10/05/2008

"It doesn't matter what your name is."

Приближавам се към нещо, от което ме е страх. Аз или непознати улици, чужд мирис или думи, заради които да съжалявам - едно от тях е. Има писани и неписани закони. По ирония на съдбата или други неписани закони, писаните винаги се нарушават, а онези, вечните, винаги важат. Всичко изкуствено създадено не устоява на времето, хората, техните очаквания и начините, по които се опитват да постигнат целите си. Всички тези начини в действителност са много жалки, изпълнени с хиляди грешки, съжаления, възходи и падения отново и отново. Но човек решава да промени тази детайлна, болезнено обикновена и определена реалност, хваща молив/химикал/пишеща машина/четка/клавиатура, или каквото и да е, и започва да рисува. Рисува с думи, с нови мечти, с измислени обещания, с болни надежи, с апатия или безпричинна вяра. И се спасява. Спасява закърнелия си живот за секунди, минути или, ако има късмет, дни и след това всичко започва отначало.
На всички специални, уникални, неразбрани, облегнати в някой ъгъл, обикалящи под дъжда, слущаши музика на пода, стоейки сами някъде, чакащи, вярващи, наренени, нараняващи - на всички вас аз не вярвам. Защото загубих доверие в себе си след толкова много сложни въпроси и дълги разговори, дъждовна поезия и надраскани страници, преливащи се цветове и запомнени цитати. След толкова вяра, надежда любов, липса, самота, увереност и стимул не ми остана почти нищо. Не ми остана дори малко от желанието да влезна и да напиша нещо, което да прочета. Какво като след време ще бъда доволна, че някога съм писала, ще го прочета с подходящата интонация, ще наглася всички клетки така че да изглежда добре. Но какво от това? Какво от това, след като сега, в този момент, аз не пиша за прекрасните си постижения, за това колко добра съм с хората и как малките неща, за които съм мечтала, ме радват, вместо да ме огорчават. Затова не виждам смисъла. Нне виждам смисъла и стана прекалено объркано да лъкатуша между много щастие, отдаденост, вяра, апатия, много енергия, много "уморих се". Има ли едно изречение, което да обхване всичко - от - до - едно изречение, което да ми спести този, следващия или някой си n-ти ред. Прекалено трудно е да нагласиш своите възприятия в унисон с да избереш правилното настроение в правилния момент, така че някой да го вдиша от теб ... и да те погледне. Личните легенди, Любовта, Световния език и простата вяра, която никога не е имала почва, - май те също са плод на някоя неуморна, трепереща ръка, под някоя нощна лампа, в някоя дъждовна вечер. Обичам събота, обичам есента, обичам музиката, обичам въпросите - обичам когато всичко се слее и аз съм свободна да мисля и...
Но сега е по-трудно. Сега съм между тефтер, пълен със синьо мастило, учебник, който чака, много, много хора. И страх.
Да, толкова ме е страх.
А моят източник на смелост?
А вярата?
А музиката?
А знаците ?
Не мога.

No comments: