Maggie is a twat

Имам си едно малко правило. Дори хората около мен да нямат и понятие защо харесвам нещо, аз нямам право да замълча сякаш не го харесвам. Не, не им го бутам в лицето, не парадирам, но и не отричам, че го обожавам. Ако наистина ти пука, харесваш, обичаш (каквото и да е), не се съобразяваш с факта, че другите не го правят.
Осъзнах го веднъж, когато бях на Улицата на цветята с мама.

А сега - "This is England".

Какво е Англия? Червени двуетажни автобуси, кралицата, Маргарет Тачър, "десният крак на Дейвид Бекъм, левият крак на Дейвид Бекъм", Хари Потър, две победи в Световните войни, Глоуб Тиътър, Бийтълс или някоя от другите забележителности в учебниците по английски?
Тънките "склещени" устни, почти постоянно лошото време, лири, стерлинги, шилинги, паундове, следобеден чай, Джейн Остин...
и така, така, така нататък.

Англия е малко повече.



Това е филмът, който отне от времето ми сто и една минути, за нито една от които не съжалявам. Беше филм, който ме съсредоточи още с началния си кадър след интрото, началния кадър, на който се вижда една ясна снимка и синьо-зелена стена, а секунди по-късно се появява и малкият рижав, кръвозъб, странно мигащ блед Шон - цяло олицетворение на Англия.
Нямаше нужда да ровя из най-малките детайли, за да открия причина да харесам филма, но все пак те, малките детайли, добавиха още повече атмосфера - някак ясна и същевременно мрачна.
Обожавам такива на пръв поглед спрели филми, в които се фокусира на обикновени моменти до такава степен, че те остават безмълвен, както например страхотният край. Без претенция и излишно натоварване, без напластяване и ненужно обтягане на ситуацията - така плавно, тъжно и красиво се случи всичко. Самият контраст между история и кристалночиста Англия, дъждовна и заснета през някакъв странен бяло-синьо-червен филтър, те упоява по простия си, изтъкан от режисьорска тактика начин.
Годината на развитие на действието - 1983, прекаленият английски акцент и интерпретацията на "fuck" - "fock", скучноватите къщи и празните, но красиви картини, младежите с всички техни характеристики, познати и сега, с техните безкрайни вечери, техния смях и тяхната любов, тяхното доверие и техните заблуди - абсолютно всичко ме грабна.
Грабнаха ме персонажите, грабна ме не на пръв поглед очакваната история, чувствата и тази простота, с която се въвежда идеята, без да се усложнява допълнително. И изведнъж просто оставаш просълзен по време на кулминацията, а още преди това през тялото ти минават топли вълни, подсказвайки ти, че нещо сериозно те е спечелило.
Просълзена, докато музиката не започна да ме дърпа надолу, заедно със самото действие,
открих мокра следа по лицето си
(и нарочно не я избърсах).

Филмът е прекрасен.