7/29/2009

I've watched you change

like you never had wings...
Now you feel so alive

I've
watched you
change

like you neved had wings


and I've watched you changed


like you never had wings.

7/28/2009

Senseless preface

Позволявам си твърде много. Време да пиша. Възможност да пиша. Причините да пиша не трябва да си ги позволявам, а просто да живея, за да съществуват.
Но все пак.. си позволявам твърде много.
Да пиша през деня например. Не че се чувствам гола в супермаркет или съвсем не на място, но не е като да пишеш вечерта, изцеден от умора или пък преливащ от премълчавания и спестено дишане в определен момент.

Включих компютъра си само за да напиша няколко неща, които се оказва, че май трябва да напиша, и за да кача забравена и чута, но никога усетена музика. Да възвърна обичайните тракове към новите, които ме докосват, и да дам шанс на други, които никога не са ме отвеждали към онези почти транс състояния на потъване и спокойствие.

Спомних си, че Back to School на Deftones беше песента, с която открих, че мога да спя, слушайки на пръв поглед по-груба музика. И въпреки че бях увеличила ужасно много, ми беше хубаво. Да, хубаво, просто хубаво.
Deftones ми напомнят на още много отминали времена, без дори да съм ги обичала, без да съм попадала на атмосферата, която те омотава и обгръща. Напомнят ми на някакви хора и някаква музика, на някакви неща, които не си представям да кажа сега, но и не съм способна да гарантирам каквото и да било.

Отскоро и филмите, които гледам (а може би беше просто епизод на "Али МакБийл", в който участва Матю Пери), ми напомнят за друг филм, в който открих теорията си за удобството на нещастието и за щастливото нещастие - "Closer".

И съществува някаква достоверност. Дори в еволюцията не е заложено на човек да е щастлив, а само да се пази от опасностите. Щастието не ти помага в оцеляването. Затова винаги когато се почувстваш необичайно добре с всичко и всички около теб, намираш нов източник на страх, стрес и притеснения. Няма как - трябва да се бориш, да дереш с нокти и в някоя тъмносиня прелестна вечер тайно да си прошепнеш, толкова тихо, че да е трудно доловимо дори за острия ти слух - че си бил щастлив. И може би още си.

Но без опасностите би било невъзможно.
А аз качих музиката там, където трябва, и може би е време да направя нещо изтощително, съществено, важно. Нещо, което въобще не искам да правя, но вярна на принципите си, ще подкрепя идеята, че хубавите неща са резултат от трудности и тежки усилия, а ако човек правеше само това, което обича, животът щеше а е ужасна загуба на време.

7/26/2009

Come on Eileen

Имам нужда от Робин Уилямс. Наистина. Сега мога да изкупя суетното и прибързано писане от онази нощ, в която гледах "Dead Poets Society".

Случвало ли ти се е? Да стоиш и просто да не знаеш какво е следващото нещо. Какво да направиш. Най-прости неща. Да спя, да излезна, да чета, пиша. Какво? Сякаш съзнанието ми е в плазмено състояние, влизам тук, пиша изречение или две, излизам, после отново и пак, и отново. Единствено, което не спирам и не саботирам, е музиката, музиката като фон на това безтегловно странно и задушаващо "не знам". Бих задала логичния въпрос, който не си позволявам да ме остави на мира, но логично ще си отговоря, като приключа засега с това.

Да, имам нужда от Робин Уилямс. Робин Уилямс като Джон Кийтинг и Робин Уилямс като терапевта на добрия Уил Хънтинг. Въпреки че пожертвах яснотата на света, разкрит в погледа ми, пишейки за Обществото съмнителни бележкии или пък ревю, аз не съжалявам, че ги оставих да вехнат в забрава. Просто силно се надявам, с наум сключени пръсти, че хубавите филми се разпръскват постепенно из тялото ти, думите им постепенно навлизат в ценностната и всяка друга система, която те изгражда като нещо повече от животно. Иска ми се да разбера, че съм оценила прекрасната игра на Уилямс и думите му, защото си мисля за тях през дните, а не защото веднага след финалните надписи опитвам да изтръгна всичко, което съм видяла и ми е направило впечатление.
(и не, филмът не беше прекрасен, но аз реших, че има какво да научиш от него. резултатът - seize the day - под кожата)

Започва нова песен, а аз връщам старата. Чета отминали малки изповеди и се питам възможно ли е. Оглеждам се наляво, надясно, затварям очи за секунда, не искам да заспя.
Мисля си за хората, които познавам, и онези, които не познавам. За онези, които не познавам, мисля повече.
Преди два часа видях две падащи звезди. Едната падна като всички други падащи звезди - красиво и изведнъж. Другата помислих за самолет и наблюдавах поне десет секунди. Възможно ли е да е било падаща звезда? Защото може би ми хареса да е самолет. Самолет, който се носи из тъмносините летни, големи и разкъсани облаци, а хората в него чакат. Някой може би чака да бъде посрещнат от някого на летището. Друг иска да се прибере, да се изкъпе и да потъне в сън. Представям си всички пасажери, представям си стюардесите, представям си бученето и мрака навън. Онези хора, които може би гледат през прозорчетата, а може би спят. Тези, които може би гледат, вероятно си мислят. Защото в такива моменти е подходящо да мислиш по такъв начин: Дали някъде под това безкрайно красиво и бекрайно небе, някъде из целия този мрак, някъде на тази земя, над която летим, в някой град, на някоя тераса, някой е излезнал да изпуши последна цигара, преди да заспи, и ни вижда. Вижда ни и започва да си мисли дали някой в тази жълта блещукаща движещата се точица, някой от този самолет, някой човек, гледа през прозреца и се пита дали има някой..

И дали има шанс тези двама някои да си мислят подобни неща по едно и също време? А дали не се случва прекалено често наистина да сме прави, когато предполагаме, и наистина да усещаме правилно какво се случва, когато се съмняваме в магичността на това чувство? Дали нервите и въпросите просто развалят правилните неща? Дали течението е измислено, за да се пуснеш по него?
И дали, ако в определен момент не искаш да направиш нещо, е по-добре да преодолееш себе си, защото на сутринта може и да съжаляваш?

От друга страна, Итън Хоук не ме впечатли, но във филма играе единият от водещите в "Sports Night", който изключително много харесвам.
Изтеглих си един тон песни на Елиът Смит и за един момент се чувствах прекрасно и спокойно (но това не е свързано единствено с Елиът Смит).
Всеки път, когато на края на филм се разчувствам от баланотрогателна сцена, си повтарям "Мразя, мразя, мразя глупави филми!".
Ако филмът като цяло е докосващ, различен и трогателен по спрял начин, го обиквам, без да си повтарям, че го мразя през сълзи.
Потушавам странните френски гласове, които незнайно как звучат от колоните ми, с Ludovico Einaudi, и си мисля за моята музика.

Притеснителното тази вечер беше отношението ми. И една мисъл. За други неща съм склонна да контраатакувам, понеже.. Се чувствам добре, когато го правя.

