В душата на един художник няма място за истерия. В света на музите няма нужда от допинг.
И така нататък. И така нататък. И така нататък.
Всяко "И тази нататък." трябва да се отдалечава все повече и повече от вас. Да кънти все по-слабо и по-слабо звукът в съзнанието ви.
Представям си равнини и хоризонт. Залез. Розов. Не. Не розов. Има един цвят за залези и той определено не може да бъде описан с една дума. Ако можеше, нямаше да е цвят за залез. А нещо обикновено. Като "розово".
Аз не искам да съм розова. Не искам да съм синя. Или лилава.
Защо, след като хората ще ме виждат просто еднаква? Рискът в това да си нещо повече от един нюанс е възможността много хора да не те харесат. Но пък някои тонове се съчетават прекрасно с други, за които никога не се е очаквало да паснат. И тогава ценителите са много доволни.
Какво разбирам аз от залези, отдалеченост, тонове, нюанси и съчетания?
Може би нищо. Не може да избягаш от себе си.
Прозорецът ми е много нормален.
Не, не трябва да се чувствам така, докато пиша. Но сега, сега е друго. А ако чувам и гласа си, в който са скрити най-добрите намерения на едно до краен предел объркано момиче, ще е още по-добре. Никой не обича дългите изречения и това е един от основните проблеми на скучните книги. Но не мога да избягам от себе си. Разбирате ли?
Прозорецът ми е нормален. Има нещо симпатично в него. Говоря за този, който се намира пред мен. Естествено, не знаете, защото не сте били в моята стая с лилави стени. Но все пак.
Та..
Дърво. Леко избелял. Но е нормален. За мое щастие - не винаги. Онзи ден го гледах. Лилавото е хубаво. Представяте ли си го? Люляково. Бледо. Сега си представете бледолилави, люлякови пердета. Прозрачни. И един прозорец пред тях. Добре.
Ето какво се случва, когато слънцето изгрее, настани се на удобно място и огрее моя нормален прозорец с лилави пердета. И, разбира се, когато аз съм способна да забележа нещо такова.
Става следното. Слънчеви лъчи падат, пречупват се, отразяват се, правят сянка. И прозорецът ми придобива онова прекрасно очарование, за което се пише в книгите и всички някак разбират какво точно се описва.
Затова и моят прозорец не е розов. Или пък син. Има цвят на залез. Дали не е един щастлив прозорец?
Сега друга история. Няма как да не ви се е случвало да пътувате с автобус и да стоите на мястото до прозореца. В автобусите прозорците не са нито с цвят на залез, нито едноцветни. Там са нещо много по-друго и тази им функция може да промени доста хората. Първо, защото ги кара да се чувстват специални.
А и автобусът е някакъв символ на различните пътища, различните маршрути, различните съдби, събрани в прашната машина, с мръсния въздух.
Но когато се загледаш през прозореца, всичко се променя. Винаги стоя от вътрешната страна, до прозореца. Винаги гледам. И мисля.
Онзи ден отново видях залез. Какво да ви кажа? Беше прекрасен.
Може би заслужава да го опиша с друга дума. По-необичайна, по-възвишена. Беше помпозен.
Всъщност, кого лъжа?
Не видях никакъв залез. Видях едно следствие от залеза. Така е много по-лесно. Видях небето в три цвята, които ме е страх да опиша, защото бяха твърде хубави, отделени и сливащи се. И все пак изглеждаха като замазани с мокра четка. Както когато направиш нещо прекрасно и след време решиш да го доукрасиш още малко. И развалиш всичко. Но това небе не беше толкова развалено. Вече дори не съм сигурна, дали наистина беше така замазано или това е плод на моето въображение. Каквото и да е било, аз го гледах, мислех, виждах през стъклото и си позволих да се чувтвам различна.
Малко боли, когато наистина вникнеш в нещата и разбереш, че не си. Даже изобщо. И както милиони групи пеят - you are not the only one.
Утешение ли е това или не?
Look closer.
Какво значение има? Едва ли ще разбера? Да Винчи е бил уникален, но 2% от мен не го харесват. И защо?
Заради човек.
Хич не си струва.
