Има едно неписано правило - "Никога не започвай нещо без литър и половина вода."
Днес открих толкова много съвпадения, красота и доказателства, за които да се благодаря.
Задуха вятър и разцепи ледения въздух, донесе капка топлина. Донесе поглед към невидимото. От онези, заради които просто се вглеждаш някъде и ти се струва и вечно, и незабравимо.
Затвори всички други страници и остави само своята. Не трябваше.
Остава и ти, ти, ти, ти...
Замълчете, замълчете.
Не защото аз ви карам.
Не защото коленете слаби изподрах,
а още се изправям, давам.
Не защото искам бавно
да потъна в суетата
или в кръв и найлон съзирам
огъня и красотата.
Не защото имам ореол от думи,
с нежност и лъжа споени,
не защото тайно молех цветовете да текат във мойте вени
Боже, толкова далече стигна цялата история,
толкова съдби преплете
и се сви като магнолия.
Tолкова вълни докоснах,
залезът не ме разчувства.
Нито драмата, и свещ, и восък,
а че нямах избор и те пуснах.
12/31/2008
Не искам прошка и не искам нищо.
Today was gonna be the day but they'll never throw it back to you
By now you should have somehow realized what you're not to do
Бях права, денят е прекалено дълъг. Днес се оставям на себе си, със слабостите и грешките, безпричинното движение, без посока засилена. С всичко гнило и изгнило, красиво и измъчено, тъмно и въобще с всичко, което имам и някога съм имала. Имам усещането, че мама чака да й помогна с баницата и късметите, но това ще е едно напълно насилено добро, което може да почака още пет минути. Само пет минути. През последните дни не знам как да се спра - не с писането или шума, ами с всичко останало. Да, може да прибавим и писането.
Когато живеех на втория етаж на един блок, дядо ми донесе ягода, а аз я изпуснах. Наказа ме да стоя затворена в една стая за около час. Беше строг. Тогава научих нещо. Не това, което трябва, а че може лесно да изнервиш хората в определен момент. Изнервяла съм хора много пъти след това, но в моментите, когато съм го усещала, съм изпитвала страх и съм се спирала. Онази част от поведението ми, която е в състояние да доведе някого до точка на кипене, съм запзвала за себе си. Всичко това сега ври в мен.
Казвали са ми "Пред мен никога не може да .."
Ами, знаете ли, няма никакво значение. И без това беше лъжа.
Добра съм. Имам един въпрос. Малко неуместно, но. Звуча ли висока?
Както и да е.
Случвало ми се е да наблюдавам някого и да си мисля "Няма как да не му се случи нещо вълнуващо. Защото е такъв човек." Наблюдавайки себе си, няма как да не ми се случи нещо. Защото казах тоооолкова много, толкова, направо се разкъсах от думи и думички, тишина и въздишки.
Наистина станаха неща вътре и вън, просто няма как нещо да не стане. Страх ме е какво би било, но знам, че превърне ли се нещо в страст и лудост, резултат има. Може да е всякакъв. Но има.
Ще ми се да ядях пръст. Да живеех някъде, където е вечно горещо и попивателно влажно.
Искам да мета. Странна мечта. Какво всички други неща, които ми се иска да станат, това не би ме зарадвало, ако не се изменят и други аспекти от всичкото. Но с времето и унасянето.
Химерично. Еклектично.
Противни думи.
Простите неща са най-сложни. Banalities sound different from the bottom and the top of a cupboard.
If you needed love, well then ask for love
"Много е лесно да получиш това, което искаш."
"-Не мисли за това, че нещо трябва да стане.
-Да, знам, но..
-Не мисли :)"
"-Вярваш ли в знаци?
-Не съм влюбена, за да вярвам :)"
"-Той не живее, а се съгласява."
"Понякога съм толкова зает и не ми остава време да говоря за такива прости неща, да мечтая.."
"-Натъжаваш ме.
-Аз съм си такъв.. тъжен отвътре."
"Мечтите трябва да са невъзможни, за да не се разочароваш, когато се сбъднат."
"Закономерностите на живота са толкова нечестни."
"-Хубава чанта.
-Да, но ще се скъса.. :/"
"Толкова добре я познавам, винаги знам за какво се смее."
"Знаеш ли.. Ти си абсурдна."
"-Не искам да се събужда и да си мисли това.
-Ако си го мисли, не те обича."
"-Да, но.. на 4 години. Не разбирам. Как може нещо такова да се случи на 4-годишно дете? Какво толкова лошо може да си направил на 4 години? Как си го заслужил?
-Знаеш ли, тези хора не се питат "Защо?". Няма смисъл от този въпрос."
Видях го с посинено око. Видях го с изгризани нокти. Видях го червен, грейнал в усмивка. Видях го тъжен.
"-Здрасти, како. Какво правиш?
-Спя.
-Ааа. Опитваш се да спиш.
-Мхм."
И станах.
Има още много, много, много. Но тези първи контрастираха.
I want to know what does it feel to care about something passionately..
People find love, people lose it. Everyday somewhere someone takes a conscious decision to destroy someone else.
There are two tragedies in life. One is to lose your heart's desire. Another is to gain it.
People call those little things imperfections. But not, that's the good stuff.
"-Ако трябваше да бъдеш кръст или свещ, какво щеше да бъдеш?
-Ами, сигурно кръст. Защото свещта изгаря, а кръстът е важен и влияе на хората."
You already know, yeah, you already know..
http://www.teenproblem.net/f/viewtopic.php?t=150228
Това ме унищожи. Нощ по нощ, число по число.
Един пиян човек, който черпи мен и приятелки с горещ шоколад, говореше адски тихо, а аз се бях превила, за да успея да чуя нещо от казаното, не само от уважение, но главно заради това. Говореше за социализъм, Варшавски договр.. глупости. Беше толкова пиян.
What the caterpillar calls the end of the world, the master calls a butterfly.
- Richard Bach
It isn't necessary to imagine the world ending in fire or ice - there are two other possibilities: one is paperwork, and the other is nostalgia.
- Frank Zappa, 1940 - 1993
Честити последни мигове от времето, което затвориха между един първи и един тридесет и първи. Период като всички останали, в който всеки, като всички останали, се опитва да живее.
By now you should have somehow realized what you're not to do
Бях права, денят е прекалено дълъг. Днес се оставям на себе си, със слабостите и грешките, безпричинното движение, без посока засилена. С всичко гнило и изгнило, красиво и измъчено, тъмно и въобще с всичко, което имам и някога съм имала. Имам усещането, че мама чака да й помогна с баницата и късметите, но това ще е едно напълно насилено добро, което може да почака още пет минути. Само пет минути. През последните дни не знам как да се спра - не с писането или шума, ами с всичко останало. Да, може да прибавим и писането.
Когато живеех на втория етаж на един блок, дядо ми донесе ягода, а аз я изпуснах. Наказа ме да стоя затворена в една стая за около час. Беше строг. Тогава научих нещо. Не това, което трябва, а че може лесно да изнервиш хората в определен момент. Изнервяла съм хора много пъти след това, но в моментите, когато съм го усещала, съм изпитвала страх и съм се спирала. Онази част от поведението ми, която е в състояние да доведе някого до точка на кипене, съм запзвала за себе си. Всичко това сега ври в мен.
Казвали са ми "Пред мен никога не може да .."
Ами, знаете ли, няма никакво значение. И без това беше лъжа.
Добра съм. Имам един въпрос. Малко неуместно, но. Звуча ли висока?
Както и да е.
Случвало ми се е да наблюдавам някого и да си мисля "Няма как да не му се случи нещо вълнуващо. Защото е такъв човек." Наблюдавайки себе си, няма как да не ми се случи нещо. Защото казах тоооолкова много, толкова, направо се разкъсах от думи и думички, тишина и въздишки.
Наистина станаха неща вътре и вън, просто няма как нещо да не стане. Страх ме е какво би било, но знам, че превърне ли се нещо в страст и лудост, резултат има. Може да е всякакъв. Но има.
Ще ми се да ядях пръст. Да живеех някъде, където е вечно горещо и попивателно влажно.
Искам да мета. Странна мечта. Какво всички други неща, които ми се иска да станат, това не би ме зарадвало, ако не се изменят и други аспекти от всичкото. Но с времето и унасянето.
Химерично. Еклектично.
Противни думи.
Простите неща са най-сложни. Banalities sound different from the bottom and the top of a cupboard.
If you needed love, well then ask for love
"Много е лесно да получиш това, което искаш."
"-Не мисли за това, че нещо трябва да стане.
-Да, знам, но..
-Не мисли :)"
"-Вярваш ли в знаци?
-Не съм влюбена, за да вярвам :)"
"-Той не живее, а се съгласява."
"Понякога съм толкова зает и не ми остава време да говоря за такива прости неща, да мечтая.."
"-Натъжаваш ме.
-Аз съм си такъв.. тъжен отвътре."
"Мечтите трябва да са невъзможни, за да не се разочароваш, когато се сбъднат."
"Закономерностите на живота са толкова нечестни."
"-Хубава чанта.
-Да, но ще се скъса.. :/"
"Толкова добре я познавам, винаги знам за какво се смее."
"Знаеш ли.. Ти си абсурдна."
"-Не искам да се събужда и да си мисли това.
-Ако си го мисли, не те обича."
"-Да, но.. на 4 години. Не разбирам. Как може нещо такова да се случи на 4-годишно дете? Какво толкова лошо може да си направил на 4 години? Как си го заслужил?
-Знаеш ли, тези хора не се питат "Защо?". Няма смисъл от този въпрос."
Видях го с посинено око. Видях го с изгризани нокти. Видях го червен, грейнал в усмивка. Видях го тъжен.
"-Здрасти, како. Какво правиш?
-Спя.
-Ааа. Опитваш се да спиш.
-Мхм."
И станах.
Има още много, много, много. Но тези първи контрастираха.
I want to know what does it feel to care about something passionately..
People find love, people lose it. Everyday somewhere someone takes a conscious decision to destroy someone else.
There are two tragedies in life. One is to lose your heart's desire. Another is to gain it.
People call those little things imperfections. But not, that's the good stuff.
"-Ако трябваше да бъдеш кръст или свещ, какво щеше да бъдеш?
-Ами, сигурно кръст. Защото свещта изгаря, а кръстът е важен и влияе на хората."
You already know, yeah, you already know..
http://www.teenproblem.net/f/viewtopic.php?t=150228
Това ме унищожи. Нощ по нощ, число по число.
Един пиян човек, който черпи мен и приятелки с горещ шоколад, говореше адски тихо, а аз се бях превила, за да успея да чуя нещо от казаното, не само от уважение, но главно заради това. Говореше за социализъм, Варшавски договр.. глупости. Беше толкова пиян.
What the caterpillar calls the end of the world, the master calls a butterfly.
- Richard Bach
It isn't necessary to imagine the world ending in fire or ice - there are two other possibilities: one is paperwork, and the other is nostalgia.
- Frank Zappa, 1940 - 1993
Честити последни мигове от времето, което затвориха между един първи и един тридесет и първи. Период като всички останали, в който всеки, като всички останали, се опитва да живее.
Декември, една песен и щипка пепел
-11 градуса, + 11 месеца, 30 дена, 11 часа и 29 минути
Искам да е 13-ти ноември, 2008-ма.
Не, 10-ти.
Или дори 9-ти.
Искам да е 9-ти ноември - 2008 г.
Тати да се прибира от Търново и да ми носи ръкавици, да влезе, докато аз уча на килима. И нататък ще видим.
Една зелена книга, едно синьо шише, една червена забравена книга и розово петно.
Случва се.
Витамини на разсъмване, Колдплей в 4:59АМ, завиване през глава и студ, студ, студ.
Случи ми се чудото понякога да събирам най-важното и по някакъв странен начин да успявам да кажа половината от него. Сега се отказвам от него и се доверявам на нищо и никаквия си инстинкт. Още е сутрин, още е сутрешно, все още хората не готвят.
Ще бъде дълъг ден, нощ, денонощие..
Изписах си премръзналите пръсти, този декември ме уби, умори, направо ме смаза. Беше толкова.. градивен?
От една вечер, в която не потръпнах пред името си, до една сутрин, в която претръпнах от учудване, през една седмица, в която не спрях да мисля, защото наистина нямах време да мисля.
Една седмица, в която изслушах всичките си речи и всичките песни на момента, в която не можех да гледам и се влачех до леглото, докато не се запитах: има ли смисъл?
Стигнах до един ден, в който всичко ми изглеждаше достойно за филм, а единственото, което виждах, бяха едни устни. И оголени дървета, да.
Много нужни и ненужни подаръци, много тефтери и химикали, а колко чаши - не мога да преброя. Много повтаряне и триене, много натискане с молива, много болка в очите, много гладуване и много сладко.
Не исках да го правя, но всичко се свежда до всички и те просто го следват.
Това не е 2008, това е декември.
Слушах Куин и ми пукаше, адски много. Слушах Линкин Парк и нищо. Слушах Джон Ленън и просто не знаех. Слушах 3 Дейс Грейс и бях другаде. Слушах Портисхед и пишех. Слушах Ред Хот и беше различно. Слушах Джими Ийт Уърлд и музиката беше моя. Слушах Мюз и полудявах. Слушах Кайли и Спайс Гърлс - спомени. Слушах Уош и губех време. Слушах "Някога, някога" и мислех, че разбирам. Слушах Киора и вярвах.
Слушах Колдплей и бях дете. Слушах Масив Атак и беше така добре. Слушах какво ли не, но наистина вече е все тая..
Освен Блу енд Йелоу - малка фикс идея.
Well, you're never going to find it if you're looking for it
Should I've done something but I've done it enough
Започнах с One Tree Hill - завършвам с One Tree Hill.
Един непознат и много познати, една сутрин и още един непознат.
Едни облаци и изкривен врат. Една китара, която никога не забелязах. Един автобус и едно рамо.
Един склон и зеленото.
Едно стълбище и едни ръкавици.
един бутон backspace, погрешно неизползван тоооолкова, толкова пъти
и много кофеин, много чайове без вкус, много пасти за зъби, много четки, много мокри плочки
Сега гледам по-стари публикации, изненадана от факта, че всички онези пъти, когато съм писала "без ред и идея" ми изглеждат много по-сполучливи от другите, в които някак съм успяла да кажа така важните неща по правилния начин.
Има още много време, може да се подхлъзна на бананова обелка, да се задавя с шампанско или блокче шоколад, да се отровя или да ме затрупа лавина непредвиден оптимизъм под бушуващото небе.
Всичко може.
Може времето наистина да се върне и аз да заживея сама, 2 месеца назад в историята, и никога да не се върна - нито в другия живот, нито в блога си.
Щях да постна много снимки, много цитати, много прости работи, които научих от обикновени хора, и които биха ме променили, ако не бях такава ... инат.
Аз съм много, много повече от нормално момиче. Аз съм достатъчно нормална, но и притежавам малка доза "различност", което ме прави абсолютно средностатистическа тинейджърка.
Затова ще се оставя на традицията, на стереотипа. Знам, че съзнанието ми лесно се чупи под влияние на хората, прашинките, новогодишната програма и милионите обещания.
Попитаха ме дали съм направила равносметка за изминалата година и аз се измъкнах с това, че годината не е епоха, въпреки, че е затворена в рамките на 12 месеца.
Но годината е епоха.
И месеците, и седмиците, и часовете, и минутите са епохи. Само за секундите не съм убедена.
Така че, щом годината е епоха, може би пък едно условно начало ще е по-силно от всички мои отчаяни викове и опити в пустиня.
И така, ти неразумни читателю /ако има някой, разбира се/, прости ми, че те залях с толкова много от моята епопея. Нищо не обещавам и още по-малко изпълявам. Има време. Все още годината е четна, все още е декември.
Искам да е 13-ти ноември, 2008-ма.
Не, 10-ти.
Или дори 9-ти.
Искам да е 9-ти ноември - 2008 г.
Тати да се прибира от Търново и да ми носи ръкавици, да влезе, докато аз уча на килима. И нататък ще видим.
Една зелена книга, едно синьо шише, една червена забравена книга и розово петно.
Случва се.
Витамини на разсъмване, Колдплей в 4:59АМ, завиване през глава и студ, студ, студ.
Случи ми се чудото понякога да събирам най-важното и по някакъв странен начин да успявам да кажа половината от него. Сега се отказвам от него и се доверявам на нищо и никаквия си инстинкт. Още е сутрин, още е сутрешно, все още хората не готвят.
Ще бъде дълъг ден, нощ, денонощие..
Изписах си премръзналите пръсти, този декември ме уби, умори, направо ме смаза. Беше толкова.. градивен?
От една вечер, в която не потръпнах пред името си, до една сутрин, в която претръпнах от учудване, през една седмица, в която не спрях да мисля, защото наистина нямах време да мисля.
Една седмица, в която изслушах всичките си речи и всичките песни на момента, в която не можех да гледам и се влачех до леглото, докато не се запитах: има ли смисъл?
Стигнах до един ден, в който всичко ми изглеждаше достойно за филм, а единственото, което виждах, бяха едни устни. И оголени дървета, да.
Много нужни и ненужни подаръци, много тефтери и химикали, а колко чаши - не мога да преброя. Много повтаряне и триене, много натискане с молива, много болка в очите, много гладуване и много сладко.
Не исках да го правя, но всичко се свежда до всички и те просто го следват.
Това не е 2008, това е декември.
Слушах Куин и ми пукаше, адски много. Слушах Линкин Парк и нищо. Слушах Джон Ленън и просто не знаех. Слушах 3 Дейс Грейс и бях другаде. Слушах Портисхед и пишех. Слушах Ред Хот и беше различно. Слушах Джими Ийт Уърлд и музиката беше моя. Слушах Мюз и полудявах. Слушах Кайли и Спайс Гърлс - спомени. Слушах Уош и губех време. Слушах "Някога, някога" и мислех, че разбирам. Слушах Киора и вярвах.
Слушах Колдплей и бях дете. Слушах Масив Атак и беше така добре. Слушах какво ли не, но наистина вече е все тая..
Освен Блу енд Йелоу - малка фикс идея.
Well, you're never going to find it if you're looking for it
Should I've done something but I've done it enough
Започнах с One Tree Hill - завършвам с One Tree Hill.
Един непознат и много познати, една сутрин и още един непознат.
Едни облаци и изкривен врат. Една китара, която никога не забелязах. Един автобус и едно рамо.
Един склон и зеленото.
Едно стълбище и едни ръкавици.
един бутон backspace, погрешно неизползван тоооолкова, толкова пъти
и много кофеин, много чайове без вкус, много пасти за зъби, много четки, много мокри плочки
Сега гледам по-стари публикации, изненадана от факта, че всички онези пъти, когато съм писала "без ред и идея" ми изглеждат много по-сполучливи от другите, в които някак съм успяла да кажа така важните неща по правилния начин.
Има още много време, може да се подхлъзна на бананова обелка, да се задавя с шампанско или блокче шоколад, да се отровя или да ме затрупа лавина непредвиден оптимизъм под бушуващото небе.
Всичко може.
Може времето наистина да се върне и аз да заживея сама, 2 месеца назад в историята, и никога да не се върна - нито в другия живот, нито в блога си.
Щях да постна много снимки, много цитати, много прости работи, които научих от обикновени хора, и които биха ме променили, ако не бях такава ... инат.
Аз съм много, много повече от нормално момиче. Аз съм достатъчно нормална, но и притежавам малка доза "различност", което ме прави абсолютно средностатистическа тинейджърка.
Затова ще се оставя на традицията, на стереотипа. Знам, че съзнанието ми лесно се чупи под влияние на хората, прашинките, новогодишната програма и милионите обещания.
Попитаха ме дали съм направила равносметка за изминалата година и аз се измъкнах с това, че годината не е епоха, въпреки, че е затворена в рамките на 12 месеца.
Но годината е епоха.
И месеците, и седмиците, и часовете, и минутите са епохи. Само за секундите не съм убедена.
Така че, щом годината е епоха, може би пък едно условно начало ще е по-силно от всички мои отчаяни викове и опити в пустиня.
И така, ти неразумни читателю /ако има някой, разбира се/, прости ми, че те залях с толкова много от моята епопея. Нищо не обещавам и още по-малко изпълявам. Има време. Все още годината е четна, все още е декември.
12/29/2008
Buffalo gals, won't you come out tonight..
won't you come out tonight, won't you come out tonight?...
Глупав, глупав филм. Не, и аз не знам кой смисъл на "глупав" използвам. Но думата е точна.
Когато казах на една приятелка, която вече го е гледала, че ще го гледам, тя каза "Приятен е."
Аз се опитах да си изпрося малко по-окуражаващо мнение. "Но е хубав, нали?"
Последва "Да, приятен е."
Амиии... да, приятен е.
Но не. Всъщност е хубав.
Защото когато слушаш много за нещо, то не може така лесно да те разочарова. Не му позволих и не ме разочарова.
Преди години, когато станеше късно и програмата на Cartoon Network свършеше, започваше среднощен маратон стари филми. Усещах ги, още преди да са започнали, атмосферата на TCM /ако не се лъжа/ се носеше - вечерта се закриваше със скучни анимации, аз трябваше да си лягам, а черно-бялата, малко стряскаща за онези години, филмова идилия започваше. Спомням си как една нощ не заспах и гледах стари филми. Излъгах. Спомням си, че е имало такава нощ. Може би това, което точно си спомням, е плод на фантазията ми и въобще не съм гледала цяла нощ, но със сигурност някаква истина съществува.
Вчера с "Животът е прекрасен" усетих влиянието на филма точно както бих го усетила преди 10 години. Колкото по-стар, прашен, сив и така наситен, все едно са рисували всеки по-плътен детайл с молив 2B, толкова по-странно се чувствам. "Психо" е нещо такова, само че след него не си намерих място цяла нощ и накрая избрах дивана в стаята на нашите. Както и да е.
В моите очи според "Животът е прекрасен" животът не е прекрасен. Какво би било, ако някой никога не е съществувал за първи път видях в един от епизодите на "Женени с деца" и, честно казано, тогава ми беше мааалко по-интересно. Но в произведението, родило оригиналната идея, имаше нещо друго. Героите бяха толкова, толкова реални. Някак.. филмът започва и всичко върви по вода, всички правят това, което трябва, всяко действие с лекота е достигнало максимума си, няма дори фалш във фалшивите мимики и фрази - хората са такива. Сверени, подредени, изписани, нарисувани, правилни, начертани.
Джеймс Стюарт - подобно на солета, но все пак така адекватен .. Е, това е за него. Вероятно ми хареса. И прекрасната Дона Рийд, с прекрасните си черти, прекрасната коса, прекрасните рокли.
Онази музика от 30-те или 40-те, за която нищо не знам, но знам, че би подхождала също толкова прекрасно на някой момент, защото носи традиция и характер.
Пророних няколко сълзи и не съм сигурна защо. Може би защото бях наясно с това, че филмът не е хубав, а просто приятен, но всичките му корени и предвидимост крещяха - "Да, но все пак чувстваш, че е хубав."