Онази нощ небето беше паднало ужасно ниско и създаваше чувството, че е капак на сива и картонета кутия за обувки ( и то не е от най-хубавите). Снощи беше огромно и беззвездно, което ми хареса, въпреки любовта ми към свързването на блещукащи, едва видими точки във форми и със смисъл. Въпреки усещането, че "О, как можеш да се притесняваш за смешния си малък живот, човеко, когато имаш над себе си небе?!".
Сънувах подобни петна и как един приятел го казва в съня ми: "Може би са много малки звезди" Всъщност бяха и не помня имаше ли наистина петна.
Странното чувство, че може би зад тези думи се крие много повече, може би е правилно. И зад неговите думи. "Той е различен. Има приятелка, иска да учи.. В главата му има мисъл. Много е лошо да имаш мисъл в главата."
Да, Боби, знам :)

Сега ми се иска да заспя само за да се събудя, но не мога. Кога ще се начуа да късам безжалостно старите си навици и традиции, приемайки смирено, че вече не работят така, както преди, или както ми се иска?
Ще си простя ли, задето цяла вечер ми се гледа нещо, но една част от мен иска да гледа по онзи консуматорски начин, който търси романтична комедия или нещо такова?
Ще си простя ли, че съм на път да обладая любимо нещо с хищните си, отровни въпроси?
Ще обърна ли всичко това в своя отличителна черта, или ще грабна молив и гума за новата скица?
Ще нарисувам ли онзи, който не заслужава да бъде нарисуван, и ще ми нарисува ли някой Греъм Чапман с прекрасната му усмивка?
Ще отделя ли специален пост за него, а за поетите, а за всичко друго, което не казах, но особено много исках?
Ше ми бъде ли отново по-лесно с точките и подточките, или ще открия хармония в плавните, незапочнати и недовършени изречения?

Нужни са 2-3 часа, вече знам. И още много след това, но като цяло - 2-3 часа. Два-три часа. Буквите са по-силни от цифрите? Едва ли. Липсваш ми, моя, пречупена през същността ми математика. Липсва ми и снощният вятър и нямам търпение отново да закъснея. Не за шанса на живота си, а просто вечерта.

7/25/2009

I better be quiet now

Каквото и да мислиш и колкото и по-буден да си на сутринта, е хубаво да опиташ, поне да видиш дали има някакъв шанс да извадиш на показ среднощните мисли, с които весело се гониш, да ги напишеш и да ги направиш достояние за обществото. Нужни ли са ви?
Не.
Но светът е затрупан с толкова ненужни неща, защо да не се присъединя и аз?


(да ти се спи, е като да си пиян.. чувствам се неадекватна, малка и безпомощна в думите си)

I better be quiet now.

7/21/2009

Да се уговорим за 9

Край. Събориха Берлинската стена - сгромоли се - пепел, прах и камъни. Струти се и мълчанието между нас.
Сега вече си разменяме реплики и полуусмивки, вече няма нужда да чакам, гледайки някъде, за да не се сблъскаме при разминаването, вече всичко е както преди. С изключението, че паметта ми е по-силна отвсякога.
И е несравнимо неприятно някой да се прави, че нищо никога не е било, след като е било.


На западния фронт други две мълчания лежат едно срещу друго в окопите - неловкото и истинското и красиво мълчание между хора, които могат да споделят тишината помежду си.
Мълчанието напук, изразено с натъртени лаконични изречения, не е тема на тазвечерната дискусия, тъй като отскоро не мълча напук или пък с явна цел.

Слушам филми като музика (нещо, което винаги съм искала) плюс музика от филми и съвсем отделна музика, чудя се ще успея ли да променя начина си на мислене, а след като се замисля, почти окончателно мога да си отговоря с "Не". Което все пак е някакъв признак за промяна, макар и не такава, каквато бих искала. Защото преди не отговарях с "не" на въпросите, задедени с мъничко надежда и почти минимално количество решителност и находчивост.
Дори не се оплаквам от този реализъм, струва ми се, че може би понякога са нужни реалистични спадове за отскок. Понеже колкото и "Не"-та да раздваш насам-натам, в теб винаги крещи, блести и гори едно налудничаво и безумно щастливо "Да".

Днес в колата си мислех какво ще напиша и ми се струваше съвсем правилно. Сега пиша на старата лампа, която не буди у мен особена симпатия, чувствам се мазохист, гледам празния лист на бюрото, тефтера с химикала, напъхан в спиралата му, чашата с моливи и четки, слушалките върху учебника по история, огромния любим принтер и се чудя какво да правя. Тази вечер. Бих се чудила и за утре, деня след утре, а и онзи след него, но мисля, че едно начало ще ми е по-полезно и началото може да е тази нощ.

Жалко е, че хората не дават втори шансове или го правят много рядко. Понякога ми изглежда, че всичко би проработило, би очаровало, стига да му дадеш втори или някой енти шанс.
Музиката е най-простият пример, но една песен трае средно четири минути. А филмите, мечтите и хората?

Днес гледах еидн от любимите си епизоди на OTH. И помня времето, когато гледах ОТХ. Дослуша ми се "23", но не се роди желанието да догледам сериала. Ще изчакам. Може би трябва да му дам втори шанс?

Забих на 24 песни и дотук.

Интернет уби изкуството, но ме е срам да го твърдя, тъй като съм човек, който мрази всички подобни фрази, които се изпозлват само защото навлизат като тенденция в определено миниобщество.

Днес използвах думата "талантлива" в добавка към първо лице, единствено число, макар и с отрицателната частица "не". И все пак това е абсолютно необичайно. Чудно.

Когато очакваш нещо определено от някого, без да се съмняваш, че ще го направи, той не го прави.
Важи и другото - когато направиш нещо изключително мило, или никой не го разбира, или никой не го оценява, или веднага след това човекът ти връща с изключителна глупост.

"Да се отблагодаряваш с умереност, е признак на посредственост" (Бенини). А да превърнеш ощастливяването на хората в игра на шах?

И най-вече ме плаши това, че всеки път, когато започна да пиша, оставям някакви повърхностни следи, превръщам мястото в бележник. Купи мляко, подреди гардероба, напиши какво си мисли днес.

Какво си мислих днес? А какво си мисля сега?
(това го обичам най-много, да!)

Мисля си, че не трябва да оставям всичко така. Не трябва да пиша през два ентъра някакви си изречения. Не трябва да оставя листа празен. Мисля си, че съм способна да създавам земетръси и ми омръзна да правя това, което очаквам да направя. Мисля, че е крайно време да загърбя кривите, с които започвам, или да ги доразвия до изкуство. Че е време да се оттърся от мисли и от скучни и потискащи паузи, когато се наслаждавам на нешо.
Мисля, че имам нуждата да разкажа история, но не знам каква, а се страхувам да не въвлека себе си в някоя потенциална такава.
И че онова чувство, че всичко ще се нареди, защото вече е едва ли не напъпило, понякога е същинска заблуда.

Мисля, че всичко дотук трябва да бъде запазено като чернова, за да не опетня света с произвол и ненасоченост.
Тръгнала съм, за да търся, и ми е повече от интересно.




п р е к р а с н о.

