Това щеше да е другото подходящо заглавие за блога, но аз избрах "She belongs somewhere else..."
Донякъде са взаимновключващи се, след определена линия вече не са.
Guess what?
...
1/30/2009
1/29/2009
Книги, чайки и летене
Ако Малкият Принц не беше умрял, книгата може би щеше да бъде втората любима на манекенките след "Алхимикът". Нямам нищо, нищо, наистина нищо против "Малкият принц". Обичам я, много. Първия път, след като я прочетох, просто я затворих и започнах да плача.
Но това, че тя е хубава, не прави останалите книги лоши. Някак идеалистичното и сведено до абстрактна простота и алегория е много осъждано и подценявано от хората. Или защото всичко е казано с пет думи и не би могло да е толкова лесно, или защото се водят по тенденцията да осмиват този тип книги. Което и да е, съветвам ви първо да помислите без предразсъдъци, ако е възможно.
И не създавайте нов писък на модата в критиката - да харесвате всичко, което е било обект на присмех/подигравка. Може пък да е заслужено.
Тааа, както и да е.
Просто като отговор на въпросите ми по-долу "Трябва ли да спра? И аз ли съм от онези, които.... .. ...?" и т.н., един уърд документ ми напомни за себе си. Реших да прочета 20 страници, изписани с нормален, видим шрифт. По-точно - на 20 безполезни листа от едната страна напечатах "Джонатан Ливингстън Чайката" и я прочетох. Едва ли бих могла със сигурност да кажа, че това е книга, вземайки предвид, че е закрепена чрез телбод.. Но беше от онези "impossible is nothing" творби, в които фигурират Понятия с Главни букви, никакви граници и идеалистична насоченост. От една страна, докато четеш, може да откриеш много от собствените си опити - падания и ставания. От друга, след като я затвориш, се изпарява от съзнанието ти, както се изпарява водата от съда с липов чай в стаята ми. И подозирам, че хората съзнателно пускат съдържанието й да отлети, защото знаят, че това не е "Малкият принц", дори "Алхимикът" не е, а толкова ясно, кратко и просто няма възможност да бъде.
Много по-удобно и лесно е да си разочарован и да си циник. Не пропагандирам вечна вяра или пък борба за Съвършенство. Не казвам, че, ние, хората, сме безкрайни същества и сме способни на Всичко, защото сме Свободни.
Тц. Аз доста често прибягвам до краткия изказ на яда, неразбирането и наполовина прекратените опити. Сравнявам всеки процес с еволюцията и се убеждавам в много нисши теории. Но си мисля, че може малко повече. След това още малко. И отново. Винаги има "отвъд" и след като някой има правото да потвърди обратното и да убеждава всички във вечната несправедливост, то трябва да има друг /равен по големина.. .. физика/, който да убеди хората в противоположното.
Твърде неясната ми мисъл е, че всичко, което ни влияе и манипулира, е измислено от хора, а те като цяло са еднакви. Вярно е, че някои достигат къде-къде по-отвъд, но все пак човек сам определя границите си. Не ми се иска в този живот някой, който прекалено дълбоко е като мен, да ме кара да бъда или да не бъда. Всеки може, стига да има глас.
Това май нямаше никакво значение.
Трябва да прочета 2-килограмовите си книги, с тези не се получава.
Все пак..
"Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото - казваше им Джонатан друг път, - не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си..."
Струва ми се, че това е така. :>
П.С. Съжалявам за "Малкият принц". Там няма Големи Възможности, просто истина и меланхолия.
Но това, че тя е хубава, не прави останалите книги лоши. Някак идеалистичното и сведено до абстрактна простота и алегория е много осъждано и подценявано от хората. Или защото всичко е казано с пет думи и не би могло да е толкова лесно, или защото се водят по тенденцията да осмиват този тип книги. Което и да е, съветвам ви първо да помислите без предразсъдъци, ако е възможно.
И не създавайте нов писък на модата в критиката - да харесвате всичко, което е било обект на присмех/подигравка. Може пък да е заслужено.
Тааа, както и да е.
Просто като отговор на въпросите ми по-долу "Трябва ли да спра? И аз ли съм от онези, които.... .. ...?" и т.н., един уърд документ ми напомни за себе си. Реших да прочета 20 страници, изписани с нормален, видим шрифт. По-точно - на 20 безполезни листа от едната страна напечатах "Джонатан Ливингстън Чайката" и я прочетох. Едва ли бих могла със сигурност да кажа, че това е книга, вземайки предвид, че е закрепена чрез телбод.. Но беше от онези "impossible is nothing" творби, в които фигурират Понятия с Главни букви, никакви граници и идеалистична насоченост. От една страна, докато четеш, може да откриеш много от собствените си опити - падания и ставания. От друга, след като я затвориш, се изпарява от съзнанието ти, както се изпарява водата от съда с липов чай в стаята ми. И подозирам, че хората съзнателно пускат съдържанието й да отлети, защото знаят, че това не е "Малкият принц", дори "Алхимикът" не е, а толкова ясно, кратко и просто няма възможност да бъде.
Много по-удобно и лесно е да си разочарован и да си циник. Не пропагандирам вечна вяра или пък борба за Съвършенство. Не казвам, че, ние, хората, сме безкрайни същества и сме способни на Всичко, защото сме Свободни.
Тц. Аз доста често прибягвам до краткия изказ на яда, неразбирането и наполовина прекратените опити. Сравнявам всеки процес с еволюцията и се убеждавам в много нисши теории. Но си мисля, че може малко повече. След това още малко. И отново. Винаги има "отвъд" и след като някой има правото да потвърди обратното и да убеждава всички във вечната несправедливост, то трябва да има друг /равен по големина.. .. физика/, който да убеди хората в противоположното.
Твърде неясната ми мисъл е, че всичко, което ни влияе и манипулира, е измислено от хора, а те като цяло са еднакви. Вярно е, че някои достигат къде-къде по-отвъд, но все пак човек сам определя границите си. Не ми се иска в този живот някой, който прекалено дълбоко е като мен, да ме кара да бъда или да не бъда. Всеки може, стига да има глас.
