Self-indulgent break (part two)

Мога да разхвърля мислите си като дехи по паркета, като един куп моливи, гребени и четки, набутани в чекмеджето в последния момент, да обстрелвам като мишена с тях бялото поле, да ги оставя да ме задушават или аз дa задушавам другите с тях.

Не, не са обобщения, закръгления и изчисления. Чисти и кратки изповеди.

Не са студеното мляко и изпотената в хладилника минерална вода.
Не са разминаванията и непоглеждането в очите.
Нито пък неподредените разговори, от които всеки е част за не повече от секунда, въпреки че всичко ври и кипи.
Не са продължителните отсъствия за сметка на силните присъствия, нито странните шумове, които издават по-големите насекоми.

Не са и онези смътно откриващи улея към съзнанието ти чувства, силно осезаеми и до краен предел упорити в бледото си и неярко съществуване.

Нито пък онова чувство, онази заблуждаваща представа, че всичко се нарежда, избухва, изригва, а лавата се вкаменява в точните форми и извивки магма.

И все пак винаги се прокрадват още хиляди такива нежни, тънки нишки недовършеност, които трябва да събереш по някакъв начин, за да продължиш напред. Винаги остават въпроси без отговор, които не оставят сънищата ти спокойни, нарушават действията и те дразнят точно както накриво завъртелия се край на някоя завеса.

В целия всеобщ и нестихващ шум, в шрихите, които нахвърлят произволни гласове, с които градят откъслечни картини в отсъстващото ми съзнание, казвам нещо, не подозирайки как, защо или интересува ли ме.

И е, разбира се, така противоположно на неспиращите потоци от неизказаност, превърнати в думи тук и думи там, някакви, колкото параходът да изпусне пара.

По-късно с усмивка разглеждаш чернови, а сега въздухът е достигнал драматично ниска концентрация. Всичко е повече светлина и разни звуци, разпространявайки се мудно и неразбираемо из тази нова атмосфера.

И понеже загуби онзи детински замах, с който всичко се нареждаше точно на място, точно до другите разрешени вечни загадки - сега това е невъзможно.

Затова - без да ровиш повече в конкретността, без да се опитваш безуспешно да я подредиш по някакъв логичен начин или да излезнеш извън рамката за десет-петнайсет минути, колкото да си отдъхнеш и да се заговориш с някой друг на терасата, търсещ въздух, който да замърси със своя цигарен дим - послушай нищото и го остави да те удави или омаломощи, да те пречисти (както често не става), но просто опитай да се разчетеш из символите, които никога досега не си виждал, нарисувай се сюрреалистично и не се давай на бетоновите ръце, разбивайки земя на каменни буци, да те смажат в диаментенотвърдите си длани.
Не се оставяй парчета свежа земя, тревиста и хубава, да те достигнат, когато се чувстваш супергерой, когато летиш към нея, своята глътка въздух, своята свобода.


На 75-тия си рожден ден Бернард остави ръката му да се счупи.
Остави чашите вино неизмити, а подаръците неразтворени.
По белите павета се разхождаха стада жирафи, търсейки своята Африка. Не знаеха колко далеч се намираха, но и не знаеха как да се върнат.
Докато ровеше из книгите на майка си, докато разглеждаше сложноизписания й подпис, издухваше прахта, заживяла между страниците, и се чудеше ще стане ли същата.
Бягаше всяка нощ. Тичаше по няколко километра и докато го правеше, бягаше.

Същинският извод е, че на фона на трейлъри се пише по-лесно, отколкото на музика, и когато успееш да откриеш нормалното звучене, чарът се е изпарил.