А аз тракам ли тракам, докато не установя енергията си някъде, докато не разбера изпитвам ли отчаяна нужда от Буковски, или само от това да кажа от какво изпитвам отчаяна нужда, какво ми се пише, започва ли се обещаващ текст с диалог и как да го изведеш до точка смисъл. Въобще не ми се спира, защото тогава ще се наложи да реша какво да правя, а знам, че все още не ми се спи толкова, че да заспя. Опитах с музика, с тъмнина, с латински, с Понтийски - някои от тях помогнаха от части, други методи останаха недокоснати, но и не ми се стои тук. Искам да чувам хиляди стъпки и да ме заслепяват неонови светлини, искам лудница и замърсен въздух. Това ли искам?
Обичам да питам хората какво искат. От какво се нуждаят сега. И те понякога ми отговарят. Понякога ми отговарят дори интересно.

for once in my life let me get what i want

Напук на всички правила, подобни на "Пожела ли си нещо? Не, не казвай, няма да се сбъдне!",..

Всъщност не, не мога, а и нямам сили за това :)

(am I just a bloody consumator?)

7/20/2009

Maggie is a twat

Имам си едно малко правило. Дори хората около мен да нямат и понятие защо харесвам нещо, аз нямам право да замълча сякаш не го харесвам. Не, не им го бутам в лицето, не парадирам, но и не отричам, че го обожавам. Ако наистина ти пука, харесваш, обичаш (каквото и да е), не се съобразяваш с факта, че другите не го правят.
Осъзнах го веднъж, когато бях на Улицата на цветята с мама.

А сега - "This is England".

Какво е Англия? Червени двуетажни автобуси, кралицата, Маргарет Тачър, "десният крак на Дейвид Бекъм, левият крак на Дейвид Бекъм", Хари Потър, две победи в Световните войни, Глоуб Тиътър, Бийтълс или някоя от другите забележителности в учебниците по английски?
Тънките "склещени" устни, почти постоянно лошото време, лири, стерлинги, шилинги, паундове, следобеден чай, Джейн Остин...
и така, така, така нататък.

Англия е малко повече.



Това е филмът, който отне от времето ми сто и една минути, за нито една от които не съжалявам. Беше филм, който ме съсредоточи още с началния си кадър след интрото, началния кадър, на който се вижда една ясна снимка и синьо-зелена стена, а секунди по-късно се появява и малкият рижав, кръвозъб, странно мигащ блед Шон - цяло олицетворение на Англия.
Нямаше нужда да ровя из най-малките детайли, за да открия причина да харесам филма, но все пак те, малките детайли, добавиха още повече атмосфера - някак ясна и същевременно мрачна.
Обожавам такива на пръв поглед спрели филми, в които се фокусира на обикновени моменти до такава степен, че те остават безмълвен, както например страхотният край. Без претенция и излишно натоварване, без напластяване и ненужно обтягане на ситуацията - така плавно, тъжно и красиво се случи всичко. Самият контраст между история и кристалночиста Англия, дъждовна и заснета през някакъв странен бяло-синьо-червен филтър, те упоява по простия си, изтъкан от режисьорска тактика начин.
Годината на развитие на действието - 1983, прекаленият английски акцент и интерпретацията на "fuck" - "fock", скучноватите къщи и празните, но красиви картини, младежите с всички техни характеристики, познати и сега, с техните безкрайни вечери, техния смях и тяхната любов, тяхното доверие и техните заблуди - абсолютно всичко ме грабна.
Грабнаха ме персонажите, грабна ме не на пръв поглед очакваната история, чувствата и тази простота, с която се въвежда идеята, без да се усложнява допълнително. И изведнъж просто оставаш просълзен по време на кулминацията, а още преди това през тялото ти минават топли вълни, подсказвайки ти, че нещо сериозно те е спечелило.
Просълзена, докато музиката не започна да ме дърпа надолу, заедно със самото действие,
открих мокра следа по лицето си
(и нарочно не я избърсах).

Филмът е прекрасен.

7/19/2009

Ashtray Heart (понеже е прекрасно заглавие)

Защо честотата на постовете трябва да ме притеснява?
Важна е само светлината и атмосферата, другото бих го отмила с бясна струя.

Усещам се на прага, на треперещия праг, където, застанала, трябва просто да споделя.
Трябва да се изчистя от всичко неказано, всичко премълчано, всичко прикрито, всичко, открило мъничка пролука, през която наблюдава ефекта си върху мен, а когато се покаже повече, отколкото трябва, аз отново го бутам в някой прашен ъгъл.

Възвърна се онова усещане, че е задължително да направя нещо и най-вече всичко, което някога съм искала да направя.
Усещането, че искреността е важна и дори да говориш за най-обикновените си преживявания, искреността окрилява.
Усещането, че да пишеш, е хубаво, без да градиш кули от очаквания и мними правила, които те отвращават, въпреки че повечето от тях трудно биха те подвели.

За сметка на тези усещания липсва чувството, че ми се вика, че ми се крещи. Липсва невъзможността да напиша изречение, състоящо се от повече от пет думи.
Сега се чувствам така сякаш бих могла да кажа много повече, много повече без да поемам дъх, след това отново и така отегчаващо много пъти, докато не се събера в шепа, не се залепя и не започна.

Но пък го няма спокойствието. Няма го търпението и вярата, че "всичко става, имай търпение." "Не насилвай нещата" и да.
Не бях слушала музика от толкова време, сякаш бяха векове и привикнах с тишината.
А когато се опитам, както в уютните зимни нощи, да се приспя с тиха музика в пет сутринта, тя ми се струва увеличена докрай, разтърсваща цялата къща. Намалявам и настъпва тишина. Няма как да бъде по-тихо. И изключвам уредбата.
Сега си върнах Пласибо благодарение на поста в един блог, който ме подсети за тях. Другият вариант са Radiohead, които бих понесла само още няколко вечери. Или да си пусна филм.
Но не, по-късно.
Защото днес е особено различно. Днес е поразително различно, не толкова защото е чак толкова различно, а защото имах нуждата да напиша "поразително". И това вмятане по никакъв начин не цели да убие леко меланхоличната нотка на поста ми.
Защото съм се решила да напиша поне малко, поне нещо, което е истина. И, замисляйки се за предишни постове и предишни полуизлияния, осъзнавам, че пак е ставало въпрос за истина. И то не за истината - онази, противоположна на лъжата - а съвсем друга - противоположна на тишината и стабилните отговори, които всъщност някъде те рушат.

От толкова много време ми се иска да кажа колко не харесвам ироничното писане, подплатено с милион думички и полубанални сравнения, използвани с прозрачноясна цел.
Иска ми се да се оплача от повърхностномислещите умни хора, изключващи най-простите човешки качества, желания и мании като опция. А всъщност те владеят.
Иска ми е да е тихо и го пиша просто защото сега го почувствах, почувствах и разбрах, че е тихо въпреки музиката.
Може би хората са се наговорили някъде, на тайното си място за наговаряне, за да успеят да ми зададат най-точните въпроси или за да разберат кои определени реплики ме карат да се ядосвам, без да повишавам тон, без да замълча или да погледна многозначително. Подбрали са ги така, че да дам всичко от себе си, за да не се разпилея и да не кажа Истината.
А тя е съвсем проста, както винаги и както всичко.
Но ме плаши. Плаши ме фактът, че всеки вярва в своите думи и в своите уроци, а аз подминавам хиляди златни мини, защото нямам време да се посветя и застоя или пък защото се опитвам да разбера всички и накрая просто се свличам изтощена на земята.
Всеки път, след като оставя поне някаква следа за себе си, за себе си такава, каквато се чувствам, си обръщам гръб, защото съм се предала.
Предадох ли се?

