръснат, да се родят отново след жертви, пот, умора, кръв.. стига да е скоро). Малко ли остава? Тишина. Тишина. Преглъщам, затварям очи и си отговарям сама - "Да."
No comments:
Post a Comment