Това май нямаше никакво значение.
Трябва да прочета 2-килограмовите си книги, с тези не се получава.
Все пак..
"Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото - казваше им Джонатан друг път, - не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си..."
Струва ми се, че това е така. :>
П.С. Съжалявам за "Малкият принц". Там няма Големи Възможности, просто истина и меланхолия.
Пряка реч:
Слушаш бритпоп и четеш "Хари Потър". Това е добра комбинация. Вероятно си отиват. Слушаш бритпоп и вътрешния си глас, докато се опитваш да запомниш всички думи, които се раждат със скоростта на атмосферата в теб. Записваш. Бритпопът пасва на спомените. Мелоу текстове, характеризиращи мелоу погледи от мелоу времена, които не е трябвало да бъдат такива. Е, хубавите запалки са за ценители.
И аз ще се науча да не си дърпам постоянно ръкавите, дори когато са много дълги. Ще знам кога да погледна човек в очи и да не отместя поглед, докато не каже всичко, което искам да чуя. Ще разбера кога не е удачно да стоиш с кръстосани ръце, демонстрирайки хладнокръвието си. Ще разбера и кога е време да създадеш свой ритъм, за да попаднеш в друг вид недъждовни четвъртъци.
Някой ден, някога, да, може би. Нали? Не харесвам това, което съм писала през май, юни, юли, септември.. А уж са толкова близо до отминалия студ на януари, уж са на една крачка разстояние от безсилието на ноември, уж са съседи на шарения ми, не знам защо любим калдъръмен октомври. Уж и сега нещата са се изменили, но не съвсем. Не колкото трябва. Щом все още зорко ги следя и продължавам да изследвам, щом все още имам време да спра света, за да помисля, вместо да спра да мисля, за да се понеса с вечното въртене.
Тече, всичко тече. Не ми го напомниха нито Хераклит, нито Валери Петров, нито някой друг. Просто вечните слова блеснаха на въображаемия екран на терзанията ми. За всичко си има време. Време, което винаги се мъча да изпреваря, тичам по мокрите улици, а колите минават през локвите, чиито капки, като хиляди стрели, се понасят върху мен. Накрая, задъхана и уморена, се свличам на мокрия път и си казвам "За всичко си има време. Спри се."
Трябва ли да се спра? Трябва ли да приема фактите? Ще ми бъде ли по-лесно? Ще бъде ли по-удобно? И аз ли съм от онези, които цял живот се мъчат, защото живеят с идеята, че това е истинският път към ... каквото и да търсят.
Затварям се в клетката на разсъжденията си и напълно изключвам всичко, което вирее извън нея. Ако се намираш на върха на някоя планина, виждаш целия свят от този връх. Ако се поместиш малко наляво, може да съзреш различни елементи, но ще забравиш за стария пейзаж. Докато някой ден не решиш, че голямата надморска височина не е за теб и не започнеш бавно да слизаш към земята. Тогава светът ще бъде съвсем различен. Няма как да очаквам да знам какви грешки допускам сега, като все още съм част от момента. Не мога да предвидя как ще се променя и може би трябва да се примиря с това.
Знам, че няма да съм очарована от написаното през Януари.
Наистина преди да заспиш виждаш ясно как стоят нещата. Не са нито прекалено трагични, нито ужасно хубави. Средното властва навсякъде - от математиката до всеки глупав миг и грешен избор.
Предполагам няма човек, който да не се е озовавал насред онези моменти, в които си задава изключителния въпрос: Но аз наистина ли съм Аз?
След три секунди това отминава, но наистина ли сме това, което сме?
Колко време трябва да мине, за да запиша историята си обективно? Кой ще извади прашните архиви, за да ме набута в миналото?
Смениха се толкова песни и с всяка се смени и фонът на мислите ми. Толкова съм, толкова сериозна.
Заспивах и си мислех. За едно от нещата, по които опиянена се водех в мъглата. Осъзнах, че празно ме вълнува. Вълнува ме идеята за липсата на неговата обливаща ме в тръпки версия. А тя жива ли е още?
Всяко нещо с времето си.
Дотогава аз по склона, надрана и окаляна, ще се мъча да го стигна.
И аз ще се науча да не си дърпам постоянно ръкавите, дори когато са много дълги. Ще знам кога да погледна човек в очи и да не отместя поглед, докато не каже всичко, което искам да чуя. Ще разбера кога не е удачно да стоиш с кръстосани ръце, демонстрирайки хладнокръвието си. Ще разбера и кога е време да създадеш свой ритъм, за да попаднеш в друг вид недъждовни четвъртъци.
Някой ден, някога, да, може би. Нали? Не харесвам това, което съм писала през май, юни, юли, септември.. А уж са толкова близо до отминалия студ на януари, уж са на една крачка разстояние от безсилието на ноември, уж са съседи на шарения ми, не знам защо любим калдъръмен октомври. Уж и сега нещата са се изменили, но не съвсем. Не колкото трябва. Щом все още зорко ги следя и продължавам да изследвам, щом все още имам време да спра света, за да помисля, вместо да спра да мисля, за да се понеса с вечното въртене.
Тече, всичко тече. Не ми го напомниха нито Хераклит, нито Валери Петров, нито някой друг. Просто вечните слова блеснаха на въображаемия екран на терзанията ми. За всичко си има време. Време, което винаги се мъча да изпреваря, тичам по мокрите улици, а колите минават през локвите, чиито капки, като хиляди стрели, се понасят върху мен. Накрая, задъхана и уморена, се свличам на мокрия път и си казвам "За всичко си има време. Спри се."
Трябва ли да се спра? Трябва ли да приема фактите? Ще ми бъде ли по-лесно? Ще бъде ли по-удобно? И аз ли съм от онези, които цял живот се мъчат, защото живеят с идеята, че това е истинският път към ... каквото и да търсят.
Затварям се в клетката на разсъжденията си и напълно изключвам всичко, което вирее извън нея. Ако се намираш на върха на някоя планина, виждаш целия свят от този връх. Ако се поместиш малко наляво, може да съзреш различни елементи, но ще забравиш за стария пейзаж. Докато някой ден не решиш, че голямата надморска височина не е за теб и не започнеш бавно да слизаш към земята. Тогава светът ще бъде съвсем различен. Няма как да очаквам да знам какви грешки допускам сега, като все още съм част от момента. Не мога да предвидя как ще се променя и може би трябва да се примиря с това.
Знам, че няма да съм очарована от написаното през Януари.
Наистина преди да заспиш виждаш ясно как стоят нещата. Не са нито прекалено трагични, нито ужасно хубави. Средното властва навсякъде - от математиката до всеки глупав миг и грешен избор.
Предполагам няма човек, който да не се е озовавал насред онези моменти, в които си задава изключителния въпрос: Но аз наистина ли съм Аз?
След три секунди това отминава, но наистина ли сме това, което сме?
Колко време трябва да мине, за да запиша историята си обективно? Кой ще извади прашните архиви, за да ме набута в миналото?
Смениха се толкова песни и с всяка се смени и фонът на мислите ми. Толкова съм, толкова сериозна.
Заспивах и си мислех. За едно от нещата, по които опиянена се водех в мъглата. Осъзнах, че празно ме вълнува. Вълнува ме идеята за липсата на неговата обливаща ме в тръпки версия. А тя жива ли е още?
Всяко нещо с времето си.
Дотогава аз по склона, надрана и окаляна, ще се мъча да го стигна.
that's not the shape of my heart
I know that the spades are the swords of a soldier
Чаша мляко в 10:27 и един "Леон".
Няма как, ще бъде по случайност и както ги чуя, по друг начин съм просто недостаъчно каквато и да е.
Не знам защо беше италианец, а целият филм крещеше "Франция" от раетата до решетките, цигарите и прозореца. Излъгах, разбирам.
Но все пак можеше да е французин. Както и да е, това въобще не е важно. Не е важно, че малките момичета не са чак толкова хладнокръвни, мистериозни и изцеждащи те с поглед. Може би само Натали Портман. Кой знае, аз не съм убивала на 12. И все пак не е важно дали историята би могла да се вмести в нашата реалност. Нали ние се вместихме в нея.
Опасно е да гледаш хубави филми един след друг, защото се натрупва прекалено голяма маса от изкуство, разпръсква се, за да я носиш по-лесно през дните, и никога не се разкрива наведнъж, а праща само малки фрагменти, които да те дразнят и мъчат много упорито.
Не знам за другите, но аз обичам самотници/нещастници/грубияни/подчертано необщителни хора. Мазохизмът в мен заема голяма част и не че не се радвам на усмивките и положителното мислене у нягого, просто там, където не изпъква толкова, че да се чувстваш като в стая, изпълнена със смехотворен газ, ми е малко по-интересно.
И да, мога да си обясня донякъде тази тенденция. Все пак има розови и зелени хора и може би е ясно, че аз бих предпочела зелените. Но аз не съм точно зелена, нито пък точно розова. Аз съм такава, която би се влюбила в Жан Рено, която абсолютно разбира Матилда, която обожава такива криви носове и ще си пуска любимите сцени over and over again, докато не събере мързела си в чувал и не го изхвърли, за да гледа филма отново.
Така се случва. А и наистина тези толкова искрено незнаещи очи, високото чело и прекрасният нос ме приковаха и слушах, и гледах, и дори се изненадах, но ми хареса.
Боя се, че отново ще закъснея, че няма да мога да обясня, но whatever. Защо тук няма наемни убийци с тиранти, които отнемат животи без чувство, но отварят прозореца си за една саксия с най-топлото чувство на света?
Моля някой да изскубе корените ми.
"I think we'll be okay here, Leon."
Чаша мляко в 10:27 и един "Леон".
Няма как, ще бъде по случайност и както ги чуя, по друг начин съм просто недостаъчно каквато и да е.
Не знам защо беше италианец, а целият филм крещеше "Франция" от раетата до решетките, цигарите и прозореца. Излъгах, разбирам.
Но все пак можеше да е французин. Както и да е, това въобще не е важно. Не е важно, че малките момичета не са чак толкова хладнокръвни, мистериозни и изцеждащи те с поглед. Може би само Натали Портман. Кой знае, аз не съм убивала на 12. И все пак не е важно дали историята би могла да се вмести в нашата реалност. Нали ние се вместихме в нея.
Опасно е да гледаш хубави филми един след друг, защото се натрупва прекалено голяма маса от изкуство, разпръсква се, за да я носиш по-лесно през дните, и никога не се разкрива наведнъж, а праща само малки фрагменти, които да те дразнят и мъчат много упорито.
Не знам за другите, но аз обичам самотници/нещастници/грубияни/подчертано необщителни хора. Мазохизмът в мен заема голяма част и не че не се радвам на усмивките и положителното мислене у нягого, просто там, където не изпъква толкова, че да се чувстваш като в стая, изпълнена със смехотворен газ, ми е малко по-интересно.
И да, мога да си обясня донякъде тази тенденция. Все пак има розови и зелени хора и може би е ясно, че аз бих предпочела зелените. Но аз не съм точно зелена, нито пък точно розова. Аз съм такава, която би се влюбила в Жан Рено, която абсолютно разбира Матилда, която обожава такива криви носове и ще си пуска любимите сцени over and over again, докато не събере мързела си в чувал и не го изхвърли, за да гледа филма отново.
Така се случва. А и наистина тези толкова искрено незнаещи очи, високото чело и прекрасният нос ме приковаха и слушах, и гледах, и дори се изненадах, но ми хареса.
Боя се, че отново ще закъснея, че няма да мога да обясня, но whatever. Защо тук няма наемни убийци с тиранти, които отнемат животи без чувство, но отварят прозореца си за една саксия с най-топлото чувство на света?
Моля някой да изскубе корените ми.
"I think we'll be okay here, Leon."
1/27/2009
paris, je t'aime
Стройте се в редица и тихо си прошепвайте наум, че имате правото да сте безразсъдни до толкова, че да летите с всяка следваща минута. И ако водата е без цвят и без вкус, а трейлърите - неизброими, то аз съм като онези капки по дърветата, които очакват да съберат сили и да паднат. Звукът от падането им е по-хубав от пиано джаз. Затваряне на клепач в нощта. Чужди мигли се разхождат по лицето ти. По-скоро прилича на "The blower's Daughter" или другото име на простотата и чистотата, скрепени с вдъхновение и красота.
00:00
I.
I love your tie, that color!
Nice going, dad.
Ricky.
Coming, dad.
What do you think you're doing?
I'm so proud of you. You didn't screw up once!
II.
And so it is.. Just like you said it would be
I saw this face, this vision. You were perfect.
Hello, stranger.
I love you. I love everything about you.
You're wonderful.
Don't you ever forget it.
He's very pretty.
She is .. very tall.
Did you ever love me?
Are you flirting with me?
Maybe.
It's not a war.
..to dream of caramel..
Hello, stranger.
00:00
I.
I love your tie, that color!
Nice going, dad.
Ricky.
Coming, dad.
What do you think you're doing?
I'm so proud of you. You didn't screw up once!
II.
And so it is.. Just like you said it would be
I saw this face, this vision. You were perfect.
Hello, stranger.
I love you. I love everything about you.
You're wonderful.
Don't you ever forget it.
He's very pretty.
She is .. very tall.
Did you ever love me?
Are you flirting with me?
Maybe.
It's not a war.
..to dream of caramel..
Hello, stranger.
Nutshell
Тихо!
Мина един месец, цял месец.
От какво е минал един месец?
От нищо.
Или пък от достатъчно много.
От минус двадесет и повече градуса и възможност за оправдание. Мина един месец от чашите дълго сутрешно кафе, които ме побъркваха. Мина месец от клетата ми дневна самота, в която не знам как оцелях. Мина един месец, че и повече.
Искаш да ми кажеш нещо? Хубаво, аз слушам. Слушам постоянно, слушам и попивам. Тежкото е, че никога не забравям.
Всички мечтаем и сме особено възвисени. Всеки е философ и започва, разбивайки клишета с детската си чистота и нов стил. Няма такова нещо. Все тая. Забравих отцепническите си идеи, но помня предпоставките за началото на Възраждането. Помня, помня, помня.
Помня рождените дни на хора, които едва ли някога ще познавам. Помня какво са казали други, още по-велики от тях. А помня и всички скапани мисли на онези, в които съм видяла нещо.
Помня как се казва чичото на прабабата на най-добрата приятелка на някого, с когото съм провела разговор, състоящ се от 2 думи. Събирам глупавата информация и си мисля, че това е важно.
Напред-назад, напред-назад. Бавно се полюшва лодката в езерото, създавайки концентрични окръжности. Аз стоя насред зеления рай на спокойствието и си мисля "Пи по ер по ер".
Спри се, изчислително същество. Дори не си добра.
Чоплих семки, ядох сладолед. Сладоледът беше ужасен, на около 5 месеца стоене във фризер. Семките са не по-малко боклук. Всъщност семките са скука.
Денят се завъртя така, защото не се наспах. Толкова спокойно щях да гледам Райън Рейнълдс и другите, чиито имена не знам, но вратата се отвори. Тъкмо бях изяла едно кисело мляко и се чудех на хората, които "правят интерпретации, разсъждават за края на света и ядат пица" и вратата се отвори за втори път. Райберът ме пази от прокажени и пратеници на Хадес, но всички от плът и кръв не са чували за думата "съобразителност".
Както и да не, не съм почитателка на имена и точни описания.
Само за '"Весела" пиша, но това е, 'щото тя е tough. Аха, точната дума. Тя прехапва устни и си пуска Feeder, тя усеща трепетите си от страх в тъмнината, стои там 20 минути и не отстъпва. Тя, на другия ден, е изгубила интерес към това да е друга и отново сама скача в тенджерата и започва да се бърка. И всичко заради едни 4 часа сън и 4 тона "не знам какво искам".
Скучна, стара, повторена история. Паякът в банята ми се струва по-забавен. И петното на новия килим. И препълненото кошче. И един син пуловер. Всичко около мен. Но най-важното е, че видиш ли светлина, подминал си табелата.
Тихо!
Мина един месец, цял месец.
От какво е минал един месец?
От нищо.
Или пък от достатъчно много.
От минус двадесет и повече градуса и възможност за оправдание. Мина един месец от чашите дълго сутрешно кафе, които ме побъркваха. Мина месец от клетата ми дневна самота, в която не знам как оцелях. Мина един месец, че и повече.
Искаш да ми кажеш нещо? Хубаво, аз слушам. Слушам постоянно, слушам и попивам. Тежкото е, че никога не забравям.
Всички мечтаем и сме особено възвисени. Всеки е философ и започва, разбивайки клишета с детската си чистота и нов стил. Няма такова нещо. Все тая. Забравих отцепническите си идеи, но помня предпоставките за началото на Възраждането. Помня, помня, помня.
Помня рождените дни на хора, които едва ли някога ще познавам. Помня какво са казали други, още по-велики от тях. А помня и всички скапани мисли на онези, в които съм видяла нещо.
Помня как се казва чичото на прабабата на най-добрата приятелка на някого, с когото съм провела разговор, състоящ се от 2 думи. Събирам глупавата информация и си мисля, че това е важно.
Напред-назад, напред-назад. Бавно се полюшва лодката в езерото, създавайки концентрични окръжности. Аз стоя насред зеления рай на спокойствието и си мисля "Пи по ер по ер".
Спри се, изчислително същество. Дори не си добра.
Чоплих семки, ядох сладолед. Сладоледът беше ужасен, на около 5 месеца стоене във фризер. Семките са не по-малко боклук. Всъщност семките са скука.
Денят се завъртя така, защото не се наспах. Толкова спокойно щях да гледам Райън Рейнълдс и другите, чиито имена не знам, но вратата се отвори. Тъкмо бях изяла едно кисело мляко и се чудех на хората, които "правят интерпретации, разсъждават за края на света и ядат пица" и вратата се отвори за втори път. Райберът ме пази от прокажени и пратеници на Хадес, но всички от плът и кръв не са чували за думата "съобразителност".
Както и да не, не съм почитателка на имена и точни описания.
Само за '"Весела" пиша, но това е, 'щото тя е tough. Аха, точната дума. Тя прехапва устни и си пуска Feeder, тя усеща трепетите си от страх в тъмнината, стои там 20 минути и не отстъпва. Тя, на другия ден, е изгубила интерес към това да е друга и отново сама скача в тенджерата и започва да се бърка. И всичко заради едни 4 часа сън и 4 тона "не знам какво искам".
Скучна, стара, повторена история. Паякът в банята ми се струва по-забавен. И петното на новия килим. И препълненото кошче. И един син пуловер. Всичко около мен. Но най-важното е, че видиш ли светлина, подминал си табелата.
Тихо!
слипнот :>
Когато няма теми, няма преоблаваща тъга, няма миниатюрна трагедия на фона на периода, няма нищо в скучната, огледална на вчерашната, вторник вечер, си съчиняваш нещо и толкова.
I can't take my eyes off you
I can't take my eyes off you
can't take my eyes off you
can't take my eyes off you
...
can't take my eyes off you
I can't take my eyes, eyes, eyes...
Може ли да напиша нещо под влияние на това, че не съм спала, че си изписах ръцете по философия, че исках да се наспя, но нахълтаха роднини и всичко тръгна наникъде..
Kакъв човек трябва да си, за да направиш топ 3 на най-добрите пожелания за рождения си ден?
Аз бих го направила, но съзнателно не си позволявам да категоризирам и систематизирам всеки малък порив и всеки хаотично движещ се атом.
А колко готин трябва да си, за да влезнеш в топ 3? :>
Ключът е в това просто да обичаш, без да си горд :)
Усмивки и обич - не звучи като мен!
Но аз много го обичам. Обичам го, защото има смешна стойка, адски различно-забавен е и винаги знае защо се смея! Някой ден ще порасне и ще стане гадняр или ще спре да е забавен, но.. има време. Аз вярвам в него. Макар че се уморих да вярвам в хора и след това да се убеждавам, че е било напразно. Вярвам, че ще стане велик, но гледам да не му го казвам. Кажеш ли на някого, че вярваш в него, каузата е загубена.
Не, не съм влюбена в него, просто много го обичам.
И за жалост той не знае, но и аз не съм човекът, който повтаря такива неща често. Но въобще не е нужно - не ме мъчи, рядко се сещам. И все пак понякога е хубаво да знаеш, че обичаш, чисто и безкористно. Доколкото е възможно. А и вече ме изпревариха, така че тази мила обич топли само мен сега.
Днес се е родил Моцарт. Днес е умрял Верди. Днес през 1948 г. е записана първата касетка.
Днес е роден и фенът на Марио Пузо и "Патиланци", който винаги може да се изкаже компетентно за това колко вкусно е да ядеш карантия, да те изуми, когато най-малко очакваш, и да бъде вечно тъжен и щастлив в неосъзнатата си уникалност.
Владислав!
Ако знаеше какво съм написала, нямаше да има никакъв топ 3, а само това.. :)
И ето, отново ме кара да се усмихвам.
I can't take my eyes off you
I can't take my eyes off you
can't take my eyes off you
can't take my eyes off you
...
can't take my eyes off you
I can't take my eyes, eyes, eyes...
Може ли да напиша нещо под влияние на това, че не съм спала, че си изписах ръцете по философия, че исках да се наспя, но нахълтаха роднини и всичко тръгна наникъде..
Kакъв човек трябва да си, за да направиш топ 3 на най-добрите пожелания за рождения си ден?
Аз бих го направила, но съзнателно не си позволявам да категоризирам и систематизирам всеки малък порив и всеки хаотично движещ се атом.
А колко готин трябва да си, за да влезнеш в топ 3? :>
Ключът е в това просто да обичаш, без да си горд :)
Усмивки и обич - не звучи като мен!
Но аз много го обичам. Обичам го, защото има смешна стойка, адски различно-забавен е и винаги знае защо се смея! Някой ден ще порасне и ще стане гадняр или ще спре да е забавен, но.. има време. Аз вярвам в него. Макар че се уморих да вярвам в хора и след това да се убеждавам, че е било напразно. Вярвам, че ще стане велик, но гледам да не му го казвам. Кажеш ли на някого, че вярваш в него, каузата е загубена.
Не, не съм влюбена в него, просто много го обичам.
И за жалост той не знае, но и аз не съм човекът, който повтаря такива неща често. Но въобще не е нужно - не ме мъчи, рядко се сещам. И все пак понякога е хубаво да знаеш, че обичаш, чисто и безкористно. Доколкото е възможно. А и вече ме изпревариха, така че тази мила обич топли само мен сега.
Днес се е родил Моцарт. Днес е умрял Верди. Днес през 1948 г. е записана първата касетка.
Днес е роден и фенът на Марио Пузо и "Патиланци", който винаги може да се изкаже компетентно за това колко вкусно е да ядеш карантия, да те изуми, когато най-малко очакваш, и да бъде вечно тъжен и щастлив в неосъзнатата си уникалност.
Владислав!
Ако знаеше какво съм написала, нямаше да има никакъв топ 3, а само това.. :)
И ето, отново ме кара да се усмихвам.