Светът би бил много по-хубав, ако нямаше улични лампи и килими, а преди твърдях същото и за пердетата, но вече не го мисля.
И все пак, прибрах се в една празна къща. Празна, защото сега коридорът е стая, коридорът е стая без килим, само студени плочки и полусветлина, едно огледало и цялото пространство за мисли и преднамерено безсъние. И всичко е толкова тихо, но не болезнено тихо, а тихо, носещо спокойствие.
Дали заради Пласибо? Дали защото ми омръзна да подхранвам увяхващи не заради лошо качество, а заради преповтаряне страсти?
Дали заради момента, в който осъзнах, че може би наистина няма да мога да кажа и дума?
Дали защото, когато се прибрах по съвсем различен от последни няколко вечери начин, изпитах нуждата да прочета "Майстора и Маргарита"? И дали стана така, защото още преди да я бях прочела, чух първото изречение, а когато я държах в ръце, си мислех, че вече съм чувала първото изречение, но не го помня?
Дали защото искам да не съм тук, да не спя в тази, същата, моята стая?
Дали защото все пак, и сега го заявявам, безсънията ми са различни?
Дали заради хиляди различни мисли, които се оставят да ги оцветявам както искам, но в най-безкрайните моменти надвисват като една-единствена, обединяваща ги, покрита с един-единствен цвят?

Не, не харесвам десетки изречения, започващи по един и същ начин, разказващи за една и съща съдба, използвани, защото са най-удобни.
И когато се прибрах, осъзнах, че ми се четат книги, а не ми се заспива на тях, и не ми се гледат филми.
И сега разбирам, че ми се четат книги, когато има и въздух, когато го има и усещането, че имам цялото време на света.
А филми ми се гледат и сега, и днес, и утре, и докрай, стига да се науча да плувам. Но напук си подсказвам, че се уча и то като риба.
Така ли се ражда този вид любов? Когато започнеш да разбираш намеренията им и оценяваш на пръв поглед странни творения, защото усещаш идеята и усилията?
Преди щях категорично да отсека, че хората не се интересуват от предисторията, а единствено от продукта.
Но в моята понякога душа на художник, в моята стая с лилави стени, с безкрайната тишина и в небето, на което Голямата и Малката мечка сияят на една педя разстояние и в което открих ново съзвездие, което трябва да се казва Москито (Деси, благодаря), в което Млечният път не е нито пушек, нито петно - там има някакъв въздух.

А всичко друго и всички други, което и които не споменах, от което и от които искам и не искам да се уча, в което и в които искам и не искам да се оплета..
... за него и за тях, когато отново успея да дишам.

Понякога въздухът е солен и влажен.

7/17/2009

Self-indulgent break (part two)

Мога да разхвърля мислите си като дехи по паркета, като един куп моливи, гребени и четки, набутани в чекмеджето в последния момент, да обстрелвам като мишена с тях бялото поле, да ги оставя да ме задушават или аз дa задушавам другите с тях.

Не, не са обобщения, закръгления и изчисления. Чисти и кратки изповеди.

Не са студеното мляко и изпотената в хладилника минерална вода.
Не са разминаванията и непоглеждането в очите.
Нито пък неподредените разговори, от които всеки е част за не повече от секунда, въпреки че всичко ври и кипи.
Не са продължителните отсъствия за сметка на силните присъствия, нито странните шумове, които издават по-големите насекоми.

Не са и онези смътно откриващи улея към съзнанието ти чувства, силно осезаеми и до краен предел упорити в бледото си и неярко съществуване.

Нито пък онова чувство, онази заблуждаваща представа, че всичко се нарежда, избухва, изригва, а лавата се вкаменява в точните форми и извивки магма.

И все пак винаги се прокрадват още хиляди такива нежни, тънки нишки недовършеност, които трябва да събереш по някакъв начин, за да продължиш напред. Винаги остават въпроси без отговор, които не оставят сънищата ти спокойни, нарушават действията и те дразнят точно както накриво завъртелия се край на някоя завеса.

В целия всеобщ и нестихващ шум, в шрихите, които нахвърлят произволни гласове, с които градят откъслечни картини в отсъстващото ми съзнание, казвам нещо, не подозирайки как, защо или интересува ли ме.

И е, разбира се, така противоположно на неспиращите потоци от неизказаност, превърнати в думи тук и думи там, някакви, колкото параходът да изпусне пара.

По-късно с усмивка разглеждаш чернови, а сега въздухът е достигнал драматично ниска концентрация. Всичко е повече светлина и разни звуци, разпространявайки се мудно и неразбираемо из тази нова атмосфера.

И понеже загуби онзи детински замах, с който всичко се нареждаше точно на място, точно до другите разрешени вечни загадки - сега това е невъзможно.

Затова - без да ровиш повече в конкретността, без да се опитваш безуспешно да я подредиш по някакъв логичен начин или да излезнеш извън рамката за десет-петнайсет минути, колкото да си отдъхнеш и да се заговориш с някой друг на терасата, търсещ въздух, който да замърси със своя цигарен дим - послушай нищото и го остави да те удави или омаломощи, да те пречисти (както често не става), но просто опитай да се разчетеш из символите, които никога досега не си виждал, нарисувай се сюрреалистично и не се давай на бетоновите ръце, разбивайки земя на каменни буци, да те смажат в диаментенотвърдите си длани.
Не се оставяй парчета свежа земя, тревиста и хубава, да те достигнат, когато се чувстваш супергерой, когато летиш към нея, своята глътка въздух, своята свобода.


На 75-тия си рожден ден Бернард остави ръката му да се счупи.
Остави чашите вино неизмити, а подаръците неразтворени.
По белите павета се разхождаха стада жирафи, търсейки своята Африка. Не знаеха колко далеч се намираха, но и не знаеха как да се върнат.
Докато ровеше из книгите на майка си, докато разглеждаше сложноизписания й подпис, издухваше прахта, заживяла между страниците, и се чудеше ще стане ли същата.
Бягаше всяка нощ. Тичаше по няколко километра и докато го правеше, бягаше.

Същинският извод е, че на фона на трейлъри се пише по-лесно, отколкото на музика, и когато успееш да откриеш нормалното звучене, чарът се е изпарил.

7/13/2009

Звездите са по-красиви, когато е тъмно

Сякаш ги заковава в съзнанието ми. Сякаш ги забива с чук - ръждивите пирони. Един по един, бавно и в такт. Почукване, почукване. Търпя, едва сдържайки стонове и чувства, а те просто се забиват, с все по-бързо и разклатено темпо, все по-настървено, все по-безразсъдно.
Вече не боли.

Струва ли ви се необичайно тихо? Само едно глухо и неказано "Извинявай" преминава и потропва отвреме-навреме, целият останал шум е от клавишите. И най-вече от истината.
Ще си говорим ли за неписаните човешки закони? За законите на Мърфи? А онези на Дарвин? Може би ще е най-добре, ако си говорим за времето. Или пък за това какво сме правили вчера. За това какви мазохисти сме. Да ви разказжа ли кой е последният филм, който гледах? А коя беше последната песен, която изслушах? Кога беше последният път, когато лежах в синя нощна тъмнина и наистина обичах и потъвах в музиката?
А кога затворих вратата, усещайки само изтръпване?
Предполагам, че просто отчаяно търсех повод да си пусна Tool. И сега, напук на тишината, напук на тишината, която е повече от мен и теб, повече от всичко в този момент, напук на слабостта ми, неустойчивостта срещу нея, нежеланието да я разбия.. аз ще го направя.
Доказвам, че човек може да си пусне Tool, когато мълчанието го тегли с изсмукващоогромна сила. Може да преглътне и просто да си пусне музика.