Глупав, глупав филм.
Животът не е прекрасен.
А ако все още има TCM и аз я хващах, щях да гледам цяла нощ.
Глупав, глупав филм. Не, и аз не знам кой смисъл на "глупав" използвам. Но думата е точна.
Когато казах на една приятелка, която вече го е гледала, че ще го гледам, тя каза "Приятен е."
Аз се опитах да си изпрося малко по-окуражаващо мнение. "Но е хубав, нали?"
Последва "Да, приятен е."
Амиии... да, приятен е.
Но не. Всъщност е хубав.
Защото когато слушаш много за нещо, то не може така лесно да те разочарова. Не му позволих и не ме разочарова.
Преди години, когато станеше късно и програмата на Cartoon Network свършеше, започваше среднощен маратон стари филми. Усещах ги, още преди да са започнали, атмосферата на TCM /ако не се лъжа/ се носеше - вечерта се закриваше със скучни анимации, аз трябваше да си лягам, а черно-бялата, малко стряскаща за онези години, филмова идилия започваше. Спомням си как една нощ не заспах и гледах стари филми. Излъгах. Спомням си, че е имало такава нощ. Може би това, което точно си спомням, е плод на фантазията ми и въобще не съм гледала цяла нощ, но със сигурност някаква истина съществува.
Вчера с "Животът е прекрасен" усетих влиянието на филма точно както бих го усетила преди 10 години. Колкото по-стар, прашен, сив и така наситен, все едно са рисували всеки по-плътен детайл с молив 2B, толкова по-странно се чувствам. "Психо" е нещо такова, само че след него не си намерих място цяла нощ и накрая избрах дивана в стаята на нашите. Както и да е.
В моите очи според "Животът е прекрасен" животът не е прекрасен. Какво би било, ако някой никога не е съществувал за първи път видях в един от епизодите на "Женени с деца" и, честно казано, тогава ми беше мааалко по-интересно. Но в произведението, родило оригиналната идея, имаше нещо друго. Героите бяха толкова, толкова реални. Някак.. филмът започва и всичко върви по вода, всички правят това, което трябва, всяко действие с лекота е достигнало максимума си, няма дори фалш във фалшивите мимики и фрази - хората са такива. Сверени, подредени, изписани, нарисувани, правилни, начертани.
Джеймс Стюарт - подобно на солета, но все пак така адекватен .. Е, това е за него. Вероятно ми хареса. И прекрасната Дона Рийд, с прекрасните си черти, прекрасната коса, прекрасните рокли.
Онази музика от 30-те или 40-те, за която нищо не знам, но знам, че би подхождала също толкова прекрасно на някой момент, защото носи традиция и характер.
Пророних няколко сълзи и не съм сигурна защо. Може би защото бях наясно с това, че филмът не е хубав, а просто приятен, но всичките му корени и предвидимост крещяха - "Да, но все пак чувстваш, че е хубав."
Глупав, глупав филм.
Животът не е прекрасен.
А ако все още има TCM и аз я хващах, щях да гледам цяла нощ.
29.12.2008 всеки ден - хм?
Отново рисувам. Знам, че не мога, колкото и да искам да мога. Но не всичко е родено с теб и не всичко може да се придобие.
Еволюция.
Все пак рисуването ми има за цел да зарадва някого и аз му пожелавам да успее.
Преди се чувствах специална, защото бях различна, а сега се чувствам специална, защото съм нормална.
Намразвам блоговете - парадокс.
Просто хаос, подреден по някакъв мечтателско-изкуствен начин, а понякога и с голяма доза откровеност, но въпреки това.. аз май съм прекалено нормална.
Сигурно защото не мога да рисувам достатъчно добре. Преди години, когато бях малко по-малка, си харесвах навик и винаги много ми се искаше да го имам.
Като да си водя дневник или пък стаята ми да е облепена отгоре-додолу с глупави изрезки. Да правя или имам нещо, без значение дали ще ми е нужно и дали наистина ще го харесвам. И чак сега осъзнавам, че това може би не се е променило толкова драстично. Много искам да започна много неща, но за да стане това искам основа. Никой не ме пита и никой не ми казва високо, на глас, че няма такава подредба и дори да се чувстваш чист и изтрит от стари товари, просто внушението те е заблудило.
Но аз много държа да се излъжа и да започна всички тези/онези неща.
В моментите, когато саботирам плановете си спирам, за да се сетя, че има и нещо отвъд плановете и това, което може да бъде - това, което е. В същите тези моменти поглеждам навътре или пък встрани и записвам по някоя безполезна мисъл на някое празно място. Честно казано не искам да е така, но и не искам да е по друг начин.
*
Отново заспах накриво, отново с дрехите. Мислех си, че ще е добре поне веднъж да спра да се опитвам да променя нещата и да продължа да спя по най-неудобния начин.
Но всъщност просто не ми се ставаше.
Нито алармата, нито ужасната песен, която харесвах преди седмица, успяха да изкоренят желанието ми да не мръдна.
Първоначално се прибирах скапана в петък вечер, преобличах се, измивах се, преглеждах всичко и всички за някакво отрицателно време и лягах със слушалките. Добра идея. След като 3 песни и половина бяха успели да докоснат слуха ми, всички други се изнизваха на фона на моята превърнала се в сън умора. И така - в 2-3АМ се пренесях на леглото, до което няма слушалки, защото знаех колко гадно е да спиш с дрехите.
След това тази умора стана все по-уважавана и си правех плейлист според това дали искам да сънувам нещо мистично или пък забавно и живо.
Дойде лятото. И понеже не бях толкова уморена, в нощите, в които слушах музика, аз стоях с широко отворени очи. Вдигах едната щора, пусках другата. Оставях нощната, синя светлина да нахлува и къпе прохладните стени, а уличното осветление вдъхваше живот само на малките процепчета на щората, от които трудно откъсвах нощното си зрение.
И така, слушах, слушах, слушах. Попивах всяка нота и всяка дума. От песен получавах минимум 20 грама смисъл и 30 грама вдъхновение. Но стана твърде горещо и аз се пренесох навън. Пред лятното небе малко неща изглеждат по-големи и по-важни.
И изобщо пред небето. Там се посветих на много странни мелодии и не толкова слушах, колкото просто им позволявах да бъдат фон на моите начини да прочета съдбата си по несъществуващи съзвездия.
И донякъде може би се получи.
С есента аз се завърнах към слушането на закрито. Но този път без слушалки, а чиста, разсъблечена музика в сенките на запалената свещ, леко разкъсана от мириса на ароматни пръчици.
Всичко това беше прекрасно, докато не се събуждах с пукването на зората и уууужасната мисъл, че трябва да си оправям тепърва в леглото, за да придам ползотворен край на това криво спане.
Вече не ми се слуша музика, слуша ми се нещо тъпо по телевизията. Не бях гледала телевизия от толкова време и сега, като голяма част от средностатистическата маса, се радвам, че по цял ден се излъчват филми, а вечерта - пак филми.
Или пък нещо крайно приятно като "Полет над нощта", където за вече може би втори път ми показват, че трябва да се замисля за Oasis.
Заспивам наобратно, на истинското си легло. Под оскъдна светлина и никаква музика, на възглавница и половина, завита със сгънато, нетоплещо одеяло.
В дебрите на нощта се събуждам, разбирам как съм спала 2 часа накриво отново, решавам да спра телевизора, да изкореня светлината и да пусна нощнтата тъмнина да нахлуе. И пак заспивам. Пак с дрехите. Накриво!
Сънуждам се глааадна, ям кисело мляко, ябълки и портокали, започвам да се замислям, че денят е бил планирал, а аз отново съм загубила поне 2 часа в безсмислено зяпане на филм, който и без това съм гледала.
После виждам Уди Алън, който е напълно неустоим за моите вятърничави критерии, а и се вписва във всичките ми оправдания и причини да отложа същественото.
Докато се нижат манипулиращите реклами, аз умирам да гледам филм, който не фигурира в списъка с онези, които ТРЯБВА най-накрая да изгледам. Решавам, че няма как повече да се бавя, трябва да нарисувам последните две картички за тази година, да направя нещо полезно и да започна да чета, защото Искам.
Но не, явно Уди Алън ми е толкова интересен, че трябва да напиша няколко неверни неша за личността и стила му.
И знам, че няма да седна да чета, докато не се почувствам поне малко завършена в този домашен, само мой ден.
Как да е само мой, като загубих толкова време за нищо, поглеждам се отстрани, обяснявам си как е възмутимо, че не мога да се организирам, давам си най-точни наставления..
И накрая какво?
*
Нарисувах картичката си, проумях, че е много по-трудно, но и качествено да ти пука за един човек, отколкото за много. А и да се отдадеш на едно нещо е хубаво, хубаво, хубаво.
Мерил Стрийп го искаше, искаше да знае какво е "to care about something passionately?".
Зад кулисите на милион и едно коледни и новогодишни желания, зад изкривяванията и похарчените пари стоят още толкова много неща и се чудя кога ще се сетя адекватно за тях, кога ще успея да споделя за нещо стъпило здраво на някоя си земя, защото знам, че определени неща тайно те дълбаят и се сещаш за тях чак когато видиш руините.
*
Има хора, които правят научни открития, онамират разни кости от отдавна изчезнали същества, измислят теореми. Други пък водят битки, горят хора и Рим, подписват договри, управляват, дебели и с ужасни перуки, и всички ги познават. Трети са любими на прожекторите, гледаш и мечтаеш за живота на героите им, докато четвърти рекламират Пепси, а в действителност обожават Кола.
И така до края на света. Няма как да не пожелаеш и ти да бъдеш докоснат от бога индивид, който да засияе на голяма сцена, където са всички, които променят света.
Въпросът това ли е най-важното се появява неканен и внася суматоха в добре структурираните мечти за слава и величие.
Неусетно избираш да обичаш живота със секундите, а не годините, с всеки детайл, а не цялостния пейзаж, с всяка сричка, а не пасаж. Няма лошо.
Чувствам се като скала, обградена от малки камъчета, морски цветни стъкълца.
Чувствам се като айсберг.
Но все пак айсберг насочва "Титаник" към дъното. Заради айсберг умира Лео, а Кейт вероятно получава простуда.
Нещо някак не върви.
Еволюция.
Все пак рисуването ми има за цел да зарадва някого и аз му пожелавам да успее.
Преди се чувствах специална, защото бях различна, а сега се чувствам специална, защото съм нормална.
Намразвам блоговете - парадокс.
Просто хаос, подреден по някакъв мечтателско-изкуствен начин, а понякога и с голяма доза откровеност, но въпреки това.. аз май съм прекалено нормална.
Сигурно защото не мога да рисувам достатъчно добре. Преди години, когато бях малко по-малка, си харесвах навик и винаги много ми се искаше да го имам.
Като да си водя дневник или пък стаята ми да е облепена отгоре-додолу с глупави изрезки. Да правя или имам нещо, без значение дали ще ми е нужно и дали наистина ще го харесвам. И чак сега осъзнавам, че това може би не се е променило толкова драстично. Много искам да започна много неща, но за да стане това искам основа. Никой не ме пита и никой не ми казва високо, на глас, че няма такава подредба и дори да се чувстваш чист и изтрит от стари товари, просто внушението те е заблудило.
Но аз много държа да се излъжа и да започна всички тези/онези неща.
В моментите, когато саботирам плановете си спирам, за да се сетя, че има и нещо отвъд плановете и това, което може да бъде - това, което е. В същите тези моменти поглеждам навътре или пък встрани и записвам по някоя безполезна мисъл на някое празно място. Честно казано не искам да е така, но и не искам да е по друг начин.
*
Отново заспах накриво, отново с дрехите. Мислех си, че ще е добре поне веднъж да спра да се опитвам да променя нещата и да продължа да спя по най-неудобния начин.
Но всъщност просто не ми се ставаше.
Нито алармата, нито ужасната песен, която харесвах преди седмица, успяха да изкоренят желанието ми да не мръдна.
Първоначално се прибирах скапана в петък вечер, преобличах се, измивах се, преглеждах всичко и всички за някакво отрицателно време и лягах със слушалките. Добра идея. След като 3 песни и половина бяха успели да докоснат слуха ми, всички други се изнизваха на фона на моята превърнала се в сън умора. И така - в 2-3АМ се пренесях на леглото, до което няма слушалки, защото знаех колко гадно е да спиш с дрехите.
След това тази умора стана все по-уважавана и си правех плейлист според това дали искам да сънувам нещо мистично или пък забавно и живо.
Дойде лятото. И понеже не бях толкова уморена, в нощите, в които слушах музика, аз стоях с широко отворени очи. Вдигах едната щора, пусках другата. Оставях нощната, синя светлина да нахлува и къпе прохладните стени, а уличното осветление вдъхваше живот само на малките процепчета на щората, от които трудно откъсвах нощното си зрение.
И така, слушах, слушах, слушах. Попивах всяка нота и всяка дума. От песен получавах минимум 20 грама смисъл и 30 грама вдъхновение. Но стана твърде горещо и аз се пренесох навън. Пред лятното небе малко неща изглеждат по-големи и по-важни.
И изобщо пред небето. Там се посветих на много странни мелодии и не толкова слушах, колкото просто им позволявах да бъдат фон на моите начини да прочета съдбата си по несъществуващи съзвездия.
И донякъде може би се получи.
С есента аз се завърнах към слушането на закрито. Но този път без слушалки, а чиста, разсъблечена музика в сенките на запалената свещ, леко разкъсана от мириса на ароматни пръчици.
Всичко това беше прекрасно, докато не се събуждах с пукването на зората и уууужасната мисъл, че трябва да си оправям тепърва в леглото, за да придам ползотворен край на това криво спане.
Вече не ми се слуша музика, слуша ми се нещо тъпо по телевизията. Не бях гледала телевизия от толкова време и сега, като голяма част от средностатистическата маса, се радвам, че по цял ден се излъчват филми, а вечерта - пак филми.
Или пък нещо крайно приятно като "Полет над нощта", където за вече може би втори път ми показват, че трябва да се замисля за Oasis.
Заспивам наобратно, на истинското си легло. Под оскъдна светлина и никаква музика, на възглавница и половина, завита със сгънато, нетоплещо одеяло.
В дебрите на нощта се събуждам, разбирам как съм спала 2 часа накриво отново, решавам да спра телевизора, да изкореня светлината и да пусна нощнтата тъмнина да нахлуе. И пак заспивам. Пак с дрехите. Накриво!
Сънуждам се глааадна, ям кисело мляко, ябълки и портокали, започвам да се замислям, че денят е бил планирал, а аз отново съм загубила поне 2 часа в безсмислено зяпане на филм, който и без това съм гледала.
После виждам Уди Алън, който е напълно неустоим за моите вятърничави критерии, а и се вписва във всичките ми оправдания и причини да отложа същественото.
Докато се нижат манипулиращите реклами, аз умирам да гледам филм, който не фигурира в списъка с онези, които ТРЯБВА най-накрая да изгледам. Решавам, че няма как повече да се бавя, трябва да нарисувам последните две картички за тази година, да направя нещо полезно и да започна да чета, защото Искам.
Но не, явно Уди Алън ми е толкова интересен, че трябва да напиша няколко неверни неша за личността и стила му.
И знам, че няма да седна да чета, докато не се почувствам поне малко завършена в този домашен, само мой ден.
Как да е само мой, като загубих толкова време за нищо, поглеждам се отстрани, обяснявам си как е възмутимо, че не мога да се организирам, давам си най-точни наставления..
И накрая какво?
*
Нарисувах картичката си, проумях, че е много по-трудно, но и качествено да ти пука за един човек, отколкото за много. А и да се отдадеш на едно нещо е хубаво, хубаво, хубаво.
Мерил Стрийп го искаше, искаше да знае какво е "to care about something passionately?".
Зад кулисите на милион и едно коледни и новогодишни желания, зад изкривяванията и похарчените пари стоят още толкова много неща и се чудя кога ще се сетя адекватно за тях, кога ще успея да споделя за нещо стъпило здраво на някоя си земя, защото знам, че определени неща тайно те дълбаят и се сещаш за тях чак когато видиш руините.
*
Има хора, които правят научни открития, онамират разни кости от отдавна изчезнали същества, измислят теореми. Други пък водят битки, горят хора и Рим, подписват договри, управляват, дебели и с ужасни перуки, и всички ги познават. Трети са любими на прожекторите, гледаш и мечтаеш за живота на героите им, докато четвърти рекламират Пепси, а в действителност обожават Кола.
И така до края на света. Няма как да не пожелаеш и ти да бъдеш докоснат от бога индивид, който да засияе на голяма сцена, където са всички, които променят света.
Въпросът това ли е най-важното се появява неканен и внася суматоха в добре структурираните мечти за слава и величие.
Неусетно избираш да обичаш живота със секундите, а не годините, с всеки детайл, а не цялостния пейзаж, с всяка сричка, а не пасаж. Няма лошо.
Чувствам се като скала, обградена от малки камъчета, морски цветни стъкълца.
Чувствам се като айсберг.
Но все пак айсберг насочва "Титаник" към дъното. Заради айсберг умира Лео, а Кейт вероятно получава простуда.
Нещо някак не върви.
12/28/2008
Заглавията никога не важат.
Обичам да късам етикетите по всички шишета с вода. Но другите и по-важни етикети си остават запечатани във възприемането ми на хора, ситуации..
Един самотен ментов бонбон се блъска из кутийката си, докато аз изсмуквам последния от събратята му, чакаща Неро-то, "прелистваща" разни други блогове, чудеща се.
Накъде съм поела из тази необятна шир като нито пиша по-различно от всички авторки на "Как да превърнете дефектите в ефекти - 17 изпитани съвета" например..
Толкова е обяснимо. Накъсаните изречения, описанията на разни шишета, бонбони, светлинки и тем подобни южуъл тингс фром дъ риалити. Светът все още си е свят, все така около мен, в мен - има какво да опишеш, но с това полузаспало, полурешително темпо, поемащо дълбоки глътки въздух след всяко малко по-голямо усилие. Това не е писане. Разбира се, не трябва да очаквам от себе си истинско писане - нямам основа, нямам опит, дори не чета като хората. Между половин литър вода и разпокъсана информация от интересните за мен канали, чакаща не какво да е, а типично женски филм в неделя вечер, аз решавам да чета. Не се чете така. Не се чете и по снобския критерий. Изобщо изборът на критерий си е чист деиндивидуален процес, но за това трудно мога да говоря, колкото и да искам.
Опитвам се да засегна няколко въпроса, свързани с това кога трябва да се оставиш на всичко, което си, кога трябва да се съпротивляваш до безкрай и кога е добре да разбереш, че щом мислиш каква/какъв да си и защо това ти помага в живота, си едно мекотело.
Безхарактерна работа. С всяко обяснение на абсурдното си поведение се адаптирам и чак сега го разбирам. Трудно е да се слушам, дори наум, като през цялото време кроя някакви планове за своето удобство
..следва продължение
Ами ако единственият зачатък на оригиналност се крие в анализирането на собственото ми анализиране?
Не, това не искам да трябва да понеса. Не искам и цялата тема на вечерта, в която не предпочетох студа, да е: защо вените ми започнаха да се виждат повече?
Съмнявам се кожата ми да изтънява, но един господ знае какво реално се случва с мен, докато аз си рисувам невидими композиции на изтъкано от неврони платно.
Хич не си се възхищавам, но и няма да спра, защото веднъж прочетох, че трябва винаги да пишеш /ако обичаш да пишеш по принцип/ - дори да не знаеш как и за какво точно трябва да пишеш. Иначе вероятността някога да отключа вратата на Стаята си остава невероятно малка. Почти колкото едно нещо, свързано с ентропия в учебника по физика, което, ако кажа, че помня, би било пълно лицемерие.
Ох, беше нещо за частици в съд с преграда и каква е вероятността във всяка страна да има равен брой частици.. и имаше нещо общо с ред и хаос и......
ужас, Нищо не помня.
каквото и да се случва, малко неща имат значение в даден момент
един артистичен човек си дава сметка, че всеки момент е едно цяло и в този смисъл човек винаги е достатъчен, както и всичко, изграждащо който и да е миг
но това не би трябвало да бъде оправдание, в което по-късно всеки да топи четките на своето въображение, за да се хипнотизира с мисълта, че колкото и да боли, и да падаш, и да си в калта - това е животът, прекрасен
малко скептично или малко предубедено, или пък малко строго и недобре формулирано
защото аз, като много силна и държаща на незаблудените чувства и представи, смятах, че е хубаво и любовта да не е подкрепа
но понякога тя си остава подкрепа, това не е лошо и за голямо учудване помага на тези, в които никой никога не се е съмнявал
разбрах, че хората си приличат
но не толкова, че да мислиш, че разбираш всичко покрай състоянията им
малко по-малко се побутвам вътрешно, със скритото желание да достигна край, който ще ми помогне някак по склона, ноо
миналият декември реших, че главните букви може и да са добър отличителен белег на някой си стил
след това многократно се самонаказвах като се връщах към старите си изповеди
сега не спирам да трупам думи върху думи, които може би ще ме ужасяват двойно повече след опредено време, ако имам този златен шанс да ги срещна отново
имам или твърде банални, или твърде необмислени, или твърде глупави надежди за бъдещето си
не обръщавам достатъчно внимание на това, което става, и вярвам сляпо в някакви идеали, за които и трохичка не знам
сега, ако искам да съм аз, чиста и наивна, би трябвало да спра всякаква дейност и да премисля наистина ли съм тръгнала по толкова грешен път
Да бъда или да не бъда?
и една неделя почти отлетя
Един самотен ментов бонбон се блъска из кутийката си, докато аз изсмуквам последния от събратята му, чакаща Неро-то, "прелистваща" разни други блогове, чудеща се.
Накъде съм поела из тази необятна шир като нито пиша по-различно от всички авторки на "Как да превърнете дефектите в ефекти - 17 изпитани съвета" например..
Толкова е обяснимо. Накъсаните изречения, описанията на разни шишета, бонбони, светлинки и тем подобни южуъл тингс фром дъ риалити. Светът все още си е свят, все така около мен, в мен - има какво да опишеш, но с това полузаспало, полурешително темпо, поемащо дълбоки глътки въздух след всяко малко по-голямо усилие. Това не е писане. Разбира се, не трябва да очаквам от себе си истинско писане - нямам основа, нямам опит, дори не чета като хората. Между половин литър вода и разпокъсана информация от интересните за мен канали, чакаща не какво да е, а типично женски филм в неделя вечер, аз решавам да чета. Не се чете така. Не се чете и по снобския критерий. Изобщо изборът на критерий си е чист деиндивидуален процес, но за това трудно мога да говоря, колкото и да искам.
Опитвам се да засегна няколко въпроса, свързани с това кога трябва да се оставиш на всичко, което си, кога трябва да се съпротивляваш до безкрай и кога е добре да разбереш, че щом мислиш каква/какъв да си и защо това ти помага в живота, си едно мекотело.
Безхарактерна работа. С всяко обяснение на абсурдното си поведение се адаптирам и чак сега го разбирам. Трудно е да се слушам, дори наум, като през цялото време кроя някакви планове за своето удобство
..следва продължение
Ами ако единственият зачатък на оригиналност се крие в анализирането на собственото ми анализиране?
Не, това не искам да трябва да понеса. Не искам и цялата тема на вечерта, в която не предпочетох студа, да е: защо вените ми започнаха да се виждат повече?
Съмнявам се кожата ми да изтънява, но един господ знае какво реално се случва с мен, докато аз си рисувам невидими композиции на изтъкано от неврони платно.
Хич не си се възхищавам, но и няма да спра, защото веднъж прочетох, че трябва винаги да пишеш /ако обичаш да пишеш по принцип/ - дори да не знаеш как и за какво точно трябва да пишеш. Иначе вероятността някога да отключа вратата на Стаята си остава невероятно малка. Почти колкото едно нещо, свързано с ентропия в учебника по физика, което, ако кажа, че помня, би било пълно лицемерие.
Ох, беше нещо за частици в съд с преграда и каква е вероятността във всяка страна да има равен брой частици.. и имаше нещо общо с ред и хаос и......
ужас, Нищо не помня.
каквото и да се случва, малко неща имат значение в даден момент
един артистичен човек си дава сметка, че всеки момент е едно цяло и в този смисъл човек винаги е достатъчен, както и всичко, изграждащо който и да е миг
но това не би трябвало да бъде оправдание, в което по-късно всеки да топи четките на своето въображение, за да се хипнотизира с мисълта, че колкото и да боли, и да падаш, и да си в калта - това е животът, прекрасен
малко скептично или малко предубедено, или пък малко строго и недобре формулирано
защото аз, като много силна и държаща на незаблудените чувства и представи, смятах, че е хубаво и любовта да не е подкрепа
но понякога тя си остава подкрепа, това не е лошо и за голямо учудване помага на тези, в които никой никога не се е съмнявал
разбрах, че хората си приличат
но не толкова, че да мислиш, че разбираш всичко покрай състоянията им
малко по-малко се побутвам вътрешно, със скритото желание да достигна край, който ще ми помогне някак по склона, ноо
миналият декември реших, че главните букви може и да са добър отличителен белег на някой си стил
след това многократно се самонаказвах като се връщах към старите си изповеди
сега не спирам да трупам думи върху думи, които може би ще ме ужасяват двойно повече след опредено време, ако имам този златен шанс да ги срещна отново
имам или твърде банални, или твърде необмислени, или твърде глупави надежди за бъдещето си
не обръщавам достатъчно внимание на това, което става, и вярвам сляпо в някакви идеали, за които и трохичка не знам
сега, ако искам да съм аз, чиста и наивна, би трябвало да спра всякаква дейност и да премисля наистина ли съм тръгнала по толкова грешен път
Да бъда или да не бъда?
и една неделя почти отлетя
12/27/2008
Ако в дни като този не пиех мултивитамини, сигурно щях да съм окончателно луда и заспала на плочките в банята. Иначе казано - какво, защо и как мисля тази вечер - не мога да дефинирам. Защо и какво точно правя също не знам. Но е на пълни обороти и е абсолютно изтощаващо. Влизам в стаята, готова да изхвърля пръстена си в кошчето за боклук, една тарамбука най-невъзмутимо стои по средата на килима, а плюшена катерица, изтръпнала като препарирана, лежи паднала на една страна на легло, осветено от напълно безполезна черна дървена лампа с резки и една настолна, изкривена до такава степен, че вече изглежда загледана към далечни галактики. И насред всички тези на пръв поглед нормални разположения треперя аз, бавно унищожаваща едно пакетче бонбони Уинтърфреш.
Това е защото времето днес беше сутрешно и аз не успях да се впиша в него както трябва. Нито пък огледах цялата гола, студена обстановка.
Как се свири на тарамбука? А на хармоника? Как се учи немски? Как се прави нещо, когато трепериш? Никак. Всъщност аз май не треперя. Треперя само отвътре и не знам защо.
Не трябва да страдаш, за да бъдеш поет. Юношеството е достатъчно страдание за всеки.
Някой го беше казал. Но не мисля, че е само това. Може би е от мен, не от възрастта. Ако изпия чаша кафе, направо трябва да умра.
щастлива съм
Това е защото времето днес беше сутрешно и аз не успях да се впиша в него както трябва. Нито пък огледах цялата гола, студена обстановка.
Как се свири на тарамбука? А на хармоника? Как се учи немски? Как се прави нещо, когато трепериш? Никак. Всъщност аз май не треперя. Треперя само отвътре и не знам защо.
Не трябва да страдаш, за да бъдеш поет. Юношеството е достатъчно страдание за всеки.
Някой го беше казал. Но не мисля, че е само това. Може би е от мен, не от възрастта. Ако изпия чаша кафе, направо трябва да умра.
щастлива съм
12/26/2008
disenchanted
Бъдете така добри да съберете остатъците от остатъците и ако е възможно да сътворите една нова, цяла и здрава играчка от тях.
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.
Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:
"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"
За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.
ох
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.
Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:
"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"
За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.
ох
Отнесени
*въздишка*
Ех, Коледа мина. Което е хубаво. Но не минаха постоянновъртящите се реклами за най-прекрасното време в годината. Има много по-прекрасни времена, не разбирам защо така са я нарочили тази Коледа. Какво толкова - студ и може би сняг - не че е лошо, но има цели 3 месеца зима. Ако някой желае да е добър, весел и да декорира красиво къщата си, да го прави и през другите дни. А така с Коледа, Нова година, Бъдни вечер и всички очаквания покрай тях най-много хората да си изповръщат червата от прекалено голям ентусиазъм, придружен с количество алкохол.
Големият избор на филми по телевизията обаче е плюс. Също и всички убеждения, залегнали покрай някоя традиция, които може да използваш като оправдание.
Утре ще дават "Дневникът на Бриджит Джоунс". Обичам го. Рене Зелуегър е толкова симпатична. В момента се чувствам в подобно състояние, а може би се вкарах в такова, защото несъзнателно исках. Внимателно подбирам всяка дума и с интерес гледам как пръстите ми прескачат от клавиш на клавиш, постигайки нищо. Мисля, че трябва да си намеря малко по-ползотворно занимание, но, от друга страна, ми омръзна да търся ползотворното. Обиколих къщата със слушалки в ушите, изслушах любимите си, а и някои не чак толкова любими песни хиляда пъти. Не си намирах място доста дълго време и сега ще се наслаждавам на онази фаза, която сте виждали във филмите. Пускане на корени пред телевизора с голяма кутия сладолед, сълзливи филми - пълна деградация. Нямам сладолед, а филмите тази вечер не ми се нравят, но за сметка на това имам компютър и няколко сайта, в които мога да влезна 1212 пъти за 1 минута, въпреки, че съм абсолютно наясно с това, че нищо не се е променило. Коледата малко ме умори.
Иде ми да се обадя на абсолютно непознат и да крещя 30 секунди в слушалката. Интересна идея, но не виждам как ще се осъществи. Вече не бих звъннала на напълно непознат. Дори това, което трябва да кажа, ми засяда на гърлото. Вербално импотентна съм.
Ех, Коледа мина. Което е хубаво. Но не минаха постоянновъртящите се реклами за най-прекрасното време в годината. Има много по-прекрасни времена, не разбирам защо така са я нарочили тази Коледа. Какво толкова - студ и може би сняг - не че е лошо, но има цели 3 месеца зима. Ако някой желае да е добър, весел и да декорира красиво къщата си, да го прави и през другите дни. А така с Коледа, Нова година, Бъдни вечер и всички очаквания покрай тях най-много хората да си изповръщат червата от прекалено голям ентусиазъм, придружен с количество алкохол.
Големият избор на филми по телевизията обаче е плюс. Също и всички убеждения, залегнали покрай някоя традиция, които може да използваш като оправдание.
Утре ще дават "Дневникът на Бриджит Джоунс". Обичам го. Рене Зелуегър е толкова симпатична. В момента се чувствам в подобно състояние, а може би се вкарах в такова, защото несъзнателно исках. Внимателно подбирам всяка дума и с интерес гледам как пръстите ми прескачат от клавиш на клавиш, постигайки нищо. Мисля, че трябва да си намеря малко по-ползотворно занимание, но, от друга страна, ми омръзна да търся ползотворното. Обиколих къщата със слушалки в ушите, изслушах любимите си, а и някои не чак толкова любими песни хиляда пъти. Не си намирах място доста дълго време и сега ще се наслаждавам на онази фаза, която сте виждали във филмите. Пускане на корени пред телевизора с голяма кутия сладолед, сълзливи филми - пълна деградация. Нямам сладолед, а филмите тази вечер не ми се нравят, но за сметка на това имам компютър и няколко сайта, в които мога да влезна 1212 пъти за 1 минута, въпреки, че съм абсолютно наясно с това, че нищо не се е променило. Коледата малко ме умори.
Иде ми да се обадя на абсолютно непознат и да крещя 30 секунди в слушалката. Интересна идея, но не виждам как ще се осъществи. Вече не бих звъннала на напълно непознат. Дори това, което трябва да кажа, ми засяда на гърлото. Вербално импотентна съм.
12/22/2008
Пушенето не убива
Научиха ни да плачем, научиха ни да обичаме, научиха ни на критерий, на състрадание и омраза. Казаха ни всичко, което някога ще ни е нужно и как и кога да го прилагаме. Пренесоха върху нас тежкия си товар без дори да подозират. Сега всички тези бродещи духове с чиста съвест продължават да гравират правилата си върху нашите изстиващи души. Упорито се мъчеха да ни въвлекат все по-дълбоко и дълбоко в бездната. Някои се съпротивляваха, други бягаха неистово докато отново не се озоваваха на същото място, а трети просто се носеха по течението. Беше толкова мрачно и неясно - трудно можеше да се разбере дали това е правилният път или тясна, еднопосочна уличка.
В 19:29, на 22-ри декември, една година по-късно, аз реших да пиша. Аз пиша с повод и без, очертах цялата две хиляди и осма с какви ли не болни излияния, породени от лични разочарования, провали, радости, свръхдоза захар и подобни стойностни и плоски причини.
Страхувам се до безкрайност, че ще удари заветното 00:00, сред дъга от фойерверки аз няма да бягам от себе си, а дори ще потъвам все повече. Бих искала да обобщя по някакъв начин всичко около тази година, около тази Аз, около тези изречения, а и около останалите, които нямат криле, за да полетят и да помогнат на някой, залутан и загубен в себе си. Като мен. Иска ми се ред по ред да стигна далече и да се откъсна от основата, ред след ред да бъда малко по-добра и най-вече малко по-друга. Това беше и едно от най-големите ми желания във всички "кофти" моменти през цялата година. Лошото тук е, че аз свикнах да не мога да съм друга, даже се забавлявах с ужасността си като човек.. Просто свикнах. И не, не лъжа, не убивам, не крада, не съм неучтива, не обиждам. Просто бавно измъчвам себе си с прекалена активност или относителна пасивност. С тонове гордост и мълчание, скрити зад някакво смешно безсилие и счупени обещания. Както винаги, когато искаш да се случат много неща, след определен период от време, виждаш, че този период вече си има етикет, вече е някаква малка епоха от твоя живот. И след като хвърлиш няколко бегли погледа на изпъстрената със събития картина, избираш някое може би произволно, може би малко, може би твърде погрешно нтерпретирано. Но вече си е твое и го обичаш.
Аз си избрах една лятна нощ - не знам дали беше една, дори не съм сигурна каква точно беше, но си я избрах, моя си е, обичам я.
Избрах си саундтрак, избрах си ключови моменти, избрах си контрасти, избрах си убеждения, избрах си изводи, избрах си усмивки, погледи и думи. Избрах си мечти, цели, идеи и хора. Погрижих се да нарисувам всичко по стилен начин и дори то да не е прекрасно, все пак да има смисъл. Избрах и да вярвам, че няма истина. Не толкова защото ми трябва пътеводна звезда, а защото истината все бяга или се мени, а аз не мога и не мога да я хвана.
Избрах си и да съм глупава и то не веднъж. В някои случаи тази идея така се прикрепи за мен, че ми се налагаше да полагам неимоверни усилия, за да се преборя и за някакво минимално време да чувствам, че владея нещата и микроскопичния си свят.
1001 пъти си доказах, че съм малка и жалка, че се продавам и предавам, че не мога и не мога. След това 1001 пъти се изправях с гордо вдигната глава и дори с доволната мисъл, че правя нещо и не спирам. Ако имаше истина, сега щях да зная права ли съм или не. Но истината я избирам аз и чрез мен всички, които четат.
За жалост има и друга истина - противоположна по знак на моята. Тя ми говори за много наистина тъжни щрихи, които са прекалено засъхнали, за да бъдат изтрити. Моята мисия е да се опитам да предотвратя появата на нови такива или поне да ги превърна в истинско изкуство, което някой ден да обожавам.
Боли ме заради това, че стоя горда и спокойна въпреки себе си, въпреки зависимостта ми от себе си, въпреки всички грешки и целия студ на света. Боли ме и когато наистина ме боли и нямам капка гордост и увереност, иска ми се да не знам, да не чувам, да не виждам - нищо. Но това прекършено състояние все повече се затруднява с мен. Разбира се, че още ме е страх, защото има истински нещастия и не искам с моята глупава суета да ги предизвикам. Да, трябва да страдам, заслужавам го до някаква степен, но да повлека и други с мен - не, това не го искам..
Може би винаги е трябвало да знам, че ще ми се налага да се изправям пред стени или пък да вървя по стръмни пътеки. О, аз не съм нещо велико, аз не съм нещо специално, аз съм поредна в толкова много отношения. Но не се чувствам така. Вероятно тези думи биха били греховни, ако религията имаше такова значение. И може би са. Но какво мога да направя?
Толкова имунизирана от собствената си нестабилност се чувствам и мога почти със сигурност да заявя, че ще се изоставя и след това отново ще се върна при себе си, по-нова и по-жилава.
Не ми се иска да е така. Иска ми се да плача или пък да не ме интересува. Иска ми се на чисто, като преди години, да очаквам с нетърпение Коледа, защото само тогава ще мога да кажа на всички най-милите неща, които ми дойдат наум. Не съм пораснала, не съм помъдряла, не съм по-зряла.
Може би малко по-мрачна, сериозна и вземаща се на сериозно. Колко противно-лоша комбинация. Силно се надявам да свърша с вековния си списък и да осъзная каква глупост е бил, да потъна в нови простовати грижи или пък напълно различно състояние на коледна радост.
Ще ми се да знам какво и защо искам и просто да се боря за него. Иска ми се косата ми да е по-лека и аз да лежа, гледайки "It's a wonderful life."
И ми се иска да обичам. Толкова много. За да спася себе си.. и, ако мога, някой друг.
В 19:29, на 22-ри декември, една година по-късно, аз реших да пиша. Аз пиша с повод и без, очертах цялата две хиляди и осма с какви ли не болни излияния, породени от лични разочарования, провали, радости, свръхдоза захар и подобни стойностни и плоски причини.
Страхувам се до безкрайност, че ще удари заветното 00:00, сред дъга от фойерверки аз няма да бягам от себе си, а дори ще потъвам все повече. Бих искала да обобщя по някакъв начин всичко около тази година, около тази Аз, около тези изречения, а и около останалите, които нямат криле, за да полетят и да помогнат на някой, залутан и загубен в себе си. Като мен. Иска ми се ред по ред да стигна далече и да се откъсна от основата, ред след ред да бъда малко по-добра и най-вече малко по-друга. Това беше и едно от най-големите ми желания във всички "кофти" моменти през цялата година. Лошото тук е, че аз свикнах да не мога да съм друга, даже се забавлявах с ужасността си като човек.. Просто свикнах. И не, не лъжа, не убивам, не крада, не съм неучтива, не обиждам. Просто бавно измъчвам себе си с прекалена активност или относителна пасивност. С тонове гордост и мълчание, скрити зад някакво смешно безсилие и счупени обещания. Както винаги, когато искаш да се случат много неща, след определен период от време, виждаш, че този период вече си има етикет, вече е някаква малка епоха от твоя живот. И след като хвърлиш няколко бегли погледа на изпъстрената със събития картина, избираш някое може би произволно, може би малко, може би твърде погрешно нтерпретирано. Но вече си е твое и го обичаш.
Аз си избрах една лятна нощ - не знам дали беше една, дори не съм сигурна каква точно беше, но си я избрах, моя си е, обичам я.
Избрах си саундтрак, избрах си ключови моменти, избрах си контрасти, избрах си убеждения, избрах си изводи, избрах си усмивки, погледи и думи. Избрах си мечти, цели, идеи и хора. Погрижих се да нарисувам всичко по стилен начин и дори то да не е прекрасно, все пак да има смисъл. Избрах и да вярвам, че няма истина. Не толкова защото ми трябва пътеводна звезда, а защото истината все бяга или се мени, а аз не мога и не мога да я хвана.
Избрах си и да съм глупава и то не веднъж. В някои случаи тази идея така се прикрепи за мен, че ми се налагаше да полагам неимоверни усилия, за да се преборя и за някакво минимално време да чувствам, че владея нещата и микроскопичния си свят.
1001 пъти си доказах, че съм малка и жалка, че се продавам и предавам, че не мога и не мога. След това 1001 пъти се изправях с гордо вдигната глава и дори с доволната мисъл, че правя нещо и не спирам. Ако имаше истина, сега щях да зная права ли съм или не. Но истината я избирам аз и чрез мен всички, които четат.
За жалост има и друга истина - противоположна по знак на моята. Тя ми говори за много наистина тъжни щрихи, които са прекалено засъхнали, за да бъдат изтрити. Моята мисия е да се опитам да предотвратя появата на нови такива или поне да ги превърна в истинско изкуство, което някой ден да обожавам.
Боли ме заради това, че стоя горда и спокойна въпреки себе си, въпреки зависимостта ми от себе си, въпреки всички грешки и целия студ на света. Боли ме и когато наистина ме боли и нямам капка гордост и увереност, иска ми се да не знам, да не чувам, да не виждам - нищо. Но това прекършено състояние все повече се затруднява с мен. Разбира се, че още ме е страх, защото има истински нещастия и не искам с моята глупава суета да ги предизвикам. Да, трябва да страдам, заслужавам го до някаква степен, но да повлека и други с мен - не, това не го искам..
Може би винаги е трябвало да знам, че ще ми се налага да се изправям пред стени или пък да вървя по стръмни пътеки. О, аз не съм нещо велико, аз не съм нещо специално, аз съм поредна в толкова много отношения. Но не се чувствам така. Вероятно тези думи биха били греховни, ако религията имаше такова значение. И може би са. Но какво мога да направя?
Толкова имунизирана от собствената си нестабилност се чувствам и мога почти със сигурност да заявя, че ще се изоставя и след това отново ще се върна при себе си, по-нова и по-жилава.
Не ми се иска да е така. Иска ми се да плача или пък да не ме интересува. Иска ми се на чисто, като преди години, да очаквам с нетърпение Коледа, защото само тогава ще мога да кажа на всички най-милите неща, които ми дойдат наум. Не съм пораснала, не съм помъдряла, не съм по-зряла.
Може би малко по-мрачна, сериозна и вземаща се на сериозно. Колко противно-лоша комбинация. Силно се надявам да свърша с вековния си списък и да осъзная каква глупост е бил, да потъна в нови простовати грижи или пък напълно различно състояние на коледна радост.
Ще ми се да знам какво и защо искам и просто да се боря за него. Иска ми се косата ми да е по-лека и аз да лежа, гледайки "It's a wonderful life."
И ми се иска да обичам. Толкова много. За да спася себе си.. и, ако мога, някой друг.
12/17/2008
You could have it all - my empire of dirt
За кой ли път днес.. И за кой ли път изобщо започвам.
Освен искреност и малка доза спонтанност, в този стил няма нищо друго. Жалко за което.
Днес намазах около 20 филии с маргарин. И няколко с лютеница. Да готвиш е забавно. Особено, когато хората са доволни.
Да правиш картички също е хубаво. Аз си унищожих зрението през тези три часа, но съм доволна. Обичам да рисувам. И да правя нещо. Стига веднъж да започна.
Май за всичко се иска една добра начална скорост. И после често ти върви.
Един постер стои зад леглото и започва да събира прах. Друг пък е във въображаемия ми списък с неща, които трябва да направя. Годината почти се изниза, а аз все още мисля за списъци и за всички неща, които най-накрая искам да приключа. Не че ще вложа нещо в тях, след като просто бързам да ги зачеркна, не че ще бъда различна след като приключа. Просто се движа по права линия - педантично, скучно, организирано, мислейки си, че чрез това ще внеса ред навсякъде. Пък дали си прочел някоя книга, която те отегчава до скука или не.. Няма голямо значение. Дори е по-хубаво да я захвърлиш, отколкото да се мъчиш над нея, защото "трябва".
С правила е по-лесно. По-рядко може да сбъркаш, защото в мозъка ти се е изградила идеята, че друг вариант няма и е безсмислено да излизаш извън очертанията. Естествено, правилата трябва да са наложени от мнозинство, тествани хиляди пъти и, ако е възможно, да можеш да чуеш ясната им формулировка, за да не сбъркаш някъде някак.
На мен ми се иска да отсявам нужно от ненужно, смислено от безсмислено, глупаво и различно, и да мога сама да си налагам граници. Но не се слушам. А започна ли да обръщам много внимание на заповедническия си глас, се вземам насериозно.
И така отново стигаме до музиката, която не се мъча да си обясня, не й задавам въпроси, просто слушам.
Johnny Cash ми омръзна, продължавам нататък.
Не обичам накъсаността, но да свържа нещо в прозаичен текст ми изглежда като мисията невъзможна.
Не е истина какви глупости могат да те накарат да си зададеш още стотина въпроси или да отговориш на старите по шест пъти по-лош начин.
Може да се случат толкова неща като следствие от нещо просто. Тъжно е, че всички обаче се въртят около нашумялата тенденция през периода. И виждаш всичко бяло, жълто, зелено, etc.
Дори да се опитваш да се откъснеш и да надникнеш в живота по друг начин - трудно ще стане, ако не се появи нова страст. Или нова лудост.
Ако можех да свиря на хармоника, щях да свиря на хармоника.
И ако можех да рисувам прекрасно, щях да рисувам.
Трябва да си поправя картичките.
Нямам време да не ги поправя. Трябва да изправя всичко. Знам, че е невъзможно.
Но, но, но..
Цял ден пиша, а сега две думи не мога да кажа и на всичкото отгоре ми се спи. Надрах си лака, съсипах си очите, счупих си моливите.
Все още ръмжа, дори никой да не пита.
Освен искреност и малка доза спонтанност, в този стил няма нищо друго. Жалко за което.
Днес намазах около 20 филии с маргарин. И няколко с лютеница. Да готвиш е забавно. Особено, когато хората са доволни.
Да правиш картички също е хубаво. Аз си унищожих зрението през тези три часа, но съм доволна. Обичам да рисувам. И да правя нещо. Стига веднъж да започна.
Май за всичко се иска една добра начална скорост. И после често ти върви.
Един постер стои зад леглото и започва да събира прах. Друг пък е във въображаемия ми списък с неща, които трябва да направя. Годината почти се изниза, а аз все още мисля за списъци и за всички неща, които най-накрая искам да приключа. Не че ще вложа нещо в тях, след като просто бързам да ги зачеркна, не че ще бъда различна след като приключа. Просто се движа по права линия - педантично, скучно, организирано, мислейки си, че чрез това ще внеса ред навсякъде. Пък дали си прочел някоя книга, която те отегчава до скука или не.. Няма голямо значение. Дори е по-хубаво да я захвърлиш, отколкото да се мъчиш над нея, защото "трябва".
С правила е по-лесно. По-рядко може да сбъркаш, защото в мозъка ти се е изградила идеята, че друг вариант няма и е безсмислено да излизаш извън очертанията. Естествено, правилата трябва да са наложени от мнозинство, тествани хиляди пъти и, ако е възможно, да можеш да чуеш ясната им формулировка, за да не сбъркаш някъде някак.
На мен ми се иска да отсявам нужно от ненужно, смислено от безсмислено, глупаво и различно, и да мога сама да си налагам граници. Но не се слушам. А започна ли да обръщам много внимание на заповедническия си глас, се вземам насериозно.
И така отново стигаме до музиката, която не се мъча да си обясня, не й задавам въпроси, просто слушам.
Johnny Cash ми омръзна, продължавам нататък.
Не обичам накъсаността, но да свържа нещо в прозаичен текст ми изглежда като мисията невъзможна.
Не е истина какви глупости могат да те накарат да си зададеш още стотина въпроси или да отговориш на старите по шест пъти по-лош начин.
Може да се случат толкова неща като следствие от нещо просто. Тъжно е, че всички обаче се въртят около нашумялата тенденция през периода. И виждаш всичко бяло, жълто, зелено, etc.
Дори да се опитваш да се откъснеш и да надникнеш в живота по друг начин - трудно ще стане, ако не се появи нова страст. Или нова лудост.
Ако можех да свиря на хармоника, щях да свиря на хармоника.
И ако можех да рисувам прекрасно, щях да рисувам.
Трябва да си поправя картичките.
Нямам време да не ги поправя. Трябва да изправя всичко. Знам, че е невъзможно.
Но, но, но..
Цял ден пиша, а сега две думи не мога да кажа и на всичкото отгоре ми се спи. Надрах си лака, съсипах си очите, счупих си моливите.
Все още ръмжа, дори никой да не пита.
12/16/2008
поглед назад
по очите се чете душата
дори когато нямаш душа
не знам по-подходящ момент, в който да стане нещо спонтанно-изненадващо или не чак толкова изненадващо хубаво, от този
ще карам както ми падне
иначе никога няма да се получи
има един филм - "inside i'm dancing"
музиката му е много хубава
и английският акцент
много обичам английски акцент
и английския като цяло обичам
проклета да съм, това няма никакво значение
понякога ми се случва много да искам да си пусна песен или просто да не правя нещо, но въпреки всичко да го направя, защото съм свикнала
защо сама се ограничавам?
понякога съм много силна
боя се, че тази сила също се превърна в слабост
и ме е страх да не спра да бъда силна
какъв е смисълът тогава да си силен?
музиката...
винаги съм казвала, че искам да крещя
но не крещя
музиката е толкова хубава!
знам, че няма да ви се стори такава
но какво от това
идва Коледа
което не е лошо
подаръци ще има за всички от сърце
чувствам се неподрена, за да получавам подаръци
все едно да украсиш прекършена елха
трябва да се успокоя, да бъда малко по-достатъчна и уравновесена, за да получа нещо
и да му се радвам
човек е толкова, толкова крехък
чупи се под манипулацията на всичко
дори на вятъра, дъжда, мъглите, звездите
всичко
и винаги, когато някой мисли, че е прав, по-късно се оказва, че не е
цял живот ли трябва да се колебая, за да се подсигуря?
най-лошото е, че нещата, които пиша и по-късно имат някакво значение, са нещата, които пиша след провал
и още по-интересното е, че когато си поставя цел, събера сили някак или силата сама дойде, и започна да успявам, не се радвам
и не се радвам
започвам да искам още и още
и пак не се радвам
после пак се провалям
и пиша :)
макар, че провалите са относителни
все пак са провали
дори всичко да е относително, някъде има и истина
и дори всичко да се намира в съзнанието ни
някъде има истина
разбира се, има и много, много страх
не искам всеки път, когато стана силна, да треперя, че някога ще спра да съм и няма да мога да контролирам нищо
не искам и да вярвам, че хората свикват с всичко
не исках да вярвам и в това, че няма незаменими хора
но толкова уж по-опитни такива са ме поглеждали така мило, галейки по празната глава с мисълта "Ох, малка си, нищо не знаеш"
страх ме е да живея в друг, различен от моя свят
страх ме е да повтарям стари грешки
колкото и дребнави или глупави да са
не искам да се сближавам с някой, който притежава подобни на моите слабости
не искам да превръщам всичко в подкрепа
просто оцеляваме или създаваме правила?
моля ви се, кажете ми, че има надежда за мечтателите, за глупаците, за наивните момичета?
и че надеждата е нещо по-голямо от мираж. нещо, което да докоснеш
кажете ми, че не правя всичко напразно
кажете ми, че има смисъл
искам да отворя книгата със спомени
но нямам книга със спомени
искам да цитирам част от лирика на песен
искам да открия една песен
искам да изплача очите си
искам да съм добра поне за малко
да не мисля за нищо
страх ме е
от целия свят
защото живея в свят, където хората бягат, лъжат и изчезват
и в свят, където май да откажеш вреден навик и да се откажеш от някого изисква еднакво усилие
накъде сега...
дори когато нямаш душа
не знам по-подходящ момент, в който да стане нещо спонтанно-изненадващо или не чак толкова изненадващо хубаво, от този
ще карам както ми падне
иначе никога няма да се получи
има един филм - "inside i'm dancing"
музиката му е много хубава
и английският акцент
много обичам английски акцент
и английския като цяло обичам
проклета да съм, това няма никакво значение
понякога ми се случва много да искам да си пусна песен или просто да не правя нещо, но въпреки всичко да го направя, защото съм свикнала
защо сама се ограничавам?
понякога съм много силна
боя се, че тази сила също се превърна в слабост
и ме е страх да не спра да бъда силна
какъв е смисълът тогава да си силен?
музиката...
винаги съм казвала, че искам да крещя
но не крещя
музиката е толкова хубава!
знам, че няма да ви се стори такава
но какво от това
идва Коледа
което не е лошо
подаръци ще има за всички от сърце
чувствам се неподрена, за да получавам подаръци
все едно да украсиш прекършена елха
трябва да се успокоя, да бъда малко по-достатъчна и уравновесена, за да получа нещо
и да му се радвам
човек е толкова, толкова крехък
чупи се под манипулацията на всичко
дори на вятъра, дъжда, мъглите, звездите
всичко
и винаги, когато някой мисли, че е прав, по-късно се оказва, че не е
цял живот ли трябва да се колебая, за да се подсигуря?
най-лошото е, че нещата, които пиша и по-късно имат някакво значение, са нещата, които пиша след провал
и още по-интересното е, че когато си поставя цел, събера сили някак или силата сама дойде, и започна да успявам, не се радвам
и не се радвам
започвам да искам още и още
и пак не се радвам
после пак се провалям
и пиша :)
макар, че провалите са относителни
все пак са провали
дори всичко да е относително, някъде има и истина
и дори всичко да се намира в съзнанието ни
някъде има истина
разбира се, има и много, много страх
не искам всеки път, когато стана силна, да треперя, че някога ще спра да съм и няма да мога да контролирам нищо
не искам и да вярвам, че хората свикват с всичко
не исках да вярвам и в това, че няма незаменими хора
но толкова уж по-опитни такива са ме поглеждали така мило, галейки по празната глава с мисълта "Ох, малка си, нищо не знаеш"
страх ме е да живея в друг, различен от моя свят
страх ме е да повтарям стари грешки
колкото и дребнави или глупави да са
не искам да се сближавам с някой, който притежава подобни на моите слабости
не искам да превръщам всичко в подкрепа
просто оцеляваме или създаваме правила?
моля ви се, кажете ми, че има надежда за мечтателите, за глупаците, за наивните момичета?
и че надеждата е нещо по-голямо от мираж. нещо, което да докоснеш
кажете ми, че не правя всичко напразно
кажете ми, че има смисъл
искам да отворя книгата със спомени
но нямам книга със спомени
искам да цитирам част от лирика на песен
искам да открия една песен
искам да изплача очите си
искам да съм добра поне за малко
да не мисля за нищо
страх ме е
от целия свят
защото живея в свят, където хората бягат, лъжат и изчезват
и в свят, където май да откажеш вреден навик и да се откажеш от някого изисква еднакво усилие
накъде сега...
12/14/2008
"lip gloss & black"
Чувствам се както се чувствах преди три месеца. Прочетох толкова лирика и изведнъж се озовах в септември. Септември, за който имах такива големи надежди, незнайно защо, а той беше просто нормален. Явно не е било така. И дори да се запитам, не бих могла да си отговоря какво толкова се е случило, но явно всичко, което стана, е ценно. Помня, че отново бях глупава. Помня, че бях много щастлива. След това пак бях глупава. А накрая отчайващо глупава и щастлива. Защо глупостта ми е така благодатна? А аз така упорито се мъча да я изкореня..
Но все пак не трябва да си отговарям. Иначе ще се пусна по течението ан нови грешки, а грешките, от които не се мъчим да избягаме, не са хубави. И аз се придържам към стария сладко-горчив лайфстайл. Поне през 1/18 от времето. Иначе започва да ми липсва.
Понякога "съжалявам" е всичко, което мога да кажа и всичко, което почти успява да обобщи реакциите в мен. Но всъщност означава "исках да кажа толкова много, а заговорих за толкова различни неща, по толкова непредвидим начин." Сега отново живея върху детската си, наивна глупост. И чакам да стане 12. Какво значение ще има, ако прочета нещо определено не сега, а след 57 минути? Каквото и да е, знам, че има такова. Жалка работа. Всичко, което си наумя и всичко, което забравя да видя. Всички редове, прочетени набързо. Всички песни, които съм слушала за седми път, а съм искала да чуя някоя друга. И може би всички сменящи се настроения в интервала 15 минути.
Как да вярвам в нещо като светът си има 30 различни тези и ти поднася всичките в един ден по най-прекрасния и убедителен начин? Как да избера кое да бъде изключение и кога да слушам "опитните"?
От много време искам да започна да пиша и да свърша. Да е поне малко ясно. Но не.
Хората са толкова малки. Боже, толкова малки. Разбирам го по себе си. Своите страхове, собствената ми гордо вдигната глава. И по сърцето, което чувам - биещо. Не знам каква да се избера и защо си струва. Не знам дори мога ли. Продължавам да се чудя. И се чудя. Разбрах,че е глупаво да вярваш на знаци, да ги търсиш, да ги откриваш, да им се усмихваш. Разбрах толкова и същевременно нищо. Винаги може повече. Но някои моменти са толкова достатъчни. Мога ли да предам цялата достатъчност по един поглед. А по съжалението по-късно?
Мога ли да се извиня в мислите си милиони пъти и да се моля, че човек би разбрал? А може ли да изтрия всичко и да излея кофа зелена боя върху листа?
Хаотични мисли плюс още хаотични мисли.
И след като от тях извадим усещането за реалност.
Какво се получава?
Пореден блог пост
Жалка, малка, глупава?
Лирично-лигава?
Нямам никаква идея.
Цялото кълбо от мисли се върти около една мъгла и как много исках да направя нещо. Сигурно и тогава съм знаела, че няма да успея.
Просто знам, че някои неща, като дежа ву, понякога просто изникват на повърхността. И знам, че преди това сме ги виждали ясно, просто сме забравяли да си го кажем на глас.
Ако пиша до 12 ще убия времето, ще поставя собствен блог рекорд, а ако имам късмет, може и да въведа някакъв ред, да споделя някаква притъпена, забравена болка, да е по-добре.
Но ми мирише на край, няма как да не спра, нали?
Просто редовете не си отиват, не мога да ги свържа. А и те няма да искат. Винаги мога да започна отначало, но напоследък изборът не е толкова голям. Боже, защо не мога просто да разбера?
Глупостта не е относителна.
За жалост.
Но все пак не трябва да си отговарям. Иначе ще се пусна по течението ан нови грешки, а грешките, от които не се мъчим да избягаме, не са хубави. И аз се придържам към стария сладко-горчив лайфстайл. Поне през 1/18 от времето. Иначе започва да ми липсва.
Понякога "съжалявам" е всичко, което мога да кажа и всичко, което почти успява да обобщи реакциите в мен. Но всъщност означава "исках да кажа толкова много, а заговорих за толкова различни неща, по толкова непредвидим начин." Сега отново живея върху детската си, наивна глупост. И чакам да стане 12. Какво значение ще има, ако прочета нещо определено не сега, а след 57 минути? Каквото и да е, знам, че има такова. Жалка работа. Всичко, което си наумя и всичко, което забравя да видя. Всички редове, прочетени набързо. Всички песни, които съм слушала за седми път, а съм искала да чуя някоя друга. И може би всички сменящи се настроения в интервала 15 минути.
Как да вярвам в нещо като светът си има 30 различни тези и ти поднася всичките в един ден по най-прекрасния и убедителен начин? Как да избера кое да бъде изключение и кога да слушам "опитните"?
От много време искам да започна да пиша и да свърша. Да е поне малко ясно. Но не.
Хората са толкова малки. Боже, толкова малки. Разбирам го по себе си. Своите страхове, собствената ми гордо вдигната глава. И по сърцето, което чувам - биещо. Не знам каква да се избера и защо си струва. Не знам дори мога ли. Продължавам да се чудя. И се чудя. Разбрах,че е глупаво да вярваш на знаци, да ги търсиш, да ги откриваш, да им се усмихваш. Разбрах толкова и същевременно нищо. Винаги може повече. Но някои моменти са толкова достатъчни. Мога ли да предам цялата достатъчност по един поглед. А по съжалението по-късно?
Мога ли да се извиня в мислите си милиони пъти и да се моля, че човек би разбрал? А може ли да изтрия всичко и да излея кофа зелена боя върху листа?
Хаотични мисли плюс още хаотични мисли.
И след като от тях извадим усещането за реалност.
Какво се получава?
Пореден блог пост
Жалка, малка, глупава?
Лирично-лигава?
Нямам никаква идея.
Цялото кълбо от мисли се върти около една мъгла и как много исках да направя нещо. Сигурно и тогава съм знаела, че няма да успея.
Просто знам, че някои неща, като дежа ву, понякога просто изникват на повърхността. И знам, че преди това сме ги виждали ясно, просто сме забравяли да си го кажем на глас.
Ако пиша до 12 ще убия времето, ще поставя собствен блог рекорд, а ако имам късмет, може и да въведа някакъв ред, да споделя някаква притъпена, забравена болка, да е по-добре.
Но ми мирише на край, няма как да не спра, нали?
Просто редовете не си отиват, не мога да ги свържа. А и те няма да искат. Винаги мога да започна отначало, но напоследък изборът не е толкова голям. Боже, защо не мога просто да разбера?
Глупостта не е относителна.
За жалост.
Аз се скрих. А вие?
Все едно е събота следобед, само дето не е. Е и? Жените са се събрали и драскат ли, драскат по блогове историйки за мъже и шоколад. Колко типично. И приятно всъщност. Аз с моята история се бях запътила да описвам неописуеми неща, но тъй като попаднах на добрите места в адиктивния интернет, съм доста щастлива, че ще мога да се отклоня поне малко.
Окъсах си цялата кожа около ноктите, докато тя не зарасна и аз не започнах отначало. Много нерви или пропиляно въображение - не знам, но не е нещо, което трябва да правиш. А и аз съм еднаква. Не би трябвало да се безпокоя за каквото и да било, вече е време да не мисля. За нищо. Мислите ми са толкова плоски и глупави, не са ми помагали особено много през целия този дълъг период, в който реших, че ако отделям повече време за полети на мисълта, мога да започна да съществувам повече. Много е хубаво да не го мислиш - едно такова спокойно и приятно. Каквото и да стане, аз трудно бих могла да го оборя по някакъв начин. Закрепена съм на един голям, дебел сноп корени. Корените на наследствеността, на моите детски вярвания, на много цитати, които съм прочела, на много прекрасни мууви моментс, на които съм се възхитала. Изобщо - толкова изкусно съм си изрисувала измислената Вселена, че когато нещо от реалността те зашлеви яко, ама много яко, аз стоя имунизирана и не забелязвам.
Какво да кажа.. Какво ли да кажа? Дали наистина някое събитие си е доста субективно и след час-два-ден-седмица започва да се променя и променя, докато накрая не сменим знака му изцяло.
Или само аз си мисля така, или само аз отново загърбих истината. Но все пак, какъвто и да е отговорът, да си щастлив напук на изчезналата мъгла и краткото време - може би е талант.
Вчера наистина стоях със слушалки в уши, много, много идеи за потенциални заглавия и толкова ожесточени мисли, концентрирани върху това, че "Нищоооо, нищо не научи, Весела!".
И е така. Май наистина нищо не научих. Чувствам се толкова глупава. Като в американски 22-минутен комедиен сериал. Във всички присъстват няколко елемента + целия набор традишънъл холидейс, за да е пълна картинката. Аз съм глупачката от епизода, в който й казват "Край, it's over", а тя се усмихва и казва "O.k". Имам предвид...
Какво имам предвид?
Лошите неща лоши ли са или не чак толкова.. Или пък просто ние откриваме по някоя невидима позитивна страна?
Наистина не знам.
Ръцете ми почти не трперят. И аз не треперя. Имам симпатични планове за деня. Винаги може да стане нещо ужасно. Винаги може нещо отново да ме изкара от изолацията и да си кажа, че и в този момент съм била адски, мега зле и нищо не съм разбирала. Ами да, така е. Чудя се да съжалявам ли, или не. Че можеше да се усмихна около 30 пъти повече и да кажа поне 5 мили думи.
Аз съм си такава. Немила. Критична. И съм почти сигурна, че това не е проблемът. Но ако това е проблемът, той се оказва по-голям отколкото съм очаквала.
Трудно ми е да измисля заглавие на тази публикация и не мога да преценя да продължа ли препускането като нахвърля още малко хаос, свързан със студа, дъжда, събуждането през нощта + песен на Travis?
По дяволите, защо е такава бъркотия и защо не мога да се измъкна. Най-странното е, че не съм яла шоколад, не ми се яде шоколад, дори не искам в близкото бъдеще да ям шоколад. Знааааам, знам, че мога да се прокълна с изреченото "не", но все пак някъде трябваше да се похваля.
Хайде, аз се гмуркам в чужди мисли, моите са твърде страшни на дъното.
Окъсах си цялата кожа около ноктите, докато тя не зарасна и аз не започнах отначало. Много нерви или пропиляно въображение - не знам, но не е нещо, което трябва да правиш. А и аз съм еднаква. Не би трябвало да се безпокоя за каквото и да било, вече е време да не мисля. За нищо. Мислите ми са толкова плоски и глупави, не са ми помагали особено много през целия този дълъг период, в който реших, че ако отделям повече време за полети на мисълта, мога да започна да съществувам повече. Много е хубаво да не го мислиш - едно такова спокойно и приятно. Каквото и да стане, аз трудно бих могла да го оборя по някакъв начин. Закрепена съм на един голям, дебел сноп корени. Корените на наследствеността, на моите детски вярвания, на много цитати, които съм прочела, на много прекрасни мууви моментс, на които съм се възхитала. Изобщо - толкова изкусно съм си изрисувала измислената Вселена, че когато нещо от реалността те зашлеви яко, ама много яко, аз стоя имунизирана и не забелязвам.
Какво да кажа.. Какво ли да кажа? Дали наистина някое събитие си е доста субективно и след час-два-ден-седмица започва да се променя и променя, докато накрая не сменим знака му изцяло.
Или само аз си мисля така, или само аз отново загърбих истината. Но все пак, какъвто и да е отговорът, да си щастлив напук на изчезналата мъгла и краткото време - може би е талант.
Вчера наистина стоях със слушалки в уши, много, много идеи за потенциални заглавия и толкова ожесточени мисли, концентрирани върху това, че "Нищоооо, нищо не научи, Весела!".
И е така. Май наистина нищо не научих. Чувствам се толкова глупава. Като в американски 22-минутен комедиен сериал. Във всички присъстват няколко елемента + целия набор традишънъл холидейс, за да е пълна картинката. Аз съм глупачката от епизода, в който й казват "Край, it's over", а тя се усмихва и казва "O.k". Имам предвид...
Какво имам предвид?
Лошите неща лоши ли са или не чак толкова.. Или пък просто ние откриваме по някоя невидима позитивна страна?
Наистина не знам.
Ръцете ми почти не трперят. И аз не треперя. Имам симпатични планове за деня. Винаги може да стане нещо ужасно. Винаги може нещо отново да ме изкара от изолацията и да си кажа, че и в този момент съм била адски, мега зле и нищо не съм разбирала. Ами да, така е. Чудя се да съжалявам ли, или не. Че можеше да се усмихна около 30 пъти повече и да кажа поне 5 мили думи.
Аз съм си такава. Немила. Критична. И съм почти сигурна, че това не е проблемът. Но ако това е проблемът, той се оказва по-голям отколкото съм очаквала.
Трудно ми е да измисля заглавие на тази публикация и не мога да преценя да продължа ли препускането като нахвърля още малко хаос, свързан със студа, дъжда, събуждането през нощта + песен на Travis?
По дяволите, защо е такава бъркотия и защо не мога да се измъкна. Най-странното е, че не съм яла шоколад, не ми се яде шоколад, дори не искам в близкото бъдеще да ям шоколад. Знааааам, знам, че мога да се прокълна с изреченото "не", но все пак някъде трябваше да се похваля.
Хайде, аз се гмуркам в чужди мисли, моите са твърде страшни на дъното.
12/05/2008
Reflection
Днес миришеше на пролетен дъжд. И на април. И изобщо на тонове спомени за топли дни и далечни мечти - от лятото, от ранната есен, от пролетта..
С две думи - времето беше толкова хубаво и цял ден не успях да спра да му се радвам. Дори ужасната идилия на този малък, сив град ми се стори по-приятна. Небето беше толкова звездно и то не като във всички онези пъти, когато знам, че на другия ден ще е адски студено. Беше прекрасно и ясно, светлините от уличните лампи не бяха дразнещи, аз имах глас, градинките не отблъскваха, а едно от най-най-хубавите неща, които видях, беше една локва. Казаха ми, че харесвам естествената красота. Има ли друга?
Знам, че знам много неща и знам, че за почти всички греша. Отворих импровизирания си дневник от осми клас и се ужасих. От стила, от почерка, от нещата, които са ме интересували. А след това осъзнах, че част от онази моя версия е все така жива и не съм способна да разбера трябва ли да се отърва от нея.
Сигурно се плаша прекалено много от дребни неща. Каквото и да става, страхът е този, който ни препречва пътя така грубо.
Не, аз не отказвам да бъда жертва и всички останали мотивиращи фрази, които да преобърнат всичко на 180 градуса. Колкото и да отказваш и не отказваш, понякога това не се вчита, не важи.
"Животът ти никога не е бил по-ясен, отколкото в този момент".
И така нататък. Виждам къде ли не текстове от песни, разни цитати - думи на "велики" хора, филмови сцени. И какво ли не, и какво ли не. Аз имам достатъчно от тях в главата си и жалкото е, че колкото и да осъзнавам правилността им, не винаги ми помагат. Така че изберете кое и как да ползвате, вместо просто да трупате при купчината с вещи, думи, спомени и хора.
Едно от скорошните ми "просветления" се появи докато подреждах шкафовете и гардероба си. В средата на огромен куп дрехи, какви ли не - блузи, пола, пуловери, дънки, панталони. Черни, червени, розови, лилави, зелени.. И след това шалове, шапки, ръкавици. Неща, които толкова рядко изпълняват функцията си, неща, които толкова рядко ме радват. Но въпреки това, естествено, искам още от тях.
След това стари контролни, бележки, бележчици, хартийки - глупости, глупости, глупости.
И все пак продължавам да пазя 2 зарчета, кутия от Кола Лайт, тестери за парфюми и една сламка. Може би имам проблем. Но въпросът беше това, че е грешно да мислиш, че определено нещо ще те спаси, докато не разбереш наистина какво правиш с него. И докато не се замислиш какво друго ще ти трябва, за да проработи и останалата част от веригата.
Сънувах много, много неща. Едно от тях беше, че хората се целуват само за да усетят вкуса на шоколада.
Днес се случи нещо, което всеки би приел за успех.
Не се радвам.
Искам да кажа още толкова неща. Но се страхувам, че няма да ги подредя. Че все още съм си такава.
А би трябвало да съм смела. Съдбата обичала смелите.
С две думи - времето беше толкова хубаво и цял ден не успях да спра да му се радвам. Дори ужасната идилия на този малък, сив град ми се стори по-приятна. Небето беше толкова звездно и то не като във всички онези пъти, когато знам, че на другия ден ще е адски студено. Беше прекрасно и ясно, светлините от уличните лампи не бяха дразнещи, аз имах глас, градинките не отблъскваха, а едно от най-най-хубавите неща, които видях, беше една локва. Казаха ми, че харесвам естествената красота. Има ли друга?
Знам, че знам много неща и знам, че за почти всички греша. Отворих импровизирания си дневник от осми клас и се ужасих. От стила, от почерка, от нещата, които са ме интересували. А след това осъзнах, че част от онази моя версия е все така жива и не съм способна да разбера трябва ли да се отърва от нея.
Сигурно се плаша прекалено много от дребни неща. Каквото и да става, страхът е този, който ни препречва пътя така грубо.
Не, аз не отказвам да бъда жертва и всички останали мотивиращи фрази, които да преобърнат всичко на 180 градуса. Колкото и да отказваш и не отказваш, понякога това не се вчита, не важи.
"Животът ти никога не е бил по-ясен, отколкото в този момент".
И така нататък. Виждам къде ли не текстове от песни, разни цитати - думи на "велики" хора, филмови сцени. И какво ли не, и какво ли не. Аз имам достатъчно от тях в главата си и жалкото е, че колкото и да осъзнавам правилността им, не винаги ми помагат. Така че изберете кое и как да ползвате, вместо просто да трупате при купчината с вещи, думи, спомени и хора.
Едно от скорошните ми "просветления" се появи докато подреждах шкафовете и гардероба си. В средата на огромен куп дрехи, какви ли не - блузи, пола, пуловери, дънки, панталони. Черни, червени, розови, лилави, зелени.. И след това шалове, шапки, ръкавици. Неща, които толкова рядко изпълняват функцията си, неща, които толкова рядко ме радват. Но въпреки това, естествено, искам още от тях.
След това стари контролни, бележки, бележчици, хартийки - глупости, глупости, глупости.
И все пак продължавам да пазя 2 зарчета, кутия от Кола Лайт, тестери за парфюми и една сламка. Може би имам проблем. Но въпросът беше това, че е грешно да мислиш, че определено нещо ще те спаси, докато не разбереш наистина какво правиш с него. И докато не се замислиш какво друго ще ти трябва, за да проработи и останалата част от веригата.
Сънувах много, много неща. Едно от тях беше, че хората се целуват само за да усетят вкуса на шоколада.
Днес се случи нещо, което всеки би приел за успех.
Не се радвам.
Искам да кажа още толкова неща. Но се страхувам, че няма да ги подредя. Че все още съм си такава.
А би трябвало да съм смела. Съдбата обичала смелите.
12/02/2008
Щом някой някак започне да ти липсва все по-малко и по-малко? Щом свикнем и охладнеем. Щом само разни спомени могат да те натъжат и то защото хиляди филми подтикват към драматизъм. Щом хората могат да живеят с какви ли не свои неодстатъци и качества, без да се движат напред..
Щом всичко това е възможно, какво правим?
Хората не са вечни -> човешките измерения и чувства не са вечни
Нещо нормално, нещо хубаво, нещо лошо ли е това?
Може да приемеш някаква истина, може да се надяваш тя да се промени, като се мъчиш да не я приемеш, може да си търсиш поводи да си различен и щастлив
Може да направиш толкова много неща, но не.
И как така?
Хората ли станаха по-добри или просто на мен ми се струва така в опитите си да съм по-добра?
Че откога има такова понятие, защо е толкова важно?
Зашото единственият барометър, който имаме, е сърцето ни.
Банално, а?
Но аз мога да знам без да разбирам
И да правя добри неща. Защото знам, че са добри. Зашото в моя свят те са. И аз вярвам, че са.
И все пак.. докога ще работи сладкото вдъхновение от идеята, че всичко има bright side?
Работи ли въобще или е илюзия?
Спи ми се, искам да пътувам с влак, искам разкази с неочакван край, старец край камината и куче. Искам друг ден, друга температура, друг въздух, друга светлина, друго усещане.
Ако си ги пожелая сега, какво?
Не, не си ги пожелавам сега.
искам въпроси и отговори, после тишина, и въпроси и отговори, и пак тишина
и така бавно заспивам
Щом всичко това е възможно, какво правим?
Хората не са вечни -> човешките измерения и чувства не са вечни
Нещо нормално, нещо хубаво, нещо лошо ли е това?
Може да приемеш някаква истина, може да се надяваш тя да се промени, като се мъчиш да не я приемеш, може да си търсиш поводи да си различен и щастлив
Може да направиш толкова много неща, но не.
И как така?
Хората ли станаха по-добри или просто на мен ми се струва така в опитите си да съм по-добра?
Че откога има такова понятие, защо е толкова важно?
Зашото единственият барометър, който имаме, е сърцето ни.
Банално, а?
Но аз мога да знам без да разбирам
И да правя добри неща. Защото знам, че са добри. Зашото в моя свят те са. И аз вярвам, че са.
И все пак.. докога ще работи сладкото вдъхновение от идеята, че всичко има bright side?
Работи ли въобще или е илюзия?
Спи ми се, искам да пътувам с влак, искам разкази с неочакван край, старец край камината и куче. Искам друг ден, друга температура, друг въздух, друга светлина, друго усещане.
Ако си ги пожелая сега, какво?
Не, не си ги пожелавам сега.
искам въпроси и отговори, после тишина, и въпроси и отговори, и пак тишина
и така бавно заспивам
hgasdjh;ASGD
Понякога ми се иска да крещя. Да крещя и да не чувам нито гласа си, нито мислите си. Как да започна. Объркване, увъртане, заблуда, шега, игра? Какво?
Около два часа от днешния ден посветих на писането на план-тезиси върху оди от "Епопея на забравените". Реших да се отнеса сериозно и да не отбивам номера. Четох, четох, четох произведенията. И разбрах колко много се разгръщат възможностите да видиш, кажеш и разбереш повече, ако вникнеш поне малко, поне малко по-сериозно. Отдавна не ми се беше случвало да се отдам на нещо, дори това да е Вазовата поезия, която по принцип не обичам. Всичко трае по два дни, които ми изглеждат като две секунди, а след това правя някоя голяма глупост и се ядосвам, и пиша, а накрая се ужасявам. Как може да съм такава, защо съм такава, защо продължавам да съм такава, може ли да не съм такава, защо не спирам да мисля за себе си......
И така нататък отегчителни, еднакви, напълно отвращаващи ме от себе си мисли.
Но днес вървеше добре, въпреки това, че не ме влече, дори не ми се занимава с българска литература точно сега. Не че имам нещо против..
Всъщност ми писна от "Не че...". Може би имам нещо против, може би не съм права, може би ще променя мнението си. Но точно сега не обичам литература и то българска.
Дотук е това.
След това бях свободна, разбрах че човек, когото бегло познавам, е починал.
И ето ме, пиша.
Изобщо, изобщо не знам защо съм човек и защо ще има случаи, в които това ще ми се струва нещо хубаво.
Аз си мислех, че когато се отдадеш на нещо, успяваш.
Докато аз си мисля такива неща, други, които са много по-отдадени, с много повече любов, умират.
И не само това е проблемът. Проблемът е, че аз имам нужда да излея всичко това. Имам ли глас, за да изкрещя?
Защо си мисля, че мога, че заслужавам, че някога ще успея..
?
Около два часа от днешния ден посветих на писането на план-тезиси върху оди от "Епопея на забравените". Реших да се отнеса сериозно и да не отбивам номера. Четох, четох, четох произведенията. И разбрах колко много се разгръщат възможностите да видиш, кажеш и разбереш повече, ако вникнеш поне малко, поне малко по-сериозно. Отдавна не ми се беше случвало да се отдам на нещо, дори това да е Вазовата поезия, която по принцип не обичам. Всичко трае по два дни, които ми изглеждат като две секунди, а след това правя някоя голяма глупост и се ядосвам, и пиша, а накрая се ужасявам. Как може да съм такава, защо съм такава, защо продължавам да съм такава, може ли да не съм такава, защо не спирам да мисля за себе си......
И така нататък отегчителни, еднакви, напълно отвращаващи ме от себе си мисли.
Но днес вървеше добре, въпреки това, че не ме влече, дори не ми се занимава с българска литература точно сега. Не че имам нещо против..
Всъщност ми писна от "Не че...". Може би имам нещо против, може би не съм права, може би ще променя мнението си. Но точно сега не обичам литература и то българска.
Дотук е това.
След това бях свободна, разбрах че човек, когото бегло познавам, е починал.
И ето ме, пиша.
Изобщо, изобщо не знам защо съм човек и защо ще има случаи, в които това ще ми се струва нещо хубаво.
Аз си мислех, че когато се отдадеш на нещо, успяваш.
Докато аз си мисля такива неща, други, които са много по-отдадени, с много повече любов, умират.
И не само това е проблемът. Проблемът е, че аз имам нужда да излея всичко това. Имам ли глас, за да изкрещя?
Защо си мисля, че мога, че заслужавам, че някога ще успея..
?
12/01/2008
all I need
Мелодията на спокойствието - you're my playground love
Почти никаква светлина
Полуотворени очи
хитове от 90-те, които не са съвсем хитове
Simply Red?
Една къща, през която и с която се сменят сезоните. И хората минават всеки ден покрай нея. Първо е ярко и осветено, зелените дървета те топлят, дори без да ги виждаш. След това виждаме сенки, слънце, сенки, слънце, отражения, петна. И падат листата. Вятърът ги вее - жълти, червени, прекрасни. Но цветът изчезва. Става празно, голо и студено. Лампите светят. Сега още и още прозорци изгравят. А след това един по един залязват. Каква прекрасна сцена.
Досега съм гледала много такива, но тази някак ясно посочваше хората в нея, това, което правят, цялата им нормалност.
Колко сме нормални. Никой няма време да страда и да е глупав. Take your time.
Почти никаква светлина
Полуотворени очи
хитове от 90-те, които не са съвсем хитове
Simply Red?
Една къща, през която и с която се сменят сезоните. И хората минават всеки ден покрай нея. Първо е ярко и осветено, зелените дървета те топлят, дори без да ги виждаш. След това виждаме сенки, слънце, сенки, слънце, отражения, петна. И падат листата. Вятърът ги вее - жълти, червени, прекрасни. Но цветът изчезва. Става празно, голо и студено. Лампите светят. Сега още и още прозорци изгравят. А след това един по един залязват. Каква прекрасна сцена.
Досега съм гледала много такива, но тази някак ясно посочваше хората в нея, това, което правят, цялата им нормалност.
Колко сме нормални. Никой няма време да страда и да е глупав. Take your time.
11/30/2008
And so Sally can wait
Започнах да се чудя.. това, което пишем е това, което ни се иска да може да кажем или това, което всъщност казваме?
Пресичат ли се някъде или просто на мен ми се иска наистина да звуча така, ако реша да проговоря..?
Както и да е.
Казват, че животът бил гаден. Чувала съм го от много хора, които са или завършили, или почти завършили. Тогава ли започват да се случват по-сериозните неща, тогава ли ни сполетява нещо малко по-различно и тежко, или няма никакво значение на колко години си? Някакво общо схващане, поредната традиция в мненията?
Не обичам такива крайни изказвания - това е хубаво, това не е. Мислех, че почти всичко на този свят е относително. Но все пак някои неща са малко по-малко относителни от други.
Нямам идея защо пиша за това и защо започвам така. Истината е, че понякога е хубаво да имаш публика и да се опитваш да си експресивен пред нея. Но пък желанието за наличие на публика не говори за вътрешна хармония. Сега не знам накъде да гледам - фокусирана и концентрирана върху днес, към близкото бъдеще, или към големите хоризонти на сериозното бъдеще. Днес би трябвало да е най-важната спирка, но ако искам утре и другите евентуални месеци или години /наистина не знам/ да са хубави, ще се наложи да посветя около 60% от днес на тях. А какво оства за другите 40%? Умора. Или нещо глупаво, което да разсее студа навън и скуката вътре. Наистина не знам. Все по-често и по-често ми се случва да се спирам след дълги изречения, след като съм опитвала да опиша толкова много и различни събития косвено, и да осъзная, че просто не знам. И съм уморена. Вярвам в доста техники, мотивации, оптимистични насърчавания. Вярвам, че колкото и уморен да си, ако си кажеш, че не си, ще спечелиш малко повече движение, малко повече време. Но не винаги става. И плановете не винаги вървят по вода. И не винаги избираме правилните планове. И не винаги това, което искаме, ни прави щастливи. И не винаги сме готови да понесем успеха без да го разрушим в следващата секунда.
И след това се оказва, че докато сме били заети с тези така висши и важни за един прекрасен живот цели, сме пропуснали други дребни. А и някои не чак толкова дребни точки от другия план, за който дори не подозираме. И се оказваме на друго място, с други въпроси, друг грешен план и много повече умора.
Исках да съм чист и бял лист хартия, И някой да нарисува всичко наново. Сега се страхувам толкова много, че няма как да изтрия и точица и че всяка нова мисъл е друга драскотина, за която едва ли ще разбера красива ли е, или не. От една страна много ми се иска да знам накъде насочвам мислите и действията си, къде се удрят, на кого предават енергия и какво задвижва тя. От друга страна ме е страх от статистики и резултати. От трета, най-много се страхувам от това, че ме е страх.
Явно не е бил Ноември, била съм аз.
Пресичат ли се някъде или просто на мен ми се иска наистина да звуча така, ако реша да проговоря..?
Както и да е.
Казват, че животът бил гаден. Чувала съм го от много хора, които са или завършили, или почти завършили. Тогава ли започват да се случват по-сериозните неща, тогава ли ни сполетява нещо малко по-различно и тежко, или няма никакво значение на колко години си? Някакво общо схващане, поредната традиция в мненията?
Не обичам такива крайни изказвания - това е хубаво, това не е. Мислех, че почти всичко на този свят е относително. Но все пак някои неща са малко по-малко относителни от други.
Нямам идея защо пиша за това и защо започвам така. Истината е, че понякога е хубаво да имаш публика и да се опитваш да си експресивен пред нея. Но пък желанието за наличие на публика не говори за вътрешна хармония. Сега не знам накъде да гледам - фокусирана и концентрирана върху днес, към близкото бъдеще, или към големите хоризонти на сериозното бъдеще. Днес би трябвало да е най-важната спирка, но ако искам утре и другите евентуални месеци или години /наистина не знам/ да са хубави, ще се наложи да посветя около 60% от днес на тях. А какво оства за другите 40%? Умора. Или нещо глупаво, което да разсее студа навън и скуката вътре. Наистина не знам. Все по-често и по-често ми се случва да се спирам след дълги изречения, след като съм опитвала да опиша толкова много и различни събития косвено, и да осъзная, че просто не знам. И съм уморена. Вярвам в доста техники, мотивации, оптимистични насърчавания. Вярвам, че колкото и уморен да си, ако си кажеш, че не си, ще спечелиш малко повече движение, малко повече време. Но не винаги става. И плановете не винаги вървят по вода. И не винаги избираме правилните планове. И не винаги това, което искаме, ни прави щастливи. И не винаги сме готови да понесем успеха без да го разрушим в следващата секунда.
И след това се оказва, че докато сме били заети с тези така висши и важни за един прекрасен живот цели, сме пропуснали други дребни. А и някои не чак толкова дребни точки от другия план, за който дори не подозираме. И се оказваме на друго място, с други въпроси, друг грешен план и много повече умора.
Исках да съм чист и бял лист хартия, И някой да нарисува всичко наново. Сега се страхувам толкова много, че няма как да изтрия и точица и че всяка нова мисъл е друга драскотина, за която едва ли ще разбера красива ли е, или не. От една страна много ми се иска да знам накъде насочвам мислите и действията си, къде се удрят, на кого предават енергия и какво задвижва тя. От друга страна ме е страх от статистики и резултати. От трета, най-много се страхувам от това, че ме е страх.
Явно не е бил Ноември, била съм аз.
11/26/2008
11/22/2008
Дали по този, онзи
Или трети път
Тук движещата сила е гневът
Едно огромно разочарование
Поредното ужасно изпитание
Което повали те на земята
Отне ти гордостта и свободата
Отчаян търсиш някой, който да те разбере
С очите си да види, че си сам
И думи прости да произнесе
Дори лъжа да са
„Разбирам, знам..”
Но никога не идва точният човек
Щом искаш силно
В точния момент
Дали е изпитание и този прост закон
Или си негативен
Като електрон
Дали навсякъде закономерност
Обгръща ни и ни следи
Дали сме силни
За да заличим
Онези слабости и страховете,
Превръщащи ни в прах
Дали ще бъдем хора,
ако в живота няма страх
Дали аз губя времето отново
За да споделя
Че справедливост няма
Чрез поезия, лъжа
Но действието – то е всичко
Без него няма как да сътворя
Поредната дъга от думи,
Която да ви подаря.
Или трети път
Тук движещата сила е гневът
Едно огромно разочарование
Поредното ужасно изпитание
Което повали те на земята
Отне ти гордостта и свободата
Отчаян търсиш някой, който да те разбере
С очите си да види, че си сам
И думи прости да произнесе
Дори лъжа да са
„Разбирам, знам..”
Но никога не идва точният човек
Щом искаш силно
В точния момент
Дали е изпитание и този прост закон
Или си негативен
Като електрон
Дали навсякъде закономерност
Обгръща ни и ни следи
Дали сме силни
За да заличим
Онези слабости и страховете,
Превръщащи ни в прах
Дали ще бъдем хора,
ако в живота няма страх
Дали аз губя времето отново
За да споделя
Че справедливост няма
Чрез поезия, лъжа
Но действието – то е всичко
Без него няма как да сътворя
Поредната дъга от думи,
Която да ви подаря.
11/17/2008
Скреж
Hallo from the blue button, from my tired fingers, from my inspiration.
choose life. choose life. choose life.
don't stop.
жадувате ли живота, жадувате ли го с всяка нова сутрин и всяка дума, която изричате? Защото аз не. И въпреки всичко, което се случва на този измислен или съществуващ свят, аз нямам време да пилея минутите си в себе си, себе си и отново себе си. Аз имам време да ги пръскам от себе си и някъде да се събирам, но не и да затворя всички прозорци и врати, чакаща някой друг да дойде и да ме отключи. Ах, колко съжалявам, че винаги в странните моменти може да кажеш различни неща, да си пожелаеш нещо, да духнеш и да чакаш то да стане. Да излезнеш на балкона, когато е -2 градуса или да тръгнеш към далечния нон-стоп, защото искаш дъвки в 3 през нощта. Една малка Франция, една нарисувана Москва, един смразяващ студ и толкова, толкова мисли.
Понякога ми се иска просто да мога да отворя очи за неща, които са или никога не са били, но аз мога да видя. Да допускам всяка една възможност и да гледам движението през червено-бели и черно-бели точки.
А има толкова много - толкова красота и толкова жажда, толкова динамика и толкова английски акцент, толкова руски и толкова, толкова любов. Под цялата обвивка от шоколад, под всеки слой натрупани думи и вещи, под всеки кичур, под всеки затворен клепач..
choose life. choose life. choose life.
don't stop.
жадувате ли живота, жадувате ли го с всяка нова сутрин и всяка дума, която изричате? Защото аз не. И въпреки всичко, което се случва на този измислен или съществуващ свят, аз нямам време да пилея минутите си в себе си, себе си и отново себе си. Аз имам време да ги пръскам от себе си и някъде да се събирам, но не и да затворя всички прозорци и врати, чакаща някой друг да дойде и да ме отключи. Ах, колко съжалявам, че винаги в странните моменти може да кажеш различни неща, да си пожелаеш нещо, да духнеш и да чакаш то да стане. Да излезнеш на балкона, когато е -2 градуса или да тръгнеш към далечния нон-стоп, защото искаш дъвки в 3 през нощта. Една малка Франция, една нарисувана Москва, един смразяващ студ и толкова, толкова мисли.
Понякога ми се иска просто да мога да отворя очи за неща, които са или никога не са били, но аз мога да видя. Да допускам всяка една възможност и да гледам движението през червено-бели и черно-бели точки.
А има толкова много - толкова красота и толкова жажда, толкова динамика и толкова английски акцент, толкова руски и толкова, толкова любов. Под цялата обвивка от шоколад, под всеки слой натрупани думи и вещи, под всеки кичур, под всеки затворен клепач..