Стига ми само да имам цвят на залез. Завършен и оставен.
Отново съм недоволна. Къде е милият глас и сиянието?
Не мисля, че тези неща трябва да се активират при команда.
Боже.
Последна история за разпилени наблюдения от моето просто, празно, монотонно движение.
"А времето дали лекува? Времето дали лети? Или само така ми се струва."
Липсва ми възможността да се описвам. Преди беше интересно. В някакво поле, някъде, започваш да пишеш.
"Казвам се.. Обичам.. Слушам.. В свободното си време..."
Ах, много обичах да пиша за себе си!
Сега обичам тройно повече и фактът, че го правя все по-хаотично и косвено, не ме оправдава. И това, че си намирам поводи да драскам по последните страници на тетрадки и някой ден да се усмихвам на есенните листа или голите дървета - това не означава, че правя нещо полезно.
Но не сега за оправданията.
"Може би е просто песен, а може би съм аз."
В един октомврийски ден, една октомврийска полувечер, по една ужасна улица, където има много дупки и грозни или пък еднакви къщи, видях момиче и момче.
Малки. Това май вече е споменавано. Което не ми пречи да се повторя.
Аз мислех и държах прекрасна роза. Някак странно, хората я гледаха странно. Защо в неделя, когато всички стоят на топло, учат и се къпят, аз имам време да минавам по ужасни улици и то с роза?
Защо, Весела? - би казал някой.
Видях момиче и момче. Малки. 10-11-годишни. И си вървяха. Деца. Личи си. Децата се държат детски. Закачат се за глупости. Поне така изглежда, когато си с цели 4-5-6 години по-голям. Както и да е.
Но те бяха малки. Не учеха, не се къпеха, не държаха рози, но бяха заедно. И си говореха детски неща. Близо.
И тогава го усетих.
Какво, Весела?
- Не знам.
Наистина не знам какво усетих, но беше хубаво. И адски тъжно. Установих, че най-хубавите неща са тъжни и установих причината за това.
Има едни подобни моменти на усещане, които са не по-малко велики. Когато видиш, докоснеш, усетиш /няма как, няма друга дума../ нещо познато. Не знаеш как, откъде, защо. Но мигновено те облива вълна чисто, незаменимо щастие. Случвало ми се е след дъжд. Усещам мирисът на тревата и ето! Намирам се на друго място, била съм там, била съм!
Не, не дежа ву. Просто любов.
Момичето и момчето бяха на минимално разстояние един от друг. И си говореха. Сигурно бяха съседи. И се познаваха от много време. Дали тя го харесваше? Дали той я харесваше? Не знам. Сигурно. Защо не трепереше? Защо вървяха толкова плътно един до друг?
Тогава реших, че са малки и не знаят за толкова съществени разлики, които ги отдалечават. Но все пак усещаха, че ги има. И въпреки това бяха близо.
Не, не мога да обясня.
Беше прекрасно. Тъжно и прекрасно.
И го видях. И го усетих. С моята роза и моите готови да се насълзят очи.
Кой обяснява такива неща?
Винаги съм се възхищавала на автори, които описват толкова ежедневни и дребни емоции и признаци за някакво вътрешно поведение. Описват ги толкова точно, че дори да си живял в една стая и да не си излизал от години, пак би могъл да разбереш какво искат да кажат. И как изглежда една емоция.
Аз не съм такава. Ще се радвам, ако все пак някой ме разбере поне малко. Но ако някой ме разбере, ще важи всичко това - you are not the only one.
Е, нека не съм. Няма смисъл да съм единствена.
"One is the loneliest number."
Защо пиша така, все едно имам читатели? Защо пиша на български?
1. Защото човек има нужда да бъде чут, дори когато няма кой да слуша.
2. Защото се страхувам от потенциалната си невъзможност да изразя толкова много на английски.
Страх ме е, не ме е страх. Мога, не мога. Ще спуснем ли котвата и ако това стане някога, защо ще го правим?
Много поздрави от Едит Пиаф, която, заедно с обстоятелствата и моята причина да не ходя на училище, ме прави така, така щастлива.
Та, Post?
No comments:
Post a Comment