Истината е, че не, не може. Истината е, че е едва ли не невъзможно да изразя почти доловимото си удовлетворение от този факт. Че съм безкрайно изненадана, че всъщност мога да избирам буквите, да ги подреждам и да създавам смисъл и връзка между тях.
Това е първият път, в който непосредствено след момента аз събирам всичко и пиша. Първият.

7/11/2009

Everything we DON'T talk about

Believe it or not.. it's summer.

От около седмица, а може би съвсем малко повече ме преследва едно чувство. Не искам да го експлоатирам, за да има какво да напиша тук, не искам да го разнищвам, за да се почувствам умна, не искам да го насилвам, за да си отиде.. Просто понякога нещата спират на най-необичайни места и ти идва да замълчиш завинаги в най-необичайни моменти. Необичайни като дъжда, който се изля сякаш загорели домакини разливаха кофи с вода по нагорещените пътеки, за да се вдигне прахта. И всички онези гръмотевици и трясъци в осем сутринта, когато аз спях наобратно, на своето легло, този път на него, и нямах сили да отворя очи за дълго или пък да осъзная, че бурята е сутрешна.
С такова начало няма как и следващите часове да не придобият същия малко тягостен отпечатък. Но понеже отскоро се чувствам едва ли не реалистка, ще кажа - не, аз не съм най-силната и може би няма да оцелея, но ще опитам да не пропадам в необичайния юлски мрак.

В главата ми се въртят Жан Рено, "Портокал с часовников механизъм", английска съдебна зала, тоги, красиви улици, Колумбия, сценарии, режисура, лудници, сънища, разпиляни листове с нежелана информация, Кембридж, картини, снобски апартамент, традиционна любов, нетрадиционна любов, въпроси, отговори, още въпроси, мълчания, усещания, затишия.. всичко.
Липса на възможност и безпаузие, което никога не ми позволява да поставя нещата на масата точно такива, каквито са.
Отчаяно искам да избягам от изброявнето, от 1., 2., 3.; от очакването и неочакването. И къде ще попадна тогава?
Тя не знае, че знам, но аз знам, че когато тези, които се очаква да я разбират, да разбират тъгата й, не го правят, на нея не й е забавно.
Той също не подозира, че се страхувам да го видя много повече, отколкото да гледам хорър от 30те сама през нощта.
Тя не знае, че мразя онзи тон, с който подсъзнателно цели да си помисля, че всичко казано е казано случайно, но, за жалост или щастие, понякога знам защо хората правят някои неща.
Познавам и себе си, поне мисля, че ми се е случвало да се срещна със себе си, когато не съм отчайващо учтива, когато не искам да слушам никого, когато просто мълча.
Познавам себе си, защото знам колко упорито се мъча да не напиша онова, което искам да напиша, колко усърдно си строя килии, в които затварям всички частици, на които съм се раздробила.
Виждала съм как се хващам за всяка дума или всеки детайл, изпускайки цялостната атмосфера, и как съм загърбвала всяка дума и всеки детайл, за да ме засмуче големият водовъртеж. И все още не знам кое е по-добро.
Познавам се или поне твърдя, че се познавам от години. Откакто започнах да се питам защо искам нещо, защо отговарям по определени начини, защо казвам определени неща, защо реагирам по определен начин в определена ситуация. Така започнах да мисля и за другите хора. Но това не означава нищо.
Ще се запозная със себе си, когато напиша онова, което искам да напиша, когато забравя как би могло да бъде по-добре, когато спра за няколко минути просто за да си поема дъх, когато затворя очи и не отговоря, въпреки че са ми задали въпрос.
Когато не се преструвам, че нещо ме интересува, въпреки че е последното, за което бих искала да отделя внимание.
Когато престана да си мисля, че всеки има право и когато спра да се поставям на мястото на всяко живо същество заради някаква необяснима толерантност.
Затова и не понасям болезнено тихите вечери, които запомняш, но не като нещо, което ти се иска да възкресиш, а като задушно мрачно юлско време.
Бих избягала, да, бих, и вероятно можеше, и да, бих казала, че още може, но просто ще вдишам, а после ще издишам, защото отскоро съм реалистка - може би.
Отскоро съм реалистка, защото разбрах, че представите за осъществените мечти се различават коренно от действително осъществените мечти.
Защото понякога молиш времето да спре или да се върне, а когато всичко отмине, разбираш, че за нищо не света не би се гмурнал в миналото.
Защото всичко е до болка относително.
И все пак понякога трябва да си пуснеш "Питър Пан", да се заслушаш и загледаш в най-хубавата, детска и мечтателска сцена, в която феята оживява. Понякога трябва да имаш огромни очаквания, трябва да ги градиш, да надграждаш, докато през това време все пак работиш за тях, скачаш и поемаш рискове, падаш, ставаш, агонизираш, плачеш от смях или просто плачеш.
Понякога трябва да искаш много, без да си даваш сметка, че ако го получиш, може да останеш разочарован.
Невъобразимо много не искам да заседна по средата, макар че изглежда мъдро и уравновесено.
Невъобразимо много изпитвам нуждата да не съм мъдра и уравновесена.

Искам, много искам никой да не ме прекъсне, докато не завърша това, което пиша.
Да не трябва да обяснявам сякаш съм виновна.
Искам да не се разочаровам. Имам достатъчно място в себе си, не искам да се губя.
Искам да слушам Radiohead, искам да е някак мокро, искам вода, защото водата е живот, искам много въздух, искам човек, който разбира.
Искам да разкажа сънищата си, колкото и мрачни или абсурдни да са. Искам да познавам поне един, който обича Radiohead - Exit Music (for a film).
Искам да има поне един, който знае за малките и големите ми страсти, поне един, който е нарисувал Едгар Алън По и го е "закачил във мрака, докато яростно часовникът тиктака."
Не искам сноби, не искам екзалтирани тинейджъри.. искам въздух.
Не искам разбити впечатления и извинения, не искам някой да се смее, докато ми говори сериозно, и то защото просто го е страх да го направи както трябва.
Не искам половин разговори с половин познати.

Чувствам се като дете.

И, от една страна, това е прекрасно, но не смятам, че помага по някакъв начин. Не смятам, че искреността е важна и не смятам, че можеш да преминеш невредим през смешните си разбирания за добро и лошо, ако не се изкривиш до счупване на костите и гръбначния мозък, така че да се събудиш като хамелеон, забравил думите "откровеност" и "импулс".
Чувствам се като дете.

И все пак няма място, няма къде да напишеш всичко това, не започваш книги за нокти, не оставяш бележки по стълбовете, не спираш на някоя пейка, когато се прибираш, не пишеш смс в пет сутринта, не казваш "мъчно ми е за теб" или онова, което винаги не си смеел да кажеш - "остави ме на мира".