1/26/2009
No hero in her sky
Dan: Everybody wants to be happy.
Larry: Depressives don't. They want to be unhappy to confirm they're depressed. If they were happy they couldn't be depressed anymore. They'd have to go out into the world and live. Which can be depressing.
И това е само част, но за всичко друго има утре.
Larry: Depressives don't. They want to be unhappy to confirm they're depressed. If they were happy they couldn't be depressed anymore. They'd have to go out into the world and live. Which can be depressing.
И това е само част, но за всичко друго има утре.
And so it is... just..
Ежедневният бюлетин на разклатените усещания и чувство за ориентация в живота
представя
поредния ми опит да запълня едни 15-20 минути
Събра се доста и аз виждам подсъзнателните шевове, които започват един по един да се късат, защото искат да разкажа всичко, а аз не мога да им угодя. Защото съм един хаотичен човек, разчитащ на произвола, който случайно може би ще ме спаси.
Вече не ми се разглеждат познатите места, не ми се четат мъдрости, не ми се занимава с рутината.
На един голям дървен шах, покрит с прах, пълен с огромни пешки и царе, е поставена моята обичана камара "Екран". Не, не са толкова много, но изчислени в единици "стойност" и "значение" се равняват на много.
Навън малките капчици дъжд висят като обеци на най-крехките клонки на дъвретата. Аз стоя в една наполовина осветена стая, защото шнурът на щорите се превърна в конец. Заради мен. Явно в 2-3 поста преди този отново съм слушала края на "Inside I'm dancing". Когато искам да се върна към някой филм и няма как да го гледам отново от начало-докрай, слушам любимите си сцени. Media Player Classic понякога ми е много по-скъпа от foobar-а. От край време обичам да зациклям на едно нещо и да не осъзнавам как се движа милиметър напред, милиметър назад. В някакъв своеобразен транс - нищо не научавам, просто слушам и е хубаво.
Докато не реша да избутам старите навици, старите мелодии, старите сцени от старите любими филми - за да открия нови. "Inside I'm dancing" например гледах още през август, но го хванах след 20-тата минута. Много по-късно, чак през декември, реших да го изтегля и гледам сериозно. Разбира се, отново чаках любимите си моменти и сега отново разчитам на тях, когато си го припомням. А има още много, наистина много.
Докато гледах "The Elephant man" се чувствах привидно жестока. Притисната от едно странно чувство, обземащо ме, исках да спра и да изчезна в онази история, където ме няма. Очите ми се насълзиха в момент, който може би не е най-надежден за сълзи. В няколко други се опитвах да закрия монитора с ръка, но това са детски истории. Трябва да гледаш. По време на кадъра с приближението към лицето на моя любим Сър Антъни Хопкинс, когато показваха изпълващите се със солена вода очи, аз очаквах веднага след това внезапен контраст с другото лице. Очаквах да не спя заради шока, точно както преди много години се ужасих от едно зловещо същество в епизод на "До краен предел". Събраха се толкова неща, от които ме е страх. Ако снощи бях стъпила на твърдата позиция, че силните оцеляват и няма как да очакваш от другите дори 60% коефицент на полезно действие в полза на равенството, то днес тази твърдост се разми и аз не съм съвсем сигурна какво да мисля. Хората, с които се срещам, книгите, които чета, музиката, която ме съпровожда из дъждовните закъснения, репликите, които чувам, погледите, които ме стрелят - всички тях запазвам в газовата камера на своето сърце. Витаят опиянени и отвреме-навреме се обаждат, но никога нито едно от тях не успява да достигне върха и да ме залее с цялата си яснота. И с този филм, и с всички останали се случва това. Някоя нощ ще сънувам циркове през XIX век, в друга ще се сетя за онзи Иисус от "Сблъсъци", който гледах пред телевизора и който веднага след Стереофоникс обикнах. Сега не мога да ви го преразкажа последователно. В главата ми са преплетени в безкрайна мрежа персонажи, режисьори, цитати, музика, предмети, страници, изображения, автори, класации, части от статии.. И не мога да ги подредя. Започнах да гледам телевизия, за да открия някой филм. Гледах пет минути от началото, три от средата и няколко пъти края на "Джуд". Този филм ме преследваше през зимната ваканция, но аз гледах толкова частици от него, вече дори не знам дали ми е нужен. Станах като тати - каквото и да видя, знам кой е филмът, без дори да съм го гледала, или по някаква странна случайност съм гледала 1/8 от него, която се оказва достатъчна. Толкова повърхностно, срамувам се.
Преди три години лежах на кривото легло и се правех на приятно разсеяна, докато Клайв Оуен пишеше разни мръсотии в "Closer". Не го догледах. Снощи хванах същата сцена, а малко по-късно и самия край. Вече съм влюбена във филма, а все още не съм го изгледала. Дъждът цяла нощ шиба, за да успея да се наспя, а сега ми остават някакви си 15 минути, за да се влюбя в "Closer". Чувствата ми са малко забавени. Винаги изникват след като приливът си е заминал, а на брега са останали само грозни водорасли и 1001 рака.
Четох за Джоузеф Мерик, четох и превеждах на нашите. Ако не слушаха безполезните ми вълнения, положително щях да полудея.
Докато не знаех какво искам, стигнах до идеята, че трябва поне година да съм стажантка в психиатрична клиника. Животът в България не е филм на Линч, не е нереален като произведение на Камерън, не е интригуващ като работата на Кристофър Нолан. Или пък е?
Истината е, че freaks има навсякъде и аз ги виждам през нормалната кожа, нормалната глава, нормалните тела. Истината е, че познавам The Shadow Man, познавам младежа, който крещи на майка си, пребива жена си, живее в дупка, без ток и вода. Познавам онова състарено копие на Дичо, което спи, където намери и пие ракии за петдесет стотинки. Познавах и най-милото същество, което не можеше да каже и една членоразделна дума, но винаги ми вдигаше ръка и се усмихваше, когато го виждах. И аз с най-голяма радост го поздравявах. Дори му давах цигари по времето, когато съжителствах с нашите и дима от син Трезор.