11/05/2008
6 минути
6 минути свобода
Свобода да мислиш, че светът се върти и да не се чувстваш като частичка, закрепена благодарение на гравитацията. Ах, каква чудесна сряда за моята мисъл - лети, хвърчи и, о не, пак се блъсна в онзи стълб.
Желая да посветя всички тези прости глупости на всички онези прости глупаци, които съм подценила, но съм се оказала неправа. Не, не съм права. И няма "може би".
Просто понякога малко сигурност не би навредила на никого.
Искам свободата. Свободата да искам. Свободата да искам да правя нещо. И да съм там, навън. При вятъра, при небето, при безкрайното, при тихите вопли, при бавногаснещите и дълбоко усещащите. Искам, така искам да се откъсна и да видя вътрешната си страна отстрани. Искам да се редактирам, задраскам и заместя с червена химикалка, а после просто да препиша поправеното Аз на чист, кариран лист. Да отброя 5 реда и да прегъна полето. Да го предам някъде .. и да получа 6. Това ли е всичко? Това е. Това ли е животът? Това ли е животът?
Не! Не искам да чувам ехото си. Та от него оглушавам. Та от него ослепявам. Искам малко истина да влезне и да освети стаята на моите амбиции - оковани, смели, жалки, остарели.
Изчезна тропотът на пръстите и новият измислен ритъм, звучащ просто така: 1-2,1-2,1-2, 1-2-3-4.
И отново.
Какво става, когато отделяме прекалено много време на изображението? Какво става, когато преливаме от себе си във всяка част от себе си? Не е ли себично?
Някои малки въпроси правят големи процепи. Всяко разчупване на мисълта, всеки процеп в нея е прогрес. И всяка загатната идея, дошла отнякъде неканена, но не и нежелана, може да изиграе голяма, голяма роля.
Ако свършат тефтерите, химикалите, графитите и всичкото мастило на света, къде отнасяме идеите? А можем ли да пишем с действия?
Свобода да мислиш, че светът се върти и да не се чувстваш като частичка, закрепена благодарение на гравитацията. Ах, каква чудесна сряда за моята мисъл - лети, хвърчи и, о не, пак се блъсна в онзи стълб.
Желая да посветя всички тези прости глупости на всички онези прости глупаци, които съм подценила, но съм се оказала неправа. Не, не съм права. И няма "може би".
Просто понякога малко сигурност не би навредила на никого.
Искам свободата. Свободата да искам. Свободата да искам да правя нещо. И да съм там, навън. При вятъра, при небето, при безкрайното, при тихите вопли, при бавногаснещите и дълбоко усещащите. Искам, така искам да се откъсна и да видя вътрешната си страна отстрани. Искам да се редактирам, задраскам и заместя с червена химикалка, а после просто да препиша поправеното Аз на чист, кариран лист. Да отброя 5 реда и да прегъна полето. Да го предам някъде .. и да получа 6. Това ли е всичко? Това е. Това ли е животът? Това ли е животът?
Не! Не искам да чувам ехото си. Та от него оглушавам. Та от него ослепявам. Искам малко истина да влезне и да освети стаята на моите амбиции - оковани, смели, жалки, остарели.
Изчезна тропотът на пръстите и новият измислен ритъм, звучащ просто така: 1-2,1-2,1-2, 1-2-3-4.
И отново.
Какво става, когато отделяме прекалено много време на изображението? Какво става, когато преливаме от себе си във всяка част от себе си? Не е ли себично?
Някои малки въпроси правят големи процепи. Всяко разчупване на мисълта, всеки процеп в нея е прогрес. И всяка загатната идея, дошла отнякъде неканена, но не и нежелана, може да изиграе голяма, голяма роля.
Ако свършат тефтерите, химикалите, графитите и всичкото мастило на света, къде отнасяме идеите? А можем ли да пишем с действия?
11/03/2008
So I think I'll stay.
Би била прекрасна сцена от филм. Би било прекрасно озвучаване за сцена. Момичето със запушени уши и звукът, затаен отвъд притиснатите пръсти. Как искам да е тихо. Да чувам само трептенето на тъпанчето си. Трептенето от силния натиск. От силното желание да не съм тук. Да не чувам. И да не тръпна в очакване.
Толкова е сигурно в моята тишина, в моя вакуум. Целият свят спира да съществува, оставам само аз с моите усилия - болезнени, но ефективни.
Не мога да спра и да се оставя на естествената тишина. Тя е лъжовна. И всеки може да я разбие.
Противно на всеки друг път, днес си казах "За първи път виждам човек като себе си."
Ако се вгледам, ще осъзная, че не е така, но така внезапно и логично мисълта достигна повърхността и прескочи прага на подсъзнанието. Така, че почти й повярвах. Повярвайте ми и вие, това не е нещо хубаво.
Но защо ли очаквам хората да ми вярват? В опити да получа нещо, което мисля за добро, и да предпазя останалите, построих много видими и невидими крепости. Толкова високи, толкова далеч - почти нереално.
Нямам нужда да надникна над тях или да пусна някой слънчев, земен лъч да премине. Трябва да се съборят из основи, трябва да се изкоренят от мен.
Аз винаги продължавам. Колко хора се провалят от непрекъснатото изправяне и колко са способни да видят истината докато просто се събуждат?
Вече е тихо. Но скоро няма да бъде. Какво мога да направя аз дотогава? Отново да избягам по най-детския начин в собствено създадена тишина. Да се заключа, да вярвам или да мечтая?
Предпочитам тишината. Не защото вярвам в нея. Не ми е до вяра точно сега. Просто я предпочитам.
Все още ги чувам. Шумовете от всичко външно. Като врата, която знаеш, че ще се отвори и с нея ще влезне студ, задължения, отговорности и думи.
Не мога да се обърна назад, но и не мога да погледна нагоре.
А ако можех да видя Касиопея или останалите съзвездия без име и цел..
Ако можех, сама в тишината, щях да мълча.
Толкова е сигурно в моята тишина, в моя вакуум. Целият свят спира да съществува, оставам само аз с моите усилия - болезнени, но ефективни.
Не мога да спра и да се оставя на естествената тишина. Тя е лъжовна. И всеки може да я разбие.
Противно на всеки друг път, днес си казах "За първи път виждам човек като себе си."
Ако се вгледам, ще осъзная, че не е така, но така внезапно и логично мисълта достигна повърхността и прескочи прага на подсъзнанието. Така, че почти й повярвах. Повярвайте ми и вие, това не е нещо хубаво.
Но защо ли очаквам хората да ми вярват? В опити да получа нещо, което мисля за добро, и да предпазя останалите, построих много видими и невидими крепости. Толкова високи, толкова далеч - почти нереално.
Нямам нужда да надникна над тях или да пусна някой слънчев, земен лъч да премине. Трябва да се съборят из основи, трябва да се изкоренят от мен.
Аз винаги продължавам. Колко хора се провалят от непрекъснатото изправяне и колко са способни да видят истината докато просто се събуждат?
Вече е тихо. Но скоро няма да бъде. Какво мога да направя аз дотогава? Отново да избягам по най-детския начин в собствено създадена тишина. Да се заключа, да вярвам или да мечтая?
Предпочитам тишината. Не защото вярвам в нея. Не ми е до вяра точно сега. Просто я предпочитам.
Все още ги чувам. Шумовете от всичко външно. Като врата, която знаеш, че ще се отвори и с нея ще влезне студ, задължения, отговорности и думи.
Не мога да се обърна назад, но и не мога да погледна нагоре.
А ако можех да видя Касиопея или останалите съзвездия без име и цел..
Ако можех, сама в тишината, щях да мълча.
11/02/2008
Нечетните числа или смелостта да искаш?
"Back where I belong now
Was it just a dream?
Feelings unfold
They will never be sold
and the secret's safe with me"
В една песен се крие всичко, от което имаме нужда. В една песен се крие всичко. Но толкова малко хора го виждат. Или имат времето да открият една песен. Наистина да я открият. И да й позволят да ги завладее.
Илюзиите, изкуството, всички малки, сладки заблуди, облечени във формата на неоспорими знаци - всички те ни помагат.
А дали ни помагат?
Когато не мога да взема решение, гледам колко е часът. И ако минутите са нечетно число, правя това, което ми се иска да направя отвътре. Не някакви съдбоносни и адски важни решения, но все пак. Понякога може и да са. Когато се чудя, гледам колко е часът.
Толкова скрити ли останаха отговорите или просто сме твърде слаби, за да поемем отговорност, да направим това, което трябва, или да не правим нищо, когато се изисква?
Винаги знам какво трябва, но винаги и онова малко гласче ме подтиква да направя това, което искам.
Ако го послушам, страдам, разочаровам се от себе си, скъсвам се от критика. Случва се и да имам късмет и да не отнеса цялата постановка на "Как може да съм такава", но това става само ако гласчето е било право.
Колко често това, което ни се иска, е това, което трябва?
И има ли начин да си оправим настройките и да започнат да съвпадат малко по-често?
Може би от толкова опити да се вкараш в правия път, накрая взимаш правилните решения, не страдаш над глупави песни и пропилени часове, говориш по-бавно, знаеш кога да започнеш и кога да спреш да се смееш и така нататък, и т.н.
И какво, успяваш ли? Или се превръщаш в робот?
Песните всъщност са малка частица от мислите ни. И когато някой момент от песен съвпадне с нещо подобно от живота ни, сякаш сме видели чудо. Някакво привидение, което няма как да не е знак. Трябва да е знак и да притежава тайната мисия да ни насочи в правилната посока.
Ще ми се да вярвам.
Чакаш, вярваш, а после не знаеш какво да правиш с цялата утопия.
Was it just a dream?
Feelings unfold
They will never be sold
and the secret's safe with me"
В една песен се крие всичко, от което имаме нужда. В една песен се крие всичко. Но толкова малко хора го виждат. Или имат времето да открият една песен. Наистина да я открият. И да й позволят да ги завладее.
Илюзиите, изкуството, всички малки, сладки заблуди, облечени във формата на неоспорими знаци - всички те ни помагат.
А дали ни помагат?
Когато не мога да взема решение, гледам колко е часът. И ако минутите са нечетно число, правя това, което ми се иска да направя отвътре. Не някакви съдбоносни и адски важни решения, но все пак. Понякога може и да са. Когато се чудя, гледам колко е часът.
Толкова скрити ли останаха отговорите или просто сме твърде слаби, за да поемем отговорност, да направим това, което трябва, или да не правим нищо, когато се изисква?
Винаги знам какво трябва, но винаги и онова малко гласче ме подтиква да направя това, което искам.
Ако го послушам, страдам, разочаровам се от себе си, скъсвам се от критика. Случва се и да имам късмет и да не отнеса цялата постановка на "Как може да съм такава", но това става само ако гласчето е било право.
Колко често това, което ни се иска, е това, което трябва?
И има ли начин да си оправим настройките и да започнат да съвпадат малко по-често?
Може би от толкова опити да се вкараш в правия път, накрая взимаш правилните решения, не страдаш над глупави песни и пропилени часове, говориш по-бавно, знаеш кога да започнеш и кога да спреш да се смееш и така нататък, и т.н.
И какво, успяваш ли? Или се превръщаш в робот?
Песните всъщност са малка частица от мислите ни. И когато някой момент от песен съвпадне с нещо подобно от живота ни, сякаш сме видели чудо. Някакво привидение, което няма как да не е знак. Трябва да е знак и да притежава тайната мисия да ни насочи в правилната посока.
Ще ми се да вярвам.
Чакаш, вярваш, а после не знаеш какво да правиш с цялата утопия.
10/31/2008
Нещо френско, you know
В душата на един художник няма място за истерия. В света на музите няма нужда от допинг.
И така нататък. И така нататък. И така нататък.
Всяко "И тази нататък." трябва да се отдалечава все повече и повече от вас. Да кънти все по-слабо и по-слабо звукът в съзнанието ви.
Представям си равнини и хоризонт. Залез. Розов. Не. Не розов. Има един цвят за залези и той определено не може да бъде описан с една дума. Ако можеше, нямаше да е цвят за залез. А нещо обикновено. Като "розово".
Аз не искам да съм розова. Не искам да съм синя. Или лилава.
Защо, след като хората ще ме виждат просто еднаква? Рискът в това да си нещо повече от един нюанс е възможността много хора да не те харесат. Но пък някои тонове се съчетават прекрасно с други, за които никога не се е очаквало да паснат. И тогава ценителите са много доволни.
Какво разбирам аз от залези, отдалеченост, тонове, нюанси и съчетания?
Може би нищо. Не може да избягаш от себе си.
Прозорецът ми е много нормален.
Не, не трябва да се чувствам така, докато пиша. Но сега, сега е друго. А ако чувам и гласа си, в който са скрити най-добрите намерения на едно до краен предел объркано момиче, ще е още по-добре. Никой не обича дългите изречения и това е един от основните проблеми на скучните книги. Но не мога да избягам от себе си. Разбирате ли?
Прозорецът ми е нормален. Има нещо симпатично в него. Говоря за този, който се намира пред мен. Естествено, не знаете, защото не сте били в моята стая с лилави стени. Но все пак.
Та..
Дърво. Леко избелял. Но е нормален. За мое щастие - не винаги. Онзи ден го гледах. Лилавото е хубаво. Представяте ли си го? Люляково. Бледо. Сега си представете бледолилави, люлякови пердета. Прозрачни. И един прозорец пред тях. Добре.
Ето какво се случва, когато слънцето изгрее, настани се на удобно място и огрее моя нормален прозорец с лилави пердета. И, разбира се, когато аз съм способна да забележа нещо такова.
Става следното. Слънчеви лъчи падат, пречупват се, отразяват се, правят сянка. И прозорецът ми придобива онова прекрасно очарование, за което се пише в книгите и всички някак разбират какво точно се описва.
Затова и моят прозорец не е розов. Или пък син. Има цвят на залез. Дали не е един щастлив прозорец?
Сега друга история. Няма как да не ви се е случвало да пътувате с автобус и да стоите на мястото до прозореца. В автобусите прозорците не са нито с цвят на залез, нито едноцветни. Там са нещо много по-друго и тази им функция може да промени доста хората. Първо, защото ги кара да се чувстват специални.
А и автобусът е някакъв символ на различните пътища, различните маршрути, различните съдби, събрани в прашната машина, с мръсния въздух.
Но когато се загледаш през прозореца, всичко се променя. Винаги стоя от вътрешната страна, до прозореца. Винаги гледам. И мисля.
Онзи ден отново видях залез. Какво да ви кажа? Беше прекрасен.
Може би заслужава да го опиша с друга дума. По-необичайна, по-възвишена. Беше помпозен.
Всъщност, кого лъжа?
Не видях никакъв залез. Видях едно следствие от залеза. Така е много по-лесно. Видях небето в три цвята, които ме е страх да опиша, защото бяха твърде хубави, отделени и сливащи се. И все пак изглеждаха като замазани с мокра четка. Както когато направиш нещо прекрасно и след време решиш да го доукрасиш още малко. И развалиш всичко. Но това небе не беше толкова развалено. Вече дори не съм сигурна, дали наистина беше така замазано или това е плод на моето въображение. Каквото и да е било, аз го гледах, мислех, виждах през стъклото и си позволих да се чувтвам различна.
Малко боли, когато наистина вникнеш в нещата и разбереш, че не си. Даже изобщо. И както милиони групи пеят - you are not the only one.
Утешение ли е това или не?
Look closer.
Какво значение има? Едва ли ще разбера? Да Винчи е бил уникален, но 2% от мен не го харесват. И защо?
Заради човек.
Хич не си струва.
Стига ми само да имам цвят на залез. Завършен и оставен.
Отново съм недоволна. Къде е милият глас и сиянието?
Не мисля, че тези неща трябва да се активират при команда.
Боже.
Последна история за разпилени наблюдения от моето просто, празно, монотонно движение.
"А времето дали лекува? Времето дали лети? Или само така ми се струва."
Липсва ми възможността да се описвам. Преди беше интересно. В някакво поле, някъде, започваш да пишеш.
"Казвам се.. Обичам.. Слушам.. В свободното си време..."
Ах, много обичах да пиша за себе си!
Сега обичам тройно повече и фактът, че го правя все по-хаотично и косвено, не ме оправдава. И това, че си намирам поводи да драскам по последните страници на тетрадки и някой ден да се усмихвам на есенните листа или голите дървета - това не означава, че правя нещо полезно.
Но не сега за оправданията.
"Може би е просто песен, а може би съм аз."
В един октомврийски ден, една октомврийска полувечер, по една ужасна улица, където има много дупки и грозни или пък еднакви къщи, видях момиче и момче.
Малки. Това май вече е споменавано. Което не ми пречи да се повторя.
Аз мислех и държах прекрасна роза. Някак странно, хората я гледаха странно. Защо в неделя, когато всички стоят на топло, учат и се къпят, аз имам време да минавам по ужасни улици и то с роза?
Защо, Весела? - би казал някой.
Видях момиче и момче. Малки. 10-11-годишни. И си вървяха. Деца. Личи си. Децата се държат детски. Закачат се за глупости. Поне така изглежда, когато си с цели 4-5-6 години по-голям. Както и да е.
Но те бяха малки. Не учеха, не се къпеха, не държаха рози, но бяха заедно. И си говореха детски неща. Близо.
И тогава го усетих.
Какво, Весела?
- Не знам.
Наистина не знам какво усетих, но беше хубаво. И адски тъжно. Установих, че най-хубавите неща са тъжни и установих причината за това.
Има едни подобни моменти на усещане, които са не по-малко велики. Когато видиш, докоснеш, усетиш /няма как, няма друга дума../ нещо познато. Не знаеш как, откъде, защо. Но мигновено те облива вълна чисто, незаменимо щастие. Случвало ми се е след дъжд. Усещам мирисът на тревата и ето! Намирам се на друго място, била съм там, била съм!
Не, не дежа ву. Просто любов.
Момичето и момчето бяха на минимално разстояние един от друг. И си говореха. Сигурно бяха съседи. И се познаваха от много време. Дали тя го харесваше? Дали той я харесваше? Не знам. Сигурно. Защо не трепереше? Защо вървяха толкова плътно един до друг?
Тогава реших, че са малки и не знаят за толкова съществени разлики, които ги отдалечават. Но все пак усещаха, че ги има. И въпреки това бяха близо.
Не, не мога да обясня.
Беше прекрасно. Тъжно и прекрасно.
И го видях. И го усетих. С моята роза и моите готови да се насълзят очи.
Кой обяснява такива неща?
Винаги съм се възхищавала на автори, които описват толкова ежедневни и дребни емоции и признаци за някакво вътрешно поведение. Описват ги толкова точно, че дори да си живял в една стая и да не си излизал от години, пак би могъл да разбереш какво искат да кажат. И как изглежда една емоция.
Аз не съм такава. Ще се радвам, ако все пак някой ме разбере поне малко. Но ако някой ме разбере, ще важи всичко това - you are not the only one.
Е, нека не съм. Няма смисъл да съм единствена.
"One is the loneliest number."
Защо пиша така, все едно имам читатели? Защо пиша на български?
1. Защото човек има нужда да бъде чут, дори когато няма кой да слуша.
2. Защото се страхувам от потенциалната си невъзможност да изразя толкова много на английски.
Страх ме е, не ме е страх. Мога, не мога. Ще спуснем ли котвата и ако това стане някога, защо ще го правим?
Много поздрави от Едит Пиаф, която, заедно с обстоятелствата и моята причина да не ходя на училище, ме прави така, така щастлива.
Та, Post?
И така нататък. И така нататък. И така нататък.
Всяко "И тази нататък." трябва да се отдалечава все повече и повече от вас. Да кънти все по-слабо и по-слабо звукът в съзнанието ви.
Представям си равнини и хоризонт. Залез. Розов. Не. Не розов. Има един цвят за залези и той определено не може да бъде описан с една дума. Ако можеше, нямаше да е цвят за залез. А нещо обикновено. Като "розово".
Аз не искам да съм розова. Не искам да съм синя. Или лилава.
Защо, след като хората ще ме виждат просто еднаква? Рискът в това да си нещо повече от един нюанс е възможността много хора да не те харесат. Но пък някои тонове се съчетават прекрасно с други, за които никога не се е очаквало да паснат. И тогава ценителите са много доволни.
Какво разбирам аз от залези, отдалеченост, тонове, нюанси и съчетания?
Може би нищо. Не може да избягаш от себе си.
Прозорецът ми е много нормален.
Не, не трябва да се чувствам така, докато пиша. Но сега, сега е друго. А ако чувам и гласа си, в който са скрити най-добрите намерения на едно до краен предел объркано момиче, ще е още по-добре. Никой не обича дългите изречения и това е един от основните проблеми на скучните книги. Но не мога да избягам от себе си. Разбирате ли?
Прозорецът ми е нормален. Има нещо симпатично в него. Говоря за този, който се намира пред мен. Естествено, не знаете, защото не сте били в моята стая с лилави стени. Но все пак.
Та..
Дърво. Леко избелял. Но е нормален. За мое щастие - не винаги. Онзи ден го гледах. Лилавото е хубаво. Представяте ли си го? Люляково. Бледо. Сега си представете бледолилави, люлякови пердета. Прозрачни. И един прозорец пред тях. Добре.
Ето какво се случва, когато слънцето изгрее, настани се на удобно място и огрее моя нормален прозорец с лилави пердета. И, разбира се, когато аз съм способна да забележа нещо такова.
Става следното. Слънчеви лъчи падат, пречупват се, отразяват се, правят сянка. И прозорецът ми придобива онова прекрасно очарование, за което се пише в книгите и всички някак разбират какво точно се описва.
Затова и моят прозорец не е розов. Или пък син. Има цвят на залез. Дали не е един щастлив прозорец?
Сега друга история. Няма как да не ви се е случвало да пътувате с автобус и да стоите на мястото до прозореца. В автобусите прозорците не са нито с цвят на залез, нито едноцветни. Там са нещо много по-друго и тази им функция може да промени доста хората. Първо, защото ги кара да се чувстват специални.
А и автобусът е някакъв символ на различните пътища, различните маршрути, различните съдби, събрани в прашната машина, с мръсния въздух.
Но когато се загледаш през прозореца, всичко се променя. Винаги стоя от вътрешната страна, до прозореца. Винаги гледам. И мисля.
Онзи ден отново видях залез. Какво да ви кажа? Беше прекрасен.
Може би заслужава да го опиша с друга дума. По-необичайна, по-възвишена. Беше помпозен.
Всъщност, кого лъжа?
Не видях никакъв залез. Видях едно следствие от залеза. Така е много по-лесно. Видях небето в три цвята, които ме е страх да опиша, защото бяха твърде хубави, отделени и сливащи се. И все пак изглеждаха като замазани с мокра четка. Както когато направиш нещо прекрасно и след време решиш да го доукрасиш още малко. И развалиш всичко. Но това небе не беше толкова развалено. Вече дори не съм сигурна, дали наистина беше така замазано или това е плод на моето въображение. Каквото и да е било, аз го гледах, мислех, виждах през стъклото и си позволих да се чувтвам различна.