Не казваш, че ти се плаче на погребения на хора, които не познваш, че свързваш определени диалози с "Ромео и Жулиета", че небето е умопомрачаващо красиво и че искаш да спиш върху покрива на гаража, докато ти прожектират филми между звездите. Не казваш, че не би се страхувал, ако някой психопат дойде, че би опитал да завържеш разговор с него, защото понякога познаваш хората и умираш да ровиш дори още повече из ужасите им.
Не казваш, че разбираш, но понякога мисълта плаши и теб.
Не казваш, че те е страх да не чуеш превъртането на ключа в ключалката, защото след това може да ти се наложи да преглътнеш, да мислиш, докато не те заболи физически, да скриеш притъпеното разочарование и да понесеш липсата на сили, която никога не ти позволява да изкрещиш.

Чувствам се като дете.

7/09/2009

Always Look on the Bright Side of Life



"And Monty Python was huge, huge, huge!"

Ето ги! Моите мууви Бийтълс!

Точно така. Филмовите Бийтълс. И аз, готова да напиша нещо.
Първо, имам си нова мания (но искрено се надявам да не е само мания).
Второ, ако искаш да харесаш нещо, успяваш.
И три - да, няма с кого да си говоря за тях, 1/3 от любимите ми актьори са над 65 години и понякога ме е страх да не си отидат. Наистина.

Отпред. Мустак, очила, готина коса и ухилен - Ерик Айдъл. Докато четях за него, нямах представа, че ще ми хареса, но той се оказа много симпатичен и дори забавен. Има вида на малко момченце.
До него е още по-симпатичният Майкъл Палин/Пейлин, който също има вид на малко момченце с някак дестко лице. Малко момченце, което ще стане хубав мъж някой ден.
Определно е в челната ми тройка от всички Пайтънс, от него струи чар, а понякога дори ме разсмива!
Некст - Тери Джоунс. Той е добър и може би, за да не се повтарям, трябва да продължа нататък.
За Тери Гилиъм (жълтото поло) мога да кажа, че има прекрасна усмивка и смехът му от погребението на Греъм Чапман ме изпълни. Анимациите му са малко creepy, наистина, толкова много класика, Ренесанс, барок и всички тези девиации от човешкото с разни умопомрачително гротескни фигури и още по-гротескните им действия. Да, естествено, че го харесвам.
И ето я, моята любима двойка. Прекрасният рус Греъм Чапман, горд притежател на най-добрия полицейски/полковнически глас и едно утвърдено и силно присъствие, без значение какъв играе.
И накрая, но, разбира се, не на последно място - Джон Клийз. Той.. в началото ме обърка. Но след няколко епизода, много клипчета, сериал, филм енд соу он.. Няма да кажа нищо повече, може би някой друг път... :>

Всъщност всичко започна от него и когато неусетно нещо ме заплени, винаги изпитвам нуждата да си припомня как. Ами, започна с "Фолти Тауърс", от който бях гледала разни части, знаейки че този огромен човек, този специфичен английски хумор и абсурдност на сериала са точно за мен. И така от цялостното ми присъствие пред монитора, докато гледах "the sit-com which is the Holy Grail of British TV", се роди огромна заинтересованост и ровене из сайтове, което доведе до Монти Пайтън, "Монти Пайтън'с Флаинг Съркъс", "Монти Пайтън'с Лайф ъф Брайън", "Риба, наречена Уанда" и така нататък.

За малко, наистина бях на косъм да се разочаровам. Дали заради многото вглеждане и прецизно следене на всяка изтънчена английска дума, или пък се дължеше на целия асортимент от високоинтелектуални диалози, които не оставях да са просто толкова различно, иновативно и свободно забавни - да, може би. Вариант е и неизкоренимото ми критично мислене - "Хм, това не е особено смешно", "Може би епохата е проблемът. Но добрите неща не стават по-лоши с годините..", "А ако английският хумор не е за мен?", "Разбирам, че не трябва да е свързано, но защо, по дяволите, говорят такива глупости?", "Боже, какъв ужасен акцент, Джон! Не се лигави!"
Или забравих предразсъдъците си, или се впуснах с търсенето на английска атмосфера от ранните години на 70те, или просто не искам да изгубя манията си и изведнъж ги обикнах. Не желая да знам.
Но знам, че всяка нощ, след като се прибера, умирам да си пусна Летящия цирк и да гледам всички свързани, несвързани, смешни, скучни, прости, интересни, всякакви скечове с Греъм Чапман - мъртвия Пайтън, Ерик Айдъл - вечната усмивка, Тери Джоунс, който се оказа нелош в играта си, Майкъл Палин - сладур, да!, потресаващите анимации на Тери Гилиъм и моя връх на пирамидата - мхм, Клийз.

Иска ми се да е зима. Снежна, а аз да стоя на топло вкъщи. Вкъщи, където няма компютър, няма телефон, не разбирам и едва ли знам много за Интернет. Вкъщи, където не мисля за нищо, а просто скучая в някоя съботна вечер от зимната ваканция, защото още съм малка. И тогава, в цялата липса на алтернативи, по някоя моралноостаряла програма (например БНТ, Канал 1 или "първа телевизия" :)) пускат "Monty Python's Flying Circus".
Аз съм се облегнала на леглото, а тати ми казва "Това е от моето време. Моля ти се гледай го, много е смешно!" И аз избирам да не превключвам. Това искам - ужасните декори и мирисът на прах да се пренесат върху кинескопа и аз да гледам, не мислейки.
Искам да се превърнат в част от детството ми, да се влеят в онзи мирис на носталгия, който винаги необяснимо откъде се процежда през всички пространства, удря ме, а след това ме оставя изпълнена с 16 тона щастие и тъга.

Ах, комедията е сложна.
Впрочем имам една прекрасна kind-of-събирателно-енциклопедична книга, която представлява доста повече от "tiger" заглавието си, и от нея го разбрах окончателно - комедията е сложна.
И ах, този възхитителен, пленителен, затрогващ, очарователен, великолепен, изискан, изтънчен, богат, красив, разкошен, разноцветен, удивителен, стилен и леещ се британски английски, произнесен с невероятен английски акцент - I'm in love.
Да не говорим за гъвкавостта и внушителността на Базил Ф., всичките му недействителни реакции и цялото това надграждане и оплитане до плюс безкрайност в една абсурдна ситуация - не съм вярвала, че ще харесам подобно нещо.

Too much, isn't it? That sketch became too silly.

"He's not the Messiah! He's a very naughty boy!"

Life's a piece of shit when you look at it.
Life's a laugh and death's a joke, it's true.
You'll see it's all a show, keep 'em laughing as you go.
Just remember that the last laugh is on you.




Гениално.

And now for something completely different

Невероятно трудно е да започнеш, когато всичко случващо се, неслучващо се и може би навяващо появяването си заседне в теб и отнеме всичките ти думи. Когато прикове гласа ти към някой стол и залепи устата му с тиско, завърже ръцете му зад гърба и го остави да издава безпомощните си нечленоразделни звуци. Това съм аз. Глас от тишина.

