Звездите са по-красиви, когато е тъмно

Сякаш ги заковава в съзнанието ми. Сякаш ги забива с чук - ръждивите пирони. Един по един, бавно и в такт. Почукване, почукване. Търпя, едва сдържайки стонове и чувства, а те просто се забиват, с все по-бързо и разклатено темпо, все по-настървено, все по-безразсъдно.
Вече не боли.

Струва ли ви се необичайно тихо? Само едно глухо и неказано "Извинявай" преминава и потропва отвреме-навреме, целият останал шум е от клавишите. И най-вече от истината.
Ще си говорим ли за неписаните човешки закони? За законите на Мърфи? А онези на Дарвин? Може би ще е най-добре, ако си говорим за времето. Или пък за това какво сме правили вчера. За това какви мазохисти сме. Да ви разказжа ли кой е последният филм, който гледах? А коя беше последната песен, която изслушах? Кога беше последният път, когато лежах в синя нощна тъмнина и наистина обичах и потъвах в музиката?
А кога затворих вратата, усещайки само изтръпване?
Предполагам, че просто отчаяно търсех повод да си пусна Tool. И сега, напук на тишината, напук на тишината, която е повече от мен и теб, повече от всичко в този момент, напук на слабостта ми, неустойчивостта срещу нея, нежеланието да я разбия.. аз ще го направя.
Доказвам, че човек може да си пусне Tool, когато мълчанието го тегли с изсмукващоогромна сила. Може да преглътне и просто да си пусне музика.

Истината е, че не, не може. Истината е, че е едва ли не невъзможно да изразя почти доловимото си удовлетворение от този факт. Че съм безкрайно изненадана, че всъщност мога да избирам буквите, да ги подреждам и да създавам смисъл и връзка между тях.
Това е първият път, в който непосредствено след момента аз събирам всичко и пиша. Първият.