Не мога да напиша сценарий на базата на вътрешната бъркотия, царяща в дълбините на една влажна кухина. Не мога да подредя толкова много. Прекалено еклектично се отнасям към всичкото.
Хората на всичкото са хора на нищото. Хората на всекиго са хора на никого.
За филмите и симбиозата малко по-късно, под въздействието на друг саундтрак.
"Closer" ме чака. Пуснах го. Измина минута и ето - вече го обичам.
представя
поредния ми опит да запълня едни 15-20 минути
Събра се доста и аз виждам подсъзнателните шевове, които започват един по един да се късат, защото искат да разкажа всичко, а аз не мога да им угодя. Защото съм един хаотичен човек, разчитащ на произвола, който случайно може би ще ме спаси.
Вече не ми се разглеждат познатите места, не ми се четат мъдрости, не ми се занимава с рутината.
На един голям дървен шах, покрит с прах, пълен с огромни пешки и царе, е поставена моята обичана камара "Екран". Не, не са толкова много, но изчислени в единици "стойност" и "значение" се равняват на много.
Навън малките капчици дъжд висят като обеци на най-крехките клонки на дъвретата. Аз стоя в една наполовина осветена стая, защото шнурът на щорите се превърна в конец. Заради мен. Явно в 2-3 поста преди този отново съм слушала края на "Inside I'm dancing". Когато искам да се върна към някой филм и няма как да го гледам отново от начало-докрай, слушам любимите си сцени. Media Player Classic понякога ми е много по-скъпа от foobar-а. От край време обичам да зациклям на едно нещо и да не осъзнавам как се движа милиметър напред, милиметър назад. В някакъв своеобразен транс - нищо не научавам, просто слушам и е хубаво.
Докато не реша да избутам старите навици, старите мелодии, старите сцени от старите любими филми - за да открия нови. "Inside I'm dancing" например гледах още през август, но го хванах след 20-тата минута. Много по-късно, чак през декември, реших да го изтегля и гледам сериозно. Разбира се, отново чаках любимите си моменти и сега отново разчитам на тях, когато си го припомням. А има още много, наистина много.
Докато гледах "The Elephant man" се чувствах привидно жестока. Притисната от едно странно чувство, обземащо ме, исках да спра и да изчезна в онази история, където ме няма. Очите ми се насълзиха в момент, който може би не е най-надежден за сълзи. В няколко други се опитвах да закрия монитора с ръка, но това са детски истории. Трябва да гледаш. По време на кадъра с приближението към лицето на моя любим Сър Антъни Хопкинс, когато показваха изпълващите се със солена вода очи, аз очаквах веднага след това внезапен контраст с другото лице. Очаквах да не спя заради шока, точно както преди много години се ужасих от едно зловещо същество в епизод на "До краен предел". Събраха се толкова неща, от които ме е страх. Ако снощи бях стъпила на твърдата позиция, че силните оцеляват и няма как да очакваш от другите дори 60% коефицент на полезно действие в полза на равенството, то днес тази твърдост се разми и аз не съм съвсем сигурна какво да мисля. Хората, с които се срещам, книгите, които чета, музиката, която ме съпровожда из дъждовните закъснения, репликите, които чувам, погледите, които ме стрелят - всички тях запазвам в газовата камера на своето сърце. Витаят опиянени и отвреме-навреме се обаждат, но никога нито едно от тях не успява да достигне върха и да ме залее с цялата си яснота. И с този филм, и с всички останали се случва това. Някоя нощ ще сънувам циркове през XIX век, в друга ще се сетя за онзи Иисус от "Сблъсъци", който гледах пред телевизора и който веднага след Стереофоникс обикнах. Сега не мога да ви го преразкажа последователно. В главата ми са преплетени в безкрайна мрежа персонажи, режисьори, цитати, музика, предмети, страници, изображения, автори, класации, части от статии.. И не мога да ги подредя. Започнах да гледам телевизия, за да открия някой филм. Гледах пет минути от началото, три от средата и няколко пъти края на "Джуд". Този филм ме преследваше през зимната ваканция, но аз гледах толкова частици от него, вече дори не знам дали ми е нужен. Станах като тати - каквото и да видя, знам кой е филмът, без дори да съм го гледала, или по някаква странна случайност съм гледала 1/8 от него, която се оказва достатъчна. Толкова повърхностно, срамувам се.
Преди три години лежах на кривото легло и се правех на приятно разсеяна, докато Клайв Оуен пишеше разни мръсотии в "Closer". Не го догледах. Снощи хванах същата сцена, а малко по-късно и самия край. Вече съм влюбена във филма, а все още не съм го изгледала. Дъждът цяла нощ шиба, за да успея да се наспя, а сега ми остават някакви си 15 минути, за да се влюбя в "Closer". Чувствата ми са малко забавени. Винаги изникват след като приливът си е заминал, а на брега са останали само грозни водорасли и 1001 рака.
Четох за Джоузеф Мерик, четох и превеждах на нашите. Ако не слушаха безполезните ми вълнения, положително щях да полудея.
Докато не знаех какво искам, стигнах до идеята, че трябва поне година да съм стажантка в психиатрична клиника. Животът в България не е филм на Линч, не е нереален като произведение на Камерън, не е интригуващ като работата на Кристофър Нолан. Или пък е?
Истината е, че freaks има навсякъде и аз ги виждам през нормалната кожа, нормалната глава, нормалните тела. Истината е, че познавам The Shadow Man, познавам младежа, който крещи на майка си, пребива жена си, живее в дупка, без ток и вода. Познавам онова състарено копие на Дичо, което спи, където намери и пие ракии за петдесет стотинки. Познавах и най-милото същество, което не можеше да каже и една членоразделна дума, но винаги ми вдигаше ръка и се усмихваше, когато го виждах. И аз с най-голяма радост го поздравявах. Дори му давах цигари по времето, когато съжителствах с нашите и дима от син Трезор.
