Always Look on the Bright Side of Life

"And Monty Python was huge, huge, huge!"

Ето ги! Моите мууви Бийтълс!

Точно така. Филмовите Бийтълс. И аз, готова да напиша нещо.
Първо, имам си нова мания (но искрено се надявам да не е само мания).
Второ, ако искаш да харесаш нещо, успяваш.
И три - да, няма с кого да си говоря за тях, 1/3 от любимите ми актьори са над 65 години и понякога ме е страх да не си отидат. Наистина.

Отпред. Мустак, очила, готина коса и ухилен - Ерик Айдъл. Докато четях за него, нямах представа, че ще ми хареса, но той се оказа много симпатичен и дори забавен. Има вида на малко момченце.
До него е още по-симпатичният Майкъл Палин/Пейлин, който също има вид на малко момченце с някак дестко лице. Малко момченце, което ще стане хубав мъж някой ден.
Определно е в челната ми тройка от всички Пайтънс, от него струи чар, а понякога дори ме разсмива!
Некст - Тери Джоунс. Той е добър и може би, за да не се повтарям, трябва да продължа нататък.
За Тери Гилиъм (жълтото поло) мога да кажа, че има прекрасна усмивка и смехът му от погребението на Греъм Чапман ме изпълни. Анимациите му са малко creepy, наистина, толкова много класика, Ренесанс, барок и всички тези девиации от човешкото с разни умопомрачително гротескни фигури и още по-гротескните им действия. Да, естествено, че го харесвам.
И ето я, моята любима двойка. Прекрасният рус Греъм Чапман, горд притежател на най-добрия полицейски/полковнически глас и едно утвърдено и силно присъствие, без значение какъв играе.
И накрая, но, разбира се, не на последно място - Джон Клийз. Той.. в началото ме обърка. Но след няколко епизода, много клипчета, сериал, филм енд соу он.. Няма да кажа нищо повече, може би някой друг път... :>

Всъщност всичко започна от него и когато неусетно нещо ме заплени, винаги изпитвам нуждата да си припомня как. Ами, започна с "Фолти Тауърс", от който бях гледала разни части, знаейки че този огромен човек, този специфичен английски хумор и абсурдност на сериала са точно за мен. И така от цялостното ми присъствие пред монитора, докато гледах "the sit-com which is the Holy Grail of British TV", се роди огромна заинтересованост и ровене из сайтове, което доведе до Монти Пайтън, "Монти Пайтън'с Флаинг Съркъс", "Монти Пайтън'с Лайф ъф Брайън", "Риба, наречена Уанда" и така нататък.

За малко, наистина бях на косъм да се разочаровам. Дали заради многото вглеждане и прецизно следене на всяка изтънчена английска дума, или пък се дължеше на целия асортимент от високоинтелектуални диалози, които не оставях да са просто толкова различно, иновативно и свободно забавни - да, може би. Вариант е и неизкоренимото ми критично мислене - "Хм, това не е особено смешно", "Може би епохата е проблемът. Но добрите неща не стават по-лоши с годините..", "А ако английският хумор не е за мен?", "Разбирам, че не трябва да е свързано, но защо, по дяволите, говорят такива глупости?", "Боже, какъв ужасен акцент, Джон! Не се лигави!"
Или забравих предразсъдъците си, или се впуснах с търсенето на английска атмосфера от ранните години на 70те, или просто не искам да изгубя манията си и изведнъж ги обикнах. Не желая да знам.
Но знам, че всяка нощ, след като се прибера, умирам да си пусна Летящия цирк и да гледам всички свързани, несвързани, смешни, скучни, прости, интересни, всякакви скечове с Греъм Чапман - мъртвия Пайтън, Ерик Айдъл - вечната усмивка, Тери Джоунс, който се оказа нелош в играта си, Майкъл Палин - сладур, да!, потресаващите анимации на Тери Гилиъм и моя връх на пирамидата - мхм, Клийз.

Иска ми се да е зима. Снежна, а аз да стоя на топло вкъщи. Вкъщи, където няма компютър, няма телефон, не разбирам и едва ли знам много за Интернет. Вкъщи, където не мисля за нищо, а просто скучая в някоя съботна вечер от зимната ваканция, защото още съм малка. И тогава, в цялата липса на алтернативи, по някоя моралноостаряла програма (например БНТ, Канал 1 или "първа телевизия" :)) пускат "Monty Python's Flying Circus".
Аз съм се облегнала на леглото, а тати ми казва "Това е от моето време. Моля ти се гледай го, много е смешно!" И аз избирам да не превключвам. Това искам - ужасните декори и мирисът на прах да се пренесат върху кинескопа и аз да гледам, не мислейки.
Искам да се превърнат в част от детството ми, да се влеят в онзи мирис на носталгия, който винаги необяснимо откъде се процежда през всички пространства, удря ме, а след това ме оставя изпълнена с 16 тона щастие и тъга.

Ах, комедията е сложна.
Впрочем имам една прекрасна kind-of-събирателно-енциклопедична книга, която представлява доста повече от "tiger" заглавието си, и от нея го разбрах окончателно - комедията е сложна.
И ах, този възхитителен, пленителен, затрогващ, очарователен, великолепен, изискан, изтънчен, богат, красив, разкошен, разноцветен, удивителен, стилен и леещ се британски английски, произнесен с невероятен английски акцент - I'm in love.
Да не говорим за гъвкавостта и внушителността на Базил Ф., всичките му недействителни реакции и цялото това надграждане и оплитане до плюс безкрайност в една абсурдна ситуация - не съм вярвала, че ще харесам подобно нещо.

Too much, isn't it? That sketch became too silly.

"He's not the Messiah! He's a very naughty boy!"

Life's a piece of shit when you look at it.
Life's a laugh and death's a joke, it's true.
You'll see it's all a show, keep 'em laughing as you go.
Just remember that the last laugh is on you.



Гениално.