Снощи спря токът и всичко стана непредвидено красиво. Уличните лампи са едно от най-антипатичните ми и неживописни изобретения на човека. Когато хората положат поне малко усилие да се намерят, нещата наистина са по-живописни. Когато видиш оттенъците на блузите и панталоните, опиташ да различиш усмивка, а онази сива, студена, бетонена светлина липсва. Тогава гласовете ви се намират много по-близо, разговорите са много по-близки и престореното отдалечение се стопява.
И ако някой се появи и ме попита "Защо пишеш, момиче?", аз няма да мога да му отговоря. Просто ще се усмихна, виновно и не знаейки.
А защо пиша? Защото ми омръзна от "Защо?". И не само, но това оглавява причините за опитите ми да проникна през дебелия щит тишина и тъмнина, в който дори не се крия, а по-скоро той се крие в мен.
Отскоро дори не разбирам как може да съществуват хора, още много като мен, които седят пред клавиатура или над тефтер, лист, хартия, пясък, асфалт, нещо и пишат "чувствам се щатлив/объркан/нещастен/странно/някак." И какво очакват да им кажат другите, които може би са също като тях? Не разбирам, наистина.
Светът ми се струва болезнено нов, толкова, че се съмнявам във всичко и всеки, който видя. И не, не недоверие, а просто непознанство.
Не познавам думите си, не познавам улиците и пътищата, светлините и картините, хората и как, по дяволите, трябва да говориш с тях, за да разберат, че едва ли е нужно всичко това.

Може би това е причината да мълча и да не пиша за нищо. Защото нямам идея какво е нищо, нито пък всичко, и може би въобще не ми е нужно да знам, но убедя ли се в това, веднага ще си помисля "Защо не ми е нужно?". А още по-лошото е, че нямам идея трябва ли ми онова, за което се боря, и ще ме радва ли онова, което си пожелавам да стане. Явно страдам от хронично нетърпение, което убива сладостта от навлизането на дълбоко. Ще чакам. Ето - малък остров насред бушуващ океан. Едно нещо.
Страх ме е от разочарования, страх ме е да не изгубя страстите си.
- Да забравиш, е по-лошо, отколкото да те забравят.
- Не е вярно.
- Вярно е. Сякаш губиш част от себе си.
- Не е вярно. Но зависи от коя страна се намираш.
- На този, който забравя. Толкова е тъжно да обичаш нещо/някого, а след това да спреш да го обичаш.
- .... Никой не спомена думата "обич"!
- Беше съвсем ясно.

"Днес ще е един, утре ще е друг."

Ето този произвол ме кара да експлоадирам.
Светът беше толкова нов, че нещата все още нямаха имена. Защо някой не дойде и не разнищи всичко със силата на прозрението и познанието в едно изречение, за да си отдъхна. Понеже когато някой дойде и каже със стоманен глас какво мисли, винаги, винаги му вярват.
Затова и той ще се прибере към къщата си с ръце в джобовете, мислейки си колко тъжно е наистина да спреш да обичаш някого.
Както и аз си мисля колко тъжно е някой да спре да те обича.
И колко проклети са желанията, които ти дават топлината, които са се скрили във всички усмивки, които някой ден може би ще бъдат бръчки, но все още те радват, защото ги даваш ти, без дори да знаеш защо.
Да, може би както и да си представям епоха, събиетие, атмосфера, когато се докосна до едно от изброените, то никога няма да е такова, каквото претендира да бъде във въображението ми. Дори да е абсолютно същото.

И сега просто ще се престоря, че не написах толкова много на пръв поглед празни изречения и ще прескоча на тема, където същестува поне частичка конкретност. Поне малко.
(Май наистина е много по-полезно да пишеш за коли, книги, манастири, места в България, дрехи, сламки, свещи.. НЕЩО, отколкото такива необясними и едва видими излияния)

Точно на този ред бях започнала да пиша за кино, но съвсем нямам сила да пиша за кино сега, насред нищото, ей така изведнъж да вмъкна кино размислите си.
Защото колкото и да ме мъчи той с въпроси, от които ме боли, може би е прав.

1. Липсват ми книгите тази седмица.
2. Трябва да оцелея до 8-8:15, когато ще дишам.
3. Том Ханкс и Крис Куупър имат рожден ден. Честито, I really like you :)
4. Обичам, обичам, обичам своето кино.

Наведох се и скрих лице в ръцете си. Отивам.

7/06/2009

God Save Mother England

Delightful. Fascinating. Splendid.

Splendid.

Абсолютно очарована и поразена от детската наивност, с която просто обожавам, обожавам Англия през 70-те, но най-вече Джон Клийз.
Чувствам се фенка, а това винаги е приятно. Много приятно.

Тъкмо изгледах "A fish called Wanda"(1988), за който нямах специални очаквания, въпреки че помня някакви нищожни сегменти от онзи далечен път, когато го гледах.
И сега съм очарована. Не само от филма, защото той е интересен, идеен, донякъде заплетен, Смешен (О, Боже, смешен .. бях загубила вяра в комедията, но напоследък смехът е много - вътре, вън, навсякъде, и то жив!), полуанглийски и много грабващ.
Едва ли знам какво се опитвам да напиша. Отивам да ровя из интернет за 1,96 дългия и великолепен Джон Клийз с надеждата да не спре да ме радва.
Ах, колко ми липсваше да съм фенка на нещо.
Basil!

I really, really adore him. Seriously! Боже.

(Малко след еуфорията си ще кажа, че Джейми Лий Къртис, Майкъл Пейлин и Кевин Клайн бяха страшно добри. Всичките!)




Archie: You make me feel free.
Wanda: Free?
Archie: Wanda, do you have any idea what it's like being English? Being so correct all the time, being so stifled by this dread of, of doing the wrong thing, of saying to someone "Are you married?" and hearing "My wife left me this morning," or saying, uh, "Do you have children?" and being told they all burned to death on Wednesday. You see, Wanda, we'll all terrified of embarrassment. That's why we're so... dead. Most of my friends are dead, you know, we have these piles of corpses to dinner. But you're alive, God bless you, and I want to be, I'm so fed up with all this. I want to make love with you, Wanda. I'm a good lover - at least, used to be, back in the early 14th century. Can we go to bed?
Wanda: Yeah.

7/05/2009

Don't bother worrying. "Notin serious", ши сед.

Залепващите се листчета не искат да стоят залепени. Както искат.

*

Тъкмо дърпах хавлията от пералнята, когато кутийката с клечки за уши падна с пластмасовия си нищожен трясък на плочките и всички бели пръчици се разпиляха. Сякак висях на косъм над бездънната пропаст на нервния срив, сякаш това беше последната натежала капка, която прекършва стръкчето трева, сякаш това беше онази глътка отрова, която умъртвява. Събрах клечките, а докато го правех, си мислех как ще напиша това, което написах.

*

Тялото му беше уморено. Уморено и пропито с цялата тази мъгла, която душата му дълго време бе приютявала. Натежало от лъжите, заблудите и вечните кръговрати, в които успяваше да се озове. Натежало от самосъжаление и слабост, от обвинения и невидими виновници. Все още изглеждаше изтощен и търсещ нещо в отчаянието си, но аз знаех, че най-накрая е събрал сили, за да издиша. Веднъж завинаги. Уморено му тяло висеше, а въжето се оказа най-добрият му приятел.

*

Светлината от лампата вече не ми харесва. Не ми харесва и начинът, по който гледам филмите си. Не е хубаво да лъжеш себе си.

- Хайде да ядем семки.
- Мих си зъбите.

Today I'll keep it quiet, tomorrow - I'm not sure.
Нямам нищо за казване. Много по-различно е.

Другата лампа, друга перспектива, друг живот :)

everything's fine, просто така си го представям обесен, наистина, а аз съм съвсем добре.
може би просто ми се пише?

7/02/2009

защото не мога да цитирам лириката на инструменталите. за жалост.

хей оу, Весела, май имаш нужда да пишеш?
да пишеш, защото тази вечер е една офф-вечер, вечер, която в общи линии пропиляваш, но все пак би я нарекла приятна, тъй като безсрамно пръскаш думи насам-натам, без невероятно чувство или пък тъпо усещане за нямост, но все пак ти е приятно, нали?
ах, продаде се, продаде и думите. жалко.

днес беше изключително необичаен ден, тъй като спах така дълбоко, че не успях да стана навреме, за да взема грамотата си, но пък успях да причиня адски болки на двама мъже. кола маска или невероятното отмъщение и мегаудовлетворението, след като видиш, че на мястото на всички онези хиляди, черни, гъсти, дебели и къдрави косми вече има гладко петно - О не, кожа!
И така, достигнах до извода, че мъжете наистина обожават да мрънкат, а жените са много по-издръжливи, наистина много.
За първи път от доста време насам вкусът на бира ми се стори приемлив, та дори и приятен, макар че изпих точно една глътка, но пък беше хубава.
усещам се, усещам как пиша по начин, който не крещи името ми, който не е "аз", но засега е неизбежно, така че продължавам с това, с което съм се захванала.

хей оу, Весела, мисля, че Никълъс Кейдж те очаква и много му се иска най-накрая да те очарова (макар да не те е разочаровал), за да можеш спокойно да изхвърлиш един предразсъдък, който дори не знам откъде си придобила.
Мисля също, че утре е ден за подредба. На мисли, стаи, навици. Трябва да разместиш тук-там или пък направо да изхвърлиш намерения и убеждения с чували, защото понякога това е единственият ефективен начин да се почувстваш чист. Сапунът тук не струва.

болезнено противоречива съм в чувствата и предпочитанията си. преди часове просто не понасях един определен тип хора и представител от него, а сега не чувствам онова ужасно презрение, онова непосилно и разяждащо разочарование, което част от действията им предизвиква у мен. но следите остават, дори да си мислиш, че си забравил.

аз ли? аз съм добре. но жадувам да се изчистя. от всичко. много ми се иска да се събудя с изпразнено от старите, до болка познати и превъртани мисли и идеи съзнание, пълна с енергия за напълно различни усещания. това е възможно, лошото е, че само понякога ентусиазмът е толкова опияняващ, но появи ли се..

признавам си, малко ме е страх и съвсем малко ми се иска да се почувствам няма. когато истории се разхождат по повърхността на нервните ми клетки, значи нещо е too much и аз се опитвам да заглуша какафонията с думи. думите са съставени от разни буквички after all. това не ги прави по-специални от рязкото дърпане на лентата с кола маска, някой укоряващ или разкриващ значението на цялото мълчание поглед. прави ги просто силни. но докога?

adore, adore.

хей оу, къде са страстите ти, обичаш ли, плачеш ли, страхуваш ли се, има ли някой, който ти липсва болезнено много, желаеш ли да му кажеш със насълзени очи и едва крепящ се на безсилие глас "мъчно ми е за теб" (но не в смисъла на "съжалявам те")?
има ли някой, чийто мирис никога не би объркал; някой, чиято топлина е твоят огън? има ли някой, който ти се струва по-специален от всички егоицентрични и специални хора, по-красив от всички турци второ поколение, въпреки че е просто симпатичен?
има ли някого, към когото можеш да проявиш неподозирана нежност; някой, който може да обсипеш с усмивки и да изневериш на своите очаквания заради него?
защото, ако има, това е хубаво.

да, знам, че бих могла да пиша още, за какво ли не, бих могла да направя какво ли не, но не сега.
както винаги, знам прекалено много неща и, естествено, усещам, че точно толкова прекалено много не знам.


7/01/2009

оранжеви слънца някъде там

Когато се усмихвам така, и вътрешно, и външно, все едно съм спокойна, все едно очите ми са били затворени и обладани от сън цяла нощ, все едно няма за какво да мисля, няма какво да коригирам или да създавам, все едно приемам с малко тъга, че "сега" ми е достатъчно и трябва да свиквам, всичко може би открива мястото си поне за секунда.
Не съм виновна, не ми се спи. Не ми се спеше цяла нощ. Не исках да се завия и да се унеса, исках да съм там въпреки студа, въпреки на моменти лошата светлина, въпреки музиката, която не пасваше на ъуейтинг ъф дъ сънрайз атмосферата, въпреки толкова "въпреки", което се стопи на прашинки незначителност, щом всичко остана отразено в огледалото за задно виждане. И така става почти всеки път. Което все повече ме убеждава, че поетите рискове, преглътнатите пречки, смачканите негативни очаквания, пренебрегнатите схващания, влага и студ си струват, струват, струват си адски много. Струва си да кимаш покорно сякаш съжаляваш, а отвътре да чувстваш нерационално задоволство, което подредените хора трудно биха проумели.
Струва си да изцедиш погледа си, за да откриеш нечии очи, да проследиш нечии действия или просто за да виждаш нещатата, понеже те са прекалено красиви, дори на пръв поглед да не изглеждат така. Струва си да се смееш с глас, когато си наполовина изтръпнал и вече омаломощен и това би могло да ти причини колосален дискомфорт. Струва си да се усмихваш и винаги, винаги да гледаш в очите, а си струва и да си поемеш дъх, за да бъдеш чут.
Струва си да слушаш някоя вечна песен (например "July morning") от някой телефон, защото няма откъде другаде, въпреки че наистина е вечна в смисъла на "безкрайна" и не цялата е хубава.
Видях една осма или нещо такова от слънцето, което упорито се криеше зад гори, облаци, мъгли или просто недостатъчно ни внимание. Харесвам звука от прищракването на ключа в ключалката, когато кафето очаква да се трансформира в гореща течност, когато нечии очи са все още неразтъркани, а косите невчесани. Харесвам спокойното усещане, изразено чрез усмивка тип "Прибрах се" и харесвам промяната в плановете, която не съм очаквала.
Не ми се спи от почти един ден, но знам, че все някога ще ми се наложи да положа уморено, попило дъха на зората тяло, защото нещо полезно ще чака да бъде свършено от мен, защото ще трябва да давам повече, а за това ще трябва да искам и вземам значително повече от себе си.
Не че искам да се изкривя по такъв начин, че всичко да е обляно в мека светлина, просто понякога се получава неусетно лесно.
(Усещам, че разбрах. Или поне се надявам, че това е пътят към разбирането. Разбрах, че наистина има чар в приказните, неежедневни дейности, възникнали като идея след бурен смях или дълго, но сплотено отегчение. Струва ми се, че разбирам кога кафето по автогарите в шест сутринта е магия, кога брането на гъби около параклисите е магия.. Винаги съм знаела, нали? Тихо, ще го събудиш.)
Почти готова съм. Така си мисля и мисля, че съм права. (И не, не искам да мина между капките, искам да се намокря до кости, водата да се впие в клетките ми, да изгният с нея и да възкръснат, да се родят отново след жертви, пот, умора, кръв.. стига да е скоро). Малко ли остава? Тишина. Тишина. Преглъщам, затварям очи и си отговарям сама - "Да."