Не мога да напиша сценарий на базата на вътрешната бъркотия, царяща в дълбините на една влажна кухина. Не мога да подредя толкова много. Прекалено еклектично се отнасям към всичкото.
Хората на всичкото са хора на нищото. Хората на всекиго са хора на никого.
За филмите и симбиозата малко по-късно, под въздействието на друг саундтрак.
"Closer" ме чака. Пуснах го. Измина минута и ето - вече го обичам.
1/25/2009
Хората.
Прехапвам устни и започвам. Дейвид Линч е извратен.
/http://dead-mime.deviantart.com/
Стоя и гледам. Черно-бял. Черно-бял. Черно-бял.
В стаята става тъмно, пада мрак, тя също става черно-бяла.
Антъни Хопкинс, Джон Хърт..
Прекрасна музика, началото те грабва. Настаняваш се и очакваш шедьовъра на Линч. Очакваш порой от сълзи и трогателни сцени.
А всъщност просто тръпнеш от ужас, за да видиш лицето.
Аз го бях виждала и преди това. Но очаквах.
Много, много харесах началото, много харесах почти ужасяващите моменти, в които може нещо отвратително да се появи. Много добър подход, много добра режисура. И черно-бялото така се вписваше. Много харесах тези flashing moments, които скицират как всичко наистина е започнало. В страха обичам мистерията и възможностите да се плашиш още повече чрез догадки.
Но този филм не е страшен, това не е целта му. Не трябва да плаши. Трябва да разчувства, да докосне, да трогне, да изуми, да съкруши. Да промени чрез идея.
Определено имаше толкова контрасти в характерите, толкова аспекти, към които да се насочиш. Но като цяло всички бяха еднакви - еднакво животни, еднакво хора.
Има къде да зажумиш от ужас, да те боли за него, да се отвратиш, да мразиш антигероите, да ги проклинаш, да повтаряш "Боже". О, има такива сцени, които ме плашат повече от майката в "Психо"!
Но накрая не се оказаха те най-важното.
Аз се озовах за втори път лице в лице с въпрос, задаван и преди.
И ето какво разбрах.
Няма добри хора. Има само егоизъм и суета. Състраданието също е егоизъм. А ако премине в любов - то това е страх да не те захвърлят, ако се озовеш от другата страна.
Този филм не показва как сме равни и еднакви, дори много по-малки от други. Филмът е подчертано садистичен и за мен не издига човешката доброта в култ. Поне аз не разбирам как може да останеш задоволен, след като хората ти подават ръка единствено, за да докажат на себе си, че са хора?
И как някой може да търси толкова подкрепа и да им повярва?
Може би може. Може би любовта е подкрепа.
Възхитихте се на Антъни Хопкинс, нали? Защото и вие бихте направили същото. Защото сте хора. И не ми казвайте, че и "другите" също са хора. Защото все пак точно ВИЕ ще бъдете така добри да подадете ръка на "нещото", паднало в калта.
Затова плачем, докато гледаме, и сме щастливи, че чувстваме. Че разбираме съдбата на различните от нас.
Не е нужно да си учил биология, за да го разбереш. Силните оцеляват. Без значение колко голям е черепът ти, ако покажеш, че вътре виреят страх и жажда за спасение и обич, някой просто те избира за свое изкупление. И си мисли, че е добър.
Силните оцеляват. Но наистина не знам кои са те.
Боже.
/http://dead-mime.deviantart.com/
Стоя и гледам. Черно-бял. Черно-бял. Черно-бял.
В стаята става тъмно, пада мрак, тя също става черно-бяла.
Антъни Хопкинс, Джон Хърт..
Прекрасна музика, началото те грабва. Настаняваш се и очакваш шедьовъра на Линч. Очакваш порой от сълзи и трогателни сцени.
А всъщност просто тръпнеш от ужас, за да видиш лицето.
Аз го бях виждала и преди това. Но очаквах.
Много, много харесах началото, много харесах почти ужасяващите моменти, в които може нещо отвратително да се появи. Много добър подход, много добра режисура. И черно-бялото така се вписваше. Много харесах тези flashing moments, които скицират как всичко наистина е започнало. В страха обичам мистерията и възможностите да се плашиш още повече чрез догадки.
Но този филм не е страшен, това не е целта му. Не трябва да плаши. Трябва да разчувства, да докосне, да трогне, да изуми, да съкруши. Да промени чрез идея.
Определено имаше толкова контрасти в характерите, толкова аспекти, към които да се насочиш. Но като цяло всички бяха еднакви - еднакво животни, еднакво хора.
Има къде да зажумиш от ужас, да те боли за него, да се отвратиш, да мразиш антигероите, да ги проклинаш, да повтаряш "Боже". О, има такива сцени, които ме плашат повече от майката в "Психо"!
Но накрая не се оказаха те най-важното.
Аз се озовах за втори път лице в лице с въпрос, задаван и преди.
И ето какво разбрах.
Няма добри хора. Има само егоизъм и суета. Състраданието също е егоизъм. А ако премине в любов - то това е страх да не те захвърлят, ако се озовеш от другата страна.
Този филм не показва как сме равни и еднакви, дори много по-малки от други. Филмът е подчертано садистичен и за мен не издига човешката доброта в култ. Поне аз не разбирам как може да останеш задоволен, след като хората ти подават ръка единствено, за да докажат на себе си, че са хора?
И как някой може да търси толкова подкрепа и да им повярва?
Може би може. Може би любовта е подкрепа.
Възхитихте се на Антъни Хопкинс, нали? Защото и вие бихте направили същото. Защото сте хора. И не ми казвайте, че и "другите" също са хора. Защото все пак точно ВИЕ ще бъдете така добри да подадете ръка на "нещото", паднало в калта.
Затова плачем, докато гледаме, и сме щастливи, че чувстваме. Че разