19, 20

и някой все пак чака.
Чака някъде там и си гризе ноктите, което е ужасно нехигиенично, а и е първичен признак за започваща невроза. затова аз просто късам кожата отстрани - за да не си изям ноктите.
ето, че е 12:20 и чудеса не се случват, нито пък нормални неща. историята не беше особено пленителна, светлината от лампата не успя да ми хареса, а изкушенията си останаха изкушения, накъде затворени, в някой прашен шкаф. затова пък аз пиша. бих могла да пиша за нещата, които стават и как всяко явно е предопределено да ми покаже, че трябва да се откажа /от всичко, в което се въвлека/. Е, не успяват. Поне не напълно. Може би е добре да спреш да се бориш, надяваш, дори да си постоянен и внимателен. А и за какво си на 16, ако не за да правиш грешки, които после да имат огромни последици.
И в 00:22 не става нищо, но какво от това. Вече е и 23 и аз може би трябва да спя. Никой не обича да чака. Чакането е мъчително, разсейващо, разрушаващо. Все хубави неща, много по-приятни от това да спиш и да не мислиш за нищо. От това да спиш и никой да не те преследва в съня ти. От това да не те интересува. Защото тази страна на касетата е слушана хиляди пъти, но онази, в която спиш и не мислиш, защото просто ти е хубаво.. Е, за нея някой друг път. Поради усиленото ставане на нищо, което е наистина по-лошо от това да стане почти каквото и да е нещо, мисля, че е време да се предам и да заспя, без значение дали ще мисля, сънувам или нито едно от двете.
Трябва да съм щастлива, че успях да отчупя тези изстрадали думи от себе си.
никто, никого, ничего
Дори с космическите заключения не става, пък какво остава за всичко друго :>