защото не мога да цитирам лириката на инструменталите. за жалост.

хей оу, Весела, май имаш нужда да пишеш?
да пишеш, защото тази вечер е една офф-вечер, вечер, която в общи линии пропиляваш, но все пак би я нарекла приятна, тъй като безсрамно пръскаш думи насам-натам, без невероятно чувство или пък тъпо усещане за нямост, но все пак ти е приятно, нали?
ах, продаде се, продаде и думите. жалко.

днес беше изключително необичаен ден, тъй като спах така дълбоко, че не успях да стана навреме, за да взема грамотата си, но пък успях да причиня адски болки на двама мъже. кола маска или невероятното отмъщение и мегаудовлетворението, след като видиш, че на мястото на всички онези хиляди, черни, гъсти, дебели и къдрави косми вече има гладко петно - О не, кожа!
И така, достигнах до извода, че мъжете наистина обожават да мрънкат, а жените са много по-издръжливи, наистина много.
За първи път от доста време насам вкусът на бира ми се стори приемлив, та дори и приятен, макар че изпих точно една глътка, но пък беше хубава.
усещам се, усещам как пиша по начин, който не крещи името ми, който не е "аз", но засега е неизбежно, така че продължавам с това, с което съм се захванала.

хей оу, Весела, мисля, че Никълъс Кейдж те очаква и много му се иска най-накрая да те очарова (макар да не те е разочаровал), за да можеш спокойно да изхвърлиш един предразсъдък, който дори не знам откъде си придобила.
Мисля също, че утре е ден за подредба. На мисли, стаи, навици. Трябва да разместиш тук-там или пък направо да изхвърлиш намерения и убеждения с чували, защото понякога това е единственият ефективен начин да се почувстваш чист. Сапунът тук не струва.

болезнено противоречива съм в чувствата и предпочитанията си. преди часове просто не понасях един определен тип хора и представител от него, а сега не чувствам онова ужасно презрение, онова непосилно и разяждащо разочарование, което част от действията им предизвиква у мен. но следите остават, дори да си мислиш, че си забравил.

аз ли? аз съм добре. но жадувам да се изчистя. от всичко. много ми се иска да се събудя с изпразнено от старите, до болка познати и превъртани мисли и идеи съзнание, пълна с енергия за напълно различни усещания. това е възможно, лошото е, че само понякога ентусиазмът е толкова опияняващ, но появи ли се..

признавам си, малко ме е страх и съвсем малко ми се иска да се почувствам няма. когато истории се разхождат по повърхността на нервните ми клетки, значи нещо е too much и аз се опитвам да заглуша какафонията с думи. думите са съставени от разни буквички after all. това не ги прави по-специални от рязкото дърпане на лентата с кола маска, някой укоряващ или разкриващ значението на цялото мълчание поглед. прави ги просто силни. но докога?

adore, adore.

хей оу, къде са страстите ти, обичаш ли, плачеш ли, страхуваш ли се, има ли някой, който ти липсва болезнено много, желаеш ли да му кажеш със насълзени очи и едва крепящ се на безсилие глас "мъчно ми е за теб" (но не в смисъла на "съжалявам те")?
има ли някой, чийто мирис никога не би объркал; някой, чиято топлина е твоят огън? има ли някой, който ти се струва по-специален от всички егоицентрични и специални хора, по-красив от всички турци второ поколение, въпреки че е просто симпатичен?
има ли някого, към когото можеш да проявиш неподозирана нежност; някой, който може да обсипеш с усмивки и да изневериш на своите очаквания заради него?
защото, ако има, това е хубаво.

да, знам, че бих могла да пиша още, за какво ли не, бих могла да направя какво ли не, но не сега.
както винаги, знам прекалено много неща и, естествено, усещам, че точно толкова прекалено много не знам.