Има прости, много прости хора. Като строеж. Има прости, много прости разкази. Аз не съм проста и не пиша прости неща. Жалко за мен.
Защото, ако можех вероятно щях да отлетя далеч от това, което всеки път диктува в главата ми банални мисли за непродиктуваните, неизписани пасажи. А какво е един пасаж, ако не най-силното рамо, на което да се опреш, когато въздухът е достатъчно студен, за да ти напомни, че и ти си станалА студенА.
Мисля, че би трябвало да сме малко по-различни в обикновените, изграждащи частици на живота си всеки ден. Да се оставим да бъдем водени от това, което тихо нашепва в главите преди дори да си помислим, че ще го помислим. И после да пишем и пишем, сякаш някой стои до рамото ни и диктува. Да, но е малко трудно да призная аз ли го мисля или някой дори по-тих мой глас, който иска да бъда разбрана и същевременно толкова заплетена в същността си.