Малко боли, когато наистина вникнеш в нещата и разбереш, че не си. Даже изобщо. И както милиони групи пеят - you are not the only one.
Утешение ли е това или не?
Look closer.
Какво значение има? Едва ли ще разбера? Да Винчи е бил уникален, но 2% от мен не го харесват. И защо?
Заради човек.
Хич не си струва.
Стига ми само да имам цвят на залез. Завършен и оставен.
Отново съм недоволна. Къде е милият глас и сиянието?
Не мисля, че тези неща трябва да се активират при команда.
Боже.
Последна история за разпилени наблюдения от моето просто, празно, монотонно движение.
"А времето дали лекува? Времето дали лети? Или само така ми се струва."
Липсва ми възможността да се описвам. Преди беше интересно. В някакво поле, някъде, започваш да пишеш.
"Казвам се.. Обичам.. Слушам.. В свободното си време..."
Ах, много обичах да пиша за себе си!
Сега обичам тройно повече и фактът, че го правя все по-хаотично и косвено, не ме оправдава. И това, че си намирам поводи да драскам по последните страници на тетрадки и някой ден да се усмихвам на есенните листа или голите дървета - това не означава, че правя нещо полезно.
Но не сега за оправданията.
"Може би е просто песен, а може би съм аз."
В един октомврийски ден, една октомврийска полувечер, по една ужасна улица, където има много дупки и грозни или пък еднакви къщи, видях момиче и момче.
Малки. Това май вече е споменавано. Което не ми пречи да се повторя.
Аз мислех и държах прекрасна роза. Някак странно, хората я гледаха странно. Защо в неделя, когато всички стоят на топло, учат и се къпят, аз имам време да минавам по ужасни улици и то с роза?
Защо, Весела? - би казал някой.
Видях момиче и момче. Малки. 10-11-годишни. И си вървяха. Деца. Личи си. Децата се държат детски. Закачат се за глупости. Поне така изглежда, когато си с цели 4-5-6 години по-голям. Както и да е.
Но те бяха малки. Не учеха, не се къпеха, не държаха рози, но бяха заедно. И си говореха детски неща. Близо.
И тогава го усетих.
Какво, Весела?
- Не знам.
Наистина не знам какво усетих, но беше хубаво. И адски тъжно. Установих, че най-хубавите неща са тъжни и установих причината за това.
Има едни подобни моменти на усещане, които са не по-малко велики. Когато видиш, докоснеш, усетиш /няма как, няма друга дума../ нещо познато. Не знаеш как, откъде, защо. Но мигновено те облива вълна чисто, незаменимо щастие. Случвало ми се е след дъжд. Усещам мирисът на тревата и ето! Намирам се на друго място, била съм там, била съм!
Не, не дежа ву. Просто любов.
Момичето и момчето бяха на минимално разстояние един от друг. И си говореха. Сигурно бяха съседи. И се познаваха от много време. Дали тя го харесваше? Дали той я харесваше? Не знам. Сигурно. Защо не трепереше? Защо вървяха толкова плътно един до друг?
Тогава реших, че са малки и не знаят за толкова съществени разлики, които ги отдалечават. Но все пак усещаха, че ги има. И въпреки това бяха близо.
Не, не мога да обясня.
Беше прекрасно. Тъжно и прекрасно.
И го видях. И го усетих. С моята роза и моите готови да се насълзят очи.
Кой обяснява такива неща?
Винаги съм се възхищавала на автори, които описват толкова ежедневни и дребни емоции и признаци за някакво вътрешно поведение. Описват ги толкова точно, че дори да си живял в една стая и да не си излизал от години, пак би могъл да разбереш какво искат да кажат. И как изглежда една емоция.
Аз не съм такава. Ще се радвам, ако все пак някой ме разбере поне малко. Но ако някой ме разбере, ще важи всичко това - you are not the only one.
Е, нека не съм. Няма смисъл да съм единствена.
"One is the loneliest number."
Защо пиша така, все едно имам читатели? Защо пиша на български?
1. Защото човек има нужда да бъде чут, дори когато няма кой да слуша.
2. Защото се страхувам от потенциалната си невъзможност да изразя толкова много на английски.
Страх ме е, не ме е страх. Мога, не мога. Ще спуснем ли котвата и ако това стане някога, защо ще го правим?
Много поздрави от Едит Пиаф, която, заедно с обстоятелствата и моята причина да не ходя на училище, ме прави така, така щастлива.
Та, Post?
"padam, padam, padam"
А кой не иска да бъде чут? А кой не крещи сред обществото? А кой не се чувства единствен? Но за жалост, винаги you're not the only one.
Едит Пиаф не съжалява за нищо. Защо й е да съжалява? Съжалението носи много горчивина, макар че може да научим нещо от нея. Но все пак, има моменти, в които щастието трябва да парадира и доминира над всичко. Че защо иначе живеем?
Какви хора обича животът - щастливи или нещастни? Мога да дам много примери за това как съм се чувствала напомпано-щастлива и нещо като плесница ме е удряло, за да ме опровергае. Но мога да дам пример и за това как съм се чувствала нетипично и недразнещо щастлива и след време това е било оценявано. Значи има някакъв смисъл в усмивките и пренебрегването на факта, че you're not the only one.
Понякога хората трябва да бъдат поетични, имат нужда. Точно както имат нужда от сладко или чист въздух.
Защо да не бъдеш чут, дори когато няма кой да слуша?
"Може би е просто песен, а може би съм аз. Може би е летен ден със вас. Пясъкът ни пари, а песента ни гали."
Тъкмо се осъмних в един талант и той взе че ми повлия. Нормално.
Хубавото /или може би лошо/ е, че когато търсиш бял шоколад, не намираш нищо, но по-късно получаваш натурален.
Погледнато от добрата страна, това си е повод за истинско щастие.
- 4 часа. Защо не спиш?
- А защо да спя?
- Хората спят в 4.
- Нормално.
- И защо не спиш?
- Защото не мога.
- А какво правиш?
- Нищо полезно.
- По-точно?
- Мъча се да правя нещо, но се спрях върху слушането на музика.
- Е, това може и да е полезно.
- Как точно?
- Не знам.
- Виждаш ли. Не е. Точно защото не се изисква да правя нещо друго освен да слушам.
- Да умееш да слушаш е хубаво качетсво.
- Аз винаги чувам в последствие важните неща. Така че.. да. Не притежавам това хубаво качество.
- Чуваш в последствие важните неща? Как става така?
- Това не е нещо странно. И с музиката, и с хората. Казват ми нещо и по-късно, когато си го преповторя наум, разбирам какво всъщност означава. Много прекрасни песни открих късно. Слушала съм ги хиляди пъти, но чак на хилядния разбрах, че са прекрасни.
- Да, но поне си го разбрала някога...
- Мхм. Но не може винаги и всичко да е поне.
- Трябва да се радваш и на късните неща.
- А какво остава за пропуснатите?
- Не знам, не разбирам.
- Не е нужно да разбираш или да знаеш. Трябва просто да хванеш вълната. И да усещаш.
- А ти трябва да спиш.
- Не, не трябва. Защо е наложено мнението, че в 4АМ хората трябва да спят?
- Защото е нещо масово и им се налага да спят, понеже в 8-9 са на работа.
- Да, предполагам.. Но защо хората работят по това време тогава?
- Защото може би тогава са най-продуктивни.
- И какво се оказва? Че всичко е както трябва да бъде. И ако се разгледа научно ситуацията, това ще е най-добрият вариант?
- Ами, може би.
- Да, знам как звучи. Безсмислено упорство срещу нормните, и то не нещо важно, а сънят, който, признавам, и аз предпочитам в 4. Но все пак. Защо се чувствам виновна, когато не ходя на училище? Имам право да не се чувствам виновна!
- Ами, недей. Какво толкова.
- Не знам. Сложно е. Всъщност.. Изобщо не е. Но хората имат нужда някой по-голям, по-висш да им каже какво и защо е правилно. Чак тогава започват да правят това, което трябва. Лошото е, че осъзнавам истината и въпреки това не мога сама да изиграя ролята на "някой по-висш" и да се владея. Защо? Защо, защо?
- 4:20. Спи ми се.
- Естествено. Лягай.
- И ти.
- Няма как да те послушам, въпреки че знам, че трябва. Странно. Безсънието никой не може да ми отнеме.
Едит Пиаф не съжалява за нищо. Защо й е да съжалява? Съжалението носи много горчивина, макар че може да научим нещо от нея. Но все пак, има моменти, в които щастието трябва да парадира и доминира над всичко. Че защо иначе живеем?
Какви хора обича животът - щастливи или нещастни? Мога да дам много примери за това как съм се чувствала напомпано-щастлива и нещо като плесница ме е удряло, за да ме опровергае. Но мога да дам пример и за това как съм се чувствала нетипично и недразнещо щастлива и след време това е било оценявано. Значи има някакъв смисъл в усмивките и пренебрегването на факта, че you're not the only one.
Понякога хората трябва да бъдат поетични, имат нужда. Точно както имат нужда от сладко или чист въздух.
Защо да не бъдеш чут, дори когато няма кой да слуша?
"Може би е просто песен, а може би съм аз. Може би е летен ден със вас. Пясъкът ни пари, а песента ни гали."
Тъкмо се осъмних в един талант и той взе че ми повлия. Нормално.
Хубавото /или може би лошо/ е, че когато търсиш бял шоколад, не намираш нищо, но по-късно получаваш натурален.
Погледнато от добрата страна, това си е повод за истинско щастие.
- 4 часа. Защо не спиш?
- А защо да спя?
- Хората спят в 4.
- Нормално.
- И защо не спиш?
- Защото не мога.
- А какво правиш?
- Нищо полезно.
- По-точно?
- Мъча се да правя нещо, но се спрях върху слушането на музика.
- Е, това може и да е полезно.
- Как точно?
- Не знам.
- Виждаш ли. Не е. Точно защото не се изисква да правя нещо друго освен да слушам.
- Да умееш да слушаш е хубаво качетсво.
- Аз винаги чувам в последствие важните неща. Така че.. да. Не притежавам това хубаво качество.
- Чуваш в последствие важните неща? Как става така?
- Това не е нещо странно. И с музиката, и с хората. Казват ми нещо и по-късно, когато си го преповторя наум, разбирам какво всъщност означава. Много прекрасни песни открих късно. Слушала съм ги хиляди пъти, но чак на хилядния разбрах, че са прекрасни.
- Да, но поне си го разбрала някога...
- Мхм. Но не може винаги и всичко да е поне.
- Трябва да се радваш и на късните неща.
- А какво остава за пропуснатите?
- Не знам, не разбирам.
- Не е нужно да разбираш или да знаеш. Трябва просто да хванеш вълната. И да усещаш.
- А ти трябва да спиш.
- Не, не трябва. Защо е наложено мнението, че в 4АМ хората трябва да спят?
- Защото е нещо масово и им се налага да спят, понеже в 8-9 са на работа.
- Да, предполагам.. Но защо хората работят по това време тогава?
- Защото може би тогава са най-продуктивни.
- И какво се оказва? Че всичко е както трябва да бъде. И ако се разгледа научно ситуацията, това ще е най-добрият вариант?
- Ами, може би.
- Да, знам как звучи. Безсмислено упорство срещу нормните, и то не нещо важно, а сънят, който, признавам, и аз предпочитам в 4. Но все пак. Защо се чувствам виновна, когато не ходя на училище? Имам право да не се чувствам виновна!
- Ами, недей. Какво толкова.
- Не знам. Сложно е. Всъщност.. Изобщо не е. Но хората имат нужда някой по-голям, по-висш да им каже какво и защо е правилно. Чак тогава започват да правят това, което трябва. Лошото е, че осъзнавам истината и въпреки това не мога сама да изиграя ролята на "някой по-висш" и да се владея. Защо? Защо, защо?
- 4:20. Спи ми се.
- Естествено. Лягай.
- И ти.
- Няма как да те послушам, въпреки че знам, че трябва. Странно. Безсънието никой не може да ми отнеме.
Манджа, пушек, реге
"А времето дали лекува, времето дали лети?
Или просто така ми се струва.
..може би е просто песен, а може би съм аз.
може би е летен ден със вас. пясъкът ни пари, а песента ни гали.
може би е просто песен, а може би съм аз..
И когато искам теб, ми даваш само спомени."
Има една сцена от "Arizona Dream", в която Фей Дънауей чака Джони Деп в спалнята, той издава звуци, като тези, които издават пуйките, и се пързаля насам-натам върху нещо, движейки се смешно, а Грейс, с цигара в уста и привидно презрителен, но все пак заинтересован поглед, държи акордеон и свири. Навън - буря. Това е един от идеалите ми за култови сцени. Свирепо естествен, просташки, горящ и свободен. Толкова балканска любов и темпарамент, а циганското реге на Горан Брегович е несравнимо. Заради тази сцена все още не съм изтрила филма. Това доказва как понякога, когато просто си говориш и се опитваш оттук-оттам да обереш смисъла от прашните кътчета в себе си, успяваш да бъдеш чут. И усетен.
Или просто така ми се струва.
..може би е просто песен, а може би съм аз.
може би е летен ден със вас. пясъкът ни пари, а песента ни гали.
може би е просто песен, а може би съм аз..
И когато искам теб, ми даваш само спомени."
Има една сцена от "Arizona Dream", в която Фей Дънауей чака Джони Деп в спалнята, той издава звуци, като тези, които издават пуйките, и се пързаля насам-натам върху нещо, движейки се смешно, а Грейс, с цигара в уста и привидно презрителен, но все пак заинтересован поглед, държи акордеон и свири. Навън - буря. Това е един от идеалите ми за култови сцени. Свирепо естествен, просташки, горящ и свободен. Толкова балканска любов и темпарамент, а циганското реге на Горан Брегович е несравнимо. Заради тази сцена все още не съм изтрила филма. Това доказва как понякога, когато просто си говориш и се опитваш оттук-оттам да обереш смисъла от прашните кътчета в себе си, успяваш да бъдеш чут. И усетен.
10/28/2008
Play. Pause. Replay.
Истината е, че определени неща стават по най-добрия начин при определени, оптимални условия. На мен и други момичета /а вероятно и момчета/ ни отнема време и един поглед отстрани, който винаги идва със закъснение. Такива неща ни показват как е трябвало да бъде и как не е зле, но е могло да стане по сто пъти по-добър начин, ако..
Ами, ако решим да отстраним "но"-тата или поне да направим опит да ги избегнем в настоящия момент. Какво тогава?
Няма да продължавам по тази тема, защото има нещо по-важно. И то е едно от тайните, несравними и необясними удоволствия от това да стоиш с шише вода, слушаща Алиша Кийс и любовните й лирики, под съпровода на един космополитен, точен и емоционален свят.
На кого са нужни причини, щом взима хероин?
На коя са нужни причини, щом има удобна пижама, ластик за коса, нокти, с които да трака по бюрото и да дере, ако се наложи, и естествено - едно списание, от което да черпи и попива вдъхновение.
Ако добавим и всички неизбежни мисли, които се въртят в главата на всяка една, няма как да не си представим идилията на всички тайни от А до Я и обратно.
А просто понякога е адски приятно нещо да ти хареса и да изпишеш тонове суперлативи и да развиеш и разточиш идеята до безбожие, което си е също толкова сладко - колкото самото четене.
Банално е, но под всяка черупка момичето е момиче и дори да изглежда странно за някои - те също обичат цветя, комплименти, мили подаръци, "Край ми ъ ривър".
Никога нямам желание да си я пусна, но предполагам след минути този факт ще остане в миналото, защото обожаваме да противодействаме, дори когато нуждата от това е нулева - просто се пускаме по течението. Как става така - не знам. Наистина.
Простете ми за малкия шрифт и безбройния ред от постове, за повторенията и несвързаността. Някои индивиди се разриват в еволюцията и се чудя как може да мечтаем за глобални промени, след като се спъваме в собствените си развързани връзки не един, а много повече от два пъти.
Май списанието продължава да ме чака, а Алиша Кийс се умори да въртя безспорния й хит. Защото Fallin' е хубава песен и не приемам отрицание. Не че не съм толерантна или искам да наложа някакво мнение. Затова ще се погрижи масмедията или самите вие без да осъзнаете. Няма как да има обективност и абсолютизъм, въпреки че съществуват като понятия. Може би това ги прави донякъде научни или аз не съм права. Но ако съществуват, това ще противоречи на идеята, че всичко е възможно, а предпочитам да не я губя. Поне на този етап, когато разчитам на лъскави корици, минерална вода и ефектът от глупостта.
А сега Cry Me A River..
Ами, ако решим да отстраним "но"-тата или поне да направим опит да ги избегнем в настоящия момент. Какво тогава?
Няма да продължавам по тази тема, защото има нещо по-важно. И то е едно от тайните, несравними и необясними удоволствия от това да стоиш с шише вода, слушаща Алиша Кийс и любовните й лирики, под съпровода на един космополитен, точен и емоционален свят.
На кого са нужни причини, щом взима хероин?
На коя са нужни причини, щом има удобна пижама, ластик за коса, нокти, с които да трака по бюрото и да дере, ако се наложи, и естествено - едно списание, от което да черпи и попива вдъхновение.
Ако добавим и всички неизбежни мисли, които се въртят в главата на всяка една, няма как да не си представим идилията на всички тайни от А до Я и обратно.
А просто понякога е адски приятно нещо да ти хареса и да изпишеш тонове суперлативи и да развиеш и разточиш идеята до безбожие, което си е също толкова сладко - колкото самото четене.
Банално е, но под всяка черупка момичето е момиче и дори да изглежда странно за някои - те също обичат цветя, комплименти, мили подаръци, "Край ми ъ ривър".
Никога нямам желание да си я пусна, но предполагам след минути този факт ще остане в миналото, защото обожаваме да противодействаме, дори когато нуждата от това е нулева - просто се пускаме по течението. Как става така - не знам. Наистина.
Простете ми за малкия шрифт и безбройния ред от постове, за повторенията и несвързаността. Някои индивиди се разриват в еволюцията и се чудя как може да мечтаем за глобални промени, след като се спъваме в собствените си развързани връзки не един, а много повече от два пъти.
Май списанието продължава да ме чака, а Алиша Кийс се умори да въртя безспорния й хит. Защото Fallin' е хубава песен и не приемам отрицание. Не че не съм толерантна или искам да наложа някакво мнение. Затова ще се погрижи масмедията или самите вие без да осъзнаете. Няма как да има обективност и абсолютизъм, въпреки че съществуват като понятия. Може би това ги прави донякъде научни или аз не съм права. Но ако съществуват, това ще противоречи на идеята, че всичко е възможно, а предпочитам да не я губя. Поне на този етап, когато разчитам на лъскави корици, минерална вода и ефектът от глупостта.
А сега Cry Me A River..
Мед и мляко
Всеки кактус се нуждае от едно по-старо и здраво дърво, засадено до него.
Така и с хората. И с малките момичета с големи хипнотизиращи близалки, руси коси и червени бузи.
Така и с големите момичета с мръсни кецове, протрити качулки и тъмни кръгове под очите. Така и с онези, които не си гризат ноктите, но пък рисуват очи наляво и надясно, като очакват някой ден да могат да нарисуват и прекрасен залез. Все разнитипични образи на типичната представа, възраст и среда. Какво да ви кажа, днес си прося малко внимание или поне бегла възможност да изрека някакви значими неща. Но, разбира се, когато се оглеждаш за малки причини, пролуки или просто за хора, те са дълбоко прикрити под директното им безразличие.
Знаете какво е да чуете много любима или вдъхновяваща ви песен. Отвътре усещате вълната щастие и познат спомен, която се издига и мигновено ви залива, но се сещате, че това си е ваша лична радост и колкото и да крещите или да си тананикате прекрасната мелодия, никой не би разбрал този ентусиазъм. Той си е ваш.
I just wanna break you down so badly
Мисля, че не искам да съм голяма. Искам да съм малка. Малките деца понякога губят представа дори за пол, защото са толкова малки. Не искам да съм във втори клас, искам да съм на 4. Да ме снимат, докато ям диня и да не ме интересува нищо.
Нека летят найлонови пликчета в пръстта и нека вятъра ги разнася насам, натам, към американските прелести и към българските локви. Към едната реалност и другия антипод. И нека там някъде, където звездите все още имат корени, а романтичните вечери са нещо, което се случва, нека там продължават да се сблъскват материи, докато аз търся правилния увод, докато Земята се върти.
Така и с хората. И с малките момичета с големи хипнотизиращи близалки, руси коси и червени бузи.
Така и с големите момичета с мръсни кецове, протрити качулки и тъмни кръгове под очите. Така и с онези, които не си гризат ноктите, но пък рисуват очи наляво и надясно, като очакват някой ден да могат да нарисуват и прекрасен залез. Все разнитипични образи на типичната представа, възраст и среда. Какво да ви кажа, днес си прося малко внимание или поне бегла възможност да изрека някакви значими неща. Но, разбира се, когато се оглеждаш за малки причини, пролуки или просто за хора, те са дълбоко прикрити под директното им безразличие.
Знаете какво е да чуете много любима или вдъхновяваща ви песен. Отвътре усещате вълната щастие и познат спомен, която се издига и мигновено ви залива, но се сещате, че това си е ваша лична радост и колкото и да крещите или да си тананикате прекрасната мелодия, никой не би разбрал този ентусиазъм. Той си е ваш.
I just wanna break you down so badly
Мисля, че не искам да съм голяма. Искам да съм малка. Малките деца понякога губят представа дори за пол, защото са толкова малки. Не искам да съм във втори клас, искам да съм на 4. Да ме снимат, докато ям диня и да не ме интересува нищо.
Нека летят найлонови пликчета в пръстта и нека вятъра ги разнася насам, натам, към американските прелести и към българските локви. Към едната реалност и другия антипод. И нека там някъде, където звездите все още имат корени, а романтичните вечери са нещо, което се случва, нека там продължават да се сблъскват материи, докато аз търся правилния увод, докато Земята се върти.
Колко трябва да работиш, за да си купиш Мерцедес?
нерви, нерви, нерви, нерви
нерви и бесилки, черни гарвани и много алиенация, елегии, балади, поеми, Ботев, Христо
в цялата топлина на предноемврийското слънце и щипещата материя на топлите дрехи успях да изрисувам 2/3 от последните и предпоследните страници на тетрадките си с безсмислени образи, фигури и криви, а сега се чудя защо пиша толкова рано и какво ще бъде продължението.
защото знам, че ще има такова. случва се просто и лесно - винаги знам кога ще стане нещо не особено полезно, а никога не успявам да предвидя евентуалните отклонения от ежедневния режим
събуждам се с алармата и кафето ме чака. хороскопът на алена и една ужасна мивка, която може да те изкара извън мегазаспалата и приятна сутрешна обстановка. след тонове неща, които да те превърнат в свежо, готово за новия ден същество, естествено, трябва да понеса и цялата вода, разпръснала се в един милион неправилни страни, но това е хубаво нещо
малки капки кислород, водород и много варовик по смешната пижама преди гардеробът да се изсипе с гръм и трясък, като някоя грамадна колона от древността.
Не знам защо пиша за това, до болка познато ми е и вероятно ще ми е познато още дни, може и да не е. не знам и не знам дали ми трябва нов режим. може би да.
но дългото кафе пред реотаните на старата печка, под светлината на ужасната екологична лампа в 7 без 19 определено не ми пречи.
предпочитам да избягам от реалността, както ми препоръча най-женското нещо на света, оцветено в оранжево. а и нямам особено голям избор при всички тези обстоятелства, нижещи се на възела едно след друго, както и мислите ми по философия
бавно убивам мозъчните клетки, бавно умират мозъчните клетки
а казват, че имало млади хора, които все още не деградират.
всеки деградира, крие се, бяга или просто пише
or do we sitting wondering
why this world isn't turning round
it's now or never
нерви и бесилки, черни гарвани и много алиенация, елегии, балади, поеми, Ботев, Христо
в цялата топлина на предноемврийското слънце и щипещата материя на топлите дрехи успях да изрисувам 2/3 от последните и предпоследните страници на тетрадките си с безсмислени образи, фигури и криви, а сега се чудя защо пиша толкова рано и какво ще бъде продължението.
защото знам, че ще има такова. случва се просто и лесно - винаги знам кога ще стане нещо не особено полезно, а никога не успявам да предвидя евентуалните отклонения от ежедневния режим
събуждам се с алармата и кафето ме чака. хороскопът на алена и една ужасна мивка, която може да те изкара извън мегазаспалата и приятна сутрешна обстановка. след тонове неща, които да те превърнат в свежо, готово за новия ден същество, естествено, трябва да понеса и цялата вода, разпръснала се в един милион неправилни страни, но това е хубаво нещо
малки капки кислород, водород и много варовик по смешната пижама преди гардеробът да се изсипе с гръм и трясък, като някоя грамадна колона от древността.
Не знам защо пиша за това, до болка познато ми е и вероятно ще ми е познато още дни, може и да не е. не знам и не знам дали ми трябва нов режим. може би да.
но дългото кафе пред реотаните на старата печка, под светлината на ужасната екологична лампа в 7 без 19 определено не ми пречи.
предпочитам да избягам от реалността, както ми препоръча най-женското нещо на света, оцветено в оранжево. а и нямам особено голям избор при всички тези обстоятелства, нижещи се на възела едно след друго, както и мислите ми по философия
бавно убивам мозъчните клетки, бавно умират мозъчните клетки
а казват, че имало млади хора, които все още не деградират.
всеки деградира, крие се, бяга или просто пише
or do we sitting wondering
why this world isn't turning round
it's now or never
10/27/2008
Send me to paradise, because I deserve it
Аз вярвам в щастието. И в ума на човека. А още повече вярвам в усилията и упоритостта. В малките дози воля всеки ден. Всеки ден. И в желанието, скрито във всеки опит след поредното падане. Просто всичко е устроено така. Падаш и после ставаш. А ако нямаш сили, оставаш на земята, потънал в кърви и съжаление, всъщност самосъжаление – лежиш и пъшкаш.
Аз падам твърде често и правя грешки всекидневно. Някои са сладки и позволени, други ме карат да съжалявам, но животът така навлезе в една част от мен и колкото и малко да съм усетила от трудностите, разбрах, че ако искаш нещо, трябва да се бориш за него. И ако промяната е нужна, трябва да се промениш.
Малко сурова и страшна е идеята, че животът наистина „прецаква” всички и става все по-труден и по-труден, но когато имаш причини, заради които да го промениш колкото можеш, виждаш, че тази отговорност трябва да се поеме.
Всичко това е в противоречие със сляпата вяра, че нещата ще се променят, наредят и накрая оцветят сами в розово на бели облачета. И съм донякъде разкъсана, донякъде готова да опиша глупавото си обяснение. Както винаги средно и както винаги неясно, но и достатъчно скучно и предвидимо.
Умът е фенерчето, което ти показва, че има начин, че трябва да опиташ и трябва да проучиш преди да опиташ някак. Волята е това, което ти помага с опитите. Постоянството превръща целият метод в нова част от теб, която рано или късно забравяш. А фактът, че искаш, че си открил начин, че ти пука, всеки ден се бориш и продължаваш след някоя глупава грешка – това е малката магия, блестящата искрица, която стои редом с вярата, надеждата и любовта, на клона на красивите утопии, заблуди и илюзии – онези неща, които те карат да се чувстваш жив и да имаш желание за още едно днес, за още едно утре.
Те превръщат нарисуваната мечта в реалност, те изненадват, те разбъркват хормоните и кръвта ти, те те правят щастлив.
Но е важно да знаеш какво искаш първоначално, да имаш очаквания за това, което ще ти донесе и да си готов да му се насладиш по най-добрия начин. Как да искаме такова нещо, което със сигурност няма да ни се стори обикновено след като вече го имаме? Не знам. Може би затова е добра идеята да мечтаем за почти невъзможни неща. Винаги ще протягаме ръце към тях, а те винаги ще са твърде близо и достатъчно далеч – достатъчно, за да не ни лишат от сладката тръпка от очакването и надеждата. Достатъчно, за да не ни разочароват, когато успеем да ги докоснем.
Малко е тъжно. Дори твърде тъжно. И се страхувам. Но е важно да се отбележи, че има и такива прости цели, за които полагаш усилия и резултатите те радват, наистина. А може би всяка сбъдната мечта е хубава, просто не знаем как да я насочим накъдето трябва. Като нещо скъпоценно, с което не знаем как да боравим, дори не можем да държим правилно. А как да се научим?
Изберете си мечта.
Избере си мечта, която би ви зарадвала наистина. Изберете си мечта според характера. /Но все пак не забравяйте и това, че какъвто и да сте, трябва да вярвате, че заслужавате да мечтаете за нещо голямо и че ще успеете да сте щастливи заради него./ Сега се огледайте. Вижте характера си. Замислете се. Харесвате ли се. Не? Променете се. Помислете ще ви удовлетвори ли тази промяна. Изберете най-добрия начин, по който може да се промените. Ето, сега вече сте постигнали нещо и може отново да си изберете мечта. Дали вече сте готови, дали знаете, че това е което искате? Дали ще сте щастливи, ако някоя сутрин се събудите и видите една мечта с панделка под въображаемата елха?
Ако сте объркани и ненаясно с това как да оцените щастието, надеждите, промените, сбъднатите и правилните мечти, не забравяйте, че все пак сме хора, и то слаби хора. Затова понякога животът решава да е милостив и ненадейно ни показва къде, кога, как и защо. Остава само да протегнем ръка.
Аз падам твърде често и правя грешки всекидневно. Някои са сладки и позволени, други ме карат да съжалявам, но животът така навлезе в една част от мен и колкото и малко да съм усетила от трудностите, разбрах, че ако искаш нещо, трябва да се бориш за него. И ако промяната е нужна, трябва да се промениш.
Малко сурова и страшна е идеята, че животът наистина „прецаква” всички и става все по-труден и по-труден, но когато имаш причини, заради които да го промениш колкото можеш, виждаш, че тази отговорност трябва да се поеме.
Всичко това е в противоречие със сляпата вяра, че нещата ще се променят, наредят и накрая оцветят сами в розово на бели облачета. И съм донякъде разкъсана, донякъде готова да опиша глупавото си обяснение. Както винаги средно и както винаги неясно, но и достатъчно скучно и предвидимо.
Умът е фенерчето, което ти показва, че има начин, че трябва да опиташ и трябва да проучиш преди да опиташ някак. Волята е това, което ти помага с опитите. Постоянството превръща целият метод в нова част от теб, която рано или късно забравяш. А фактът, че искаш, че си открил начин, че ти пука, всеки ден се бориш и продължаваш след някоя глупава грешка – това е малката магия, блестящата искрица, която стои редом с вярата, надеждата и любовта, на клона на красивите утопии, заблуди и илюзии – онези неща, които те карат да се чувстваш жив и да имаш желание за още едно днес, за още едно утре.
Те превръщат нарисуваната мечта в реалност, те изненадват, те разбъркват хормоните и кръвта ти, те те правят щастлив.
Но е важно да знаеш какво искаш първоначално, да имаш очаквания за това, което ще ти донесе и да си готов да му се насладиш по най-добрия начин. Как да искаме такова нещо, което със сигурност няма да ни се стори обикновено след като вече го имаме? Не знам. Може би затова е добра идеята да мечтаем за почти невъзможни неща. Винаги ще протягаме ръце към тях, а те винаги ще са твърде близо и достатъчно далеч – достатъчно, за да не ни лишат от сладката тръпка от очакването и надеждата. Достатъчно, за да не ни разочароват, когато успеем да ги докоснем.
Малко е тъжно. Дори твърде тъжно. И се страхувам. Но е важно да се отбележи, че има и такива прости цели, за които полагаш усилия и резултатите те радват, наистина. А може би всяка сбъдната мечта е хубава, просто не знаем как да я насочим накъдето трябва. Като нещо скъпоценно, с което не знаем как да боравим, дори не можем да държим правилно. А как да се научим?
Изберете си мечта.
Избере си мечта, която би ви зарадвала наистина. Изберете си мечта според характера. /Но все пак не забравяйте и това, че какъвто и да сте, трябва да вярвате, че заслужавате да мечтаете за нещо голямо и че ще успеете да сте щастливи заради него./ Сега се огледайте. Вижте характера си. Замислете се. Харесвате ли се. Не? Променете се. Помислете ще ви удовлетвори ли тази промяна. Изберете най-добрия начин, по който може да се промените. Ето, сега вече сте постигнали нещо и може отново да си изберете мечта. Дали вече сте готови, дали знаете, че това е което искате? Дали ще сте щастливи, ако някоя сутрин се събудите и видите една мечта с панделка под въображаемата елха?
Ако сте объркани и ненаясно с това как да оцените щастието, надеждите, промените, сбъднатите и правилните мечти, не забравяйте, че все пак сме хора, и то слаби хора. Затова понякога животът решава да е милостив и ненадейно ни показва къде, кога, как и защо. Остава само да протегнем ръка.
10/23/2008
Лесно е да кажеш "чичковите червенотиквеничковчета", но "Не"?
Рано или късно преглъщаме гордостта си. Ставаме толкова самотни, нещастни и повехнали и това, което ни остава, е да се завърнем към прегръдката на доброто старо минало, когато всичко е било малко по-лесно. И не се е налагало да преглъщаме нищо. А след това да бъркаме с пръст в гърлото си, за да се освободим от товара на грешния избор. Понякога ми се иска да бъда толкова свободна, че да успея да избягам от малките неща, които трупат стрес върху стрес, който накрая изригва като вулкан от счупени моменти, а след това още по-счупени, наново съградени, стари надежди.
Липсват ми Линкин Парк. И знам, че не искам онази Аз, която беше твърде безотговорна към всичко и най-вече към себе си. Но какво да правя с тази, която се бори безуспешно и проваля безутешно в опитите да спре времето и да промени света. Само вярата остана, но и тя се превръща в утайка на дъното на една наполовина празна чаша. Как да кажа, че ме е страх от фактите, не по-малко от призраци и прокажени. Страхувам се от провала и се страхувам от това, че въпреки всичко продължавам да се провалям и понякога това не ме плаши достатъчно. Страхувам се от начина, по който ме виждат хората. Страхувам се, когато тишината е породена от липса и когато нямам достатъчно смелост да си тръгна. Страхувам се от зависимостите си, страхувам се и от утехите. Страхувам се, че някой ден ще се срамувам от всичко, което пиша. И се плаша от мисълта, че може би нямам понятие от нищо, нямам с кого да говоря и няма как да напиша хубаво есе.
Страховете трябва да се преодоляват, а лошите черти да се изкореняват. Недостатъците трябва да се преразгледат, а методите трябва да се избират прецизно. Ако всички тези критерии бяха изпълнени, може би щях да съм малко по-различна. Не знам защо продължавам да разчитам на факта, че си тактувам под звука от изреждащи се, мотивиращи изречения и не знам защо смятам, че с изричане на големи думи постигам големи промени.
Нищо не е такова, каквото изглежда. И истината е, че понякога няма значение колко много опитваш. Няма да го намериш, ако го търсиш.
А сега за времето...
Липсват ми Линкин Парк. И знам, че не искам онази Аз, която беше твърде безотговорна към всичко и най-вече към себе си. Но какво да правя с тази, която се бори безуспешно и проваля безутешно в опитите да спре времето и да промени света. Само вярата остана, но и тя се превръща в утайка на дъното на една наполовина празна чаша. Как да кажа, че ме е страх от фактите, не по-малко от призраци и прокажени. Страхувам се от провала и се страхувам от това, че въпреки всичко продължавам да се провалям и понякога това не ме плаши достатъчно. Страхувам се от начина, по който ме виждат хората. Страхувам се, когато тишината е породена от липса и когато нямам достатъчно смелост да си тръгна. Страхувам се от зависимостите си, страхувам се и от утехите. Страхувам се, че някой ден ще се срамувам от всичко, което пиша. И се плаша от мисълта, че може би нямам понятие от нищо, нямам с кого да говоря и няма как да напиша хубаво есе.
Страховете трябва да се преодоляват, а лошите черти да се изкореняват. Недостатъците трябва да се преразгледат, а методите трябва да се избират прецизно. Ако всички тези критерии бяха изпълнени, може би щях да съм малко по-различна. Не знам защо продължавам да разчитам на факта, че си тактувам под звука от изреждащи се, мотивиращи изречения и не знам защо смятам, че с изричане на големи думи постигам големи промени.
Нищо не е такова, каквото изглежда. И истината е, че понякога няма значение колко много опитваш. Няма да го намериш, ако го търсиш.
А сега за времето...
10/20/2008
Look up
Няма пречки пред звездите и няма светлина, която да ме заслепи и да ми попречи да ги видя. Колкото и бяла и студена да е, не е достатъчно силна, за да освети мечтите ми, дори когато заспивам безпомощна пред тях.
Така звучи един идеалистичен увод за всяка видяна гледка и пренебрежение към замъглените бъдещи.
Най-уморената песен, за която успях да се сетя, е Roads на Portishead и мисля да я слушам, докато не реша, че може би най-доброто възможно решение е да спя.
Не ми се водят войни и не съм гоотова за революции, поне не тази вечер. Има определени правила, скрепени с голяма доза спокойствие, които винаги, винаги съм готова да наруша и се чудя какво ще стане този път. Но може би наистина съм твърде уморена. И то буквално. Просто времето, когато може да напишеш нещо и то да се счита за написано от сърце, стана прекалено ограничено, а мислите, които могат да се смятат за различни и окриляващи, станаха прекалено малко. И все се намираше нещо, което да ги спре, точно преди момента, в който има шанс и тяхното бъдеще да бъде светло.
Какво друго да кажа? За объркването, търсенето, английския и стихотворенията наизуст. Естествено, че всичко се върти около мен в моята микровселена, но вероятно понякога това става повече от нужното. А и къде отиваш, ако не запечаташ всяко нощно небе и пърхаща светулка, появили се по пътя към някоя друга спирка, на която те чака не друг, а отново самият Ти. Уморяваме ли се от себе си и въпросите, които си задаваме? Образът в огледалото и целите, които си поставяме. Гласовете и собствените си навици, положителните и отрицателните качества, болните илюзии, с които живеем, съзнателно и несъзнателно, опитите ни да сме малко повече?
И когато се замислим колко всъщност сме самите себе си, се оказва още по-сложно и отдалечено от първоначалната идея, че сме просто егоисти. Мисля, че е по-лошо, но все още не знам какво е. Знам, че има причина да пиша за всичко това и знам, че може да не е толкова интересна, колкото искам да е. Знам, че искам да изпиша още много подобни редове, свързани някъде, структурирани, водещи към някакъв прогрес. Но прогресът, както някой беше казал, е замяната на един проблем с друг. И в този свят, където всяко следващо чувство и действие са определени от някакво минимално усилие на другите да ни накарат да се усмихнем, как може да мислим, че владеем каквото и да било?
Да, пристрастени сме. Към вниманието. На другите и нашето собствено. Другото внимание, което храни вътрешното ни Аз и го подтиква към все повече себелюбие. Не знам каква функция има то и не знам защо е толкова важно да се обожаваме, след като можем да ненавиждаме всеки друг.
Бих искала понякога ситуацията да ми се изяснява и това да се случва под влиянието на нещо нормално, не на грешки или ужасяващо огромна умора. Но явно такива неща не се случват под влияние на нормални събития и колкото и да критикувам себе си за това, че стоя на едно място и всичко лошо се е запазило в мен, може би това е нормално. И може би наистина има определени правила, които трудно биха се променили. Поне не от мен. Поне не сега. А и, когато се състезаваме със себе си, негативно настроение, колкото и напред да стигаме, вероятно няма да успеем да го забележим. А когато нещо не се вижда, то няма никакво значение. Милиони хора и предмети ме заобикалят, а аз дори не подозирам какво значение имат. Докато не реша да отворя очи за тях и да ги допусна вътре.
Изобщо не е лесно. Лесно е, когато ограничиш всичко до простите основи, но и тогава пак намираме начин да се затрудним. Сякак е някаква болезнена мания, мъчителна зависимост към постоянното търсене и рушене на изграденото? Къде е смисълът в това и колко време отнема на човек да се пребори с малодушието и прилива от въпроси. Колкото повече са те, толкова по-трудно и поглъщащо е всичко.
Всяко заключение трябва да съдържа малко надежда, апел и някакво алтернатично решение на проблема, но, изглежда, моят най-голям проблем, е че не знам кой е моят май-голям проблем. Един от всички въпроси или един от всички пъти, в които е по-лесно да затвориш очи и да си кажеш "Още 10 минути". Или по-жалкото - "Още малко", "За последен път".
Не ми се водят войни с безкрайността и Вселената, със светлината и белите крушки, със свободата и зависимостите. Още по-малко с най-нечетните зависимости, които просто те изкушават да си глупав по средата на нощта. Не ми се отговаря и определено не мога да търся сега. Знам, че ще се събудя и както винаги ще мечтая за същите тривиални, поставени от мен, представи за света и за щастието, които биха могли да станат реалност. Но сега просто не знам. Уморена съм и ако някъде има отговори и смисъл, те ще ме намерят. А аз ще спя.
Така звучи един идеалистичен увод за всяка видяна гледка и пренебрежение към замъглените бъдещи.
Най-уморената песен, за която успях да се сетя, е Roads на Portishead и мисля да я слушам, докато не реша, че може би най-доброто възможно решение е да спя.
Не ми се водят войни и не съм гоотова за революции, поне не тази вечер. Има определени правила, скрепени с голяма доза спокойствие, които винаги, винаги съм готова да наруша и се чудя какво ще стане този път. Но може би наистина съм твърде уморена. И то буквално. Просто времето, когато може да напишеш нещо и то да се счита за написано от сърце, стана прекалено ограничено, а мислите, които могат да се смятат за различни и окриляващи, станаха прекалено малко. И все се намираше нещо, което да ги спре, точно преди момента, в който има шанс и тяхното бъдеще да бъде светло.
Какво друго да кажа? За объркването, търсенето, английския и стихотворенията наизуст. Естествено, че всичко се върти около мен в моята микровселена, но вероятно понякога това става повече от нужното. А и къде отиваш, ако не запечаташ всяко нощно небе и пърхаща светулка, появили се по пътя към някоя друга спирка, на която те чака не друг, а отново самият Ти. Уморяваме ли се от себе си и въпросите, които си задаваме? Образът в огледалото и целите, които си поставяме. Гласовете и собствените си навици, положителните и отрицателните качества, болните илюзии, с които живеем, съзнателно и несъзнателно, опитите ни да сме малко повече?
И когато се замислим колко всъщност сме самите себе си, се оказва още по-сложно и отдалечено от първоначалната идея, че сме просто егоисти. Мисля, че е по-лошо, но все още не знам какво е. Знам, че има причина да пиша за всичко това и знам, че може да не е толкова интересна, колкото искам да е. Знам, че искам да изпиша още много подобни редове, свързани някъде, структурирани, водещи към някакъв прогрес. Но прогресът, както някой беше казал, е замяната на един проблем с друг. И в този свят, където всяко следващо чувство и действие са определени от някакво минимално усилие на другите да ни накарат да се усмихнем, как може да мислим, че владеем каквото и да било?
Да, пристрастени сме. Към вниманието. На другите и нашето собствено. Другото внимание, което храни вътрешното ни Аз и го подтиква към все повече себелюбие. Не знам каква функция има то и не знам защо е толкова важно да се обожаваме, след като можем да ненавиждаме всеки друг.
Бих искала понякога ситуацията да ми се изяснява и това да се случва под влиянието на нещо нормално, не на грешки или ужасяващо огромна умора. Но явно такива неща не се случват под влияние на нормални събития и колкото и да критикувам себе си за това, че стоя на едно място и всичко лошо се е запазило в мен, може би това е нормално. И може би наистина има определени правила, които трудно биха се променили. Поне не от мен. Поне не сега. А и, когато се състезаваме със себе си, негативно настроение, колкото и напред да стигаме, вероятно няма да успеем да го забележим. А когато нещо не се вижда, то няма никакво значение. Милиони хора и предмети ме заобикалят, а аз дори не подозирам какво значение имат. Докато не реша да отворя очи за тях и да ги допусна вътре.
Изобщо не е лесно. Лесно е, когато ограничиш всичко до простите основи, но и тогава пак намираме начин да се затрудним. Сякак е някаква болезнена мания, мъчителна зависимост към постоянното търсене и рушене на изграденото? Къде е смисълът в това и колко време отнема на човек да се пребори с малодушието и прилива от въпроси. Колкото повече са те, толкова по-трудно и поглъщащо е всичко.
Всяко заключение трябва да съдържа малко надежда, апел и някакво алтернатично решение на проблема, но, изглежда, моят най-голям проблем, е че не знам кой е моят май-голям проблем. Един от всички въпроси или един от всички пъти, в които е по-лесно да затвориш очи и да си кажеш "Още 10 минути". Или по-жалкото - "Още малко", "За последен път".
Не ми се водят войни с безкрайността и Вселената, със светлината и белите крушки, със свободата и зависимостите. Още по-малко с най-нечетните зависимости, които просто те изкушават да си глупав по средата на нощта. Не ми се отговаря и определено не мога да търся сега. Знам, че ще се събудя и както винаги ще мечтая за същите тривиални, поставени от мен, представи за света и за щастието, които биха могли да станат реалност. Но сега просто не знам. Уморена съм и ако някъде има отговори и смисъл, те ще ме намерят. А аз ще спя.
Subscribe to:
Posts (Atom)