Ето я, ето я, ето я. Виждам я! Най-накрая, най-накрая съм свободна да напиша това, за което мисля всяка вечер преди да си измия зъбите. Това, за което мисля всеки глупав ден и няма как да го запиша. Да, най-накрая. И е толкова хубаво. Мъчих се, мъчих се, мъчих се достатъчно много да пиша на какви ли не места, с какви ли не заучени фрази и всичко, което накрая постигах, беше пълен боклук. Сега няма да мисля за това, за запетаите, за точките, за тиретата и за хората. Няма да гледам какво пиша, просто ще пиша. Не мога да обясня защо има толкова голямо значение и не мога да обясня още толкова много неща, но, кълна се, ако някой реши да отвори вратата и да убие всичко, ще умра. Вятърът, дъждът или всичко, което разбъркват, когато са в комбинация, ме прати на острова на съкровищата и сега разглеждам какво е родила цялата агония и бъркотия в главата ми. Освен още агония и бъркотия. Слушам една и съща надежда в малко мелодия и се чудя ще мога ли да продължа и ще успея ли после да редактирам всичко или, както винаги, ще е нещо, обхванало много въпроси, без да ги докосне наистина. И се чудя, целият този страх, всичко, всичко, цялата тази каша - какво да правя с тях? Ако спра, ако се успокоя, ако дам воля на разума си, ще изплуват толкова рационални истини и стратегии, толкова грешки, които правя във всеки един момент, но явно наистина всеки иска да бъде наранен. И всеки, който наранява, накрая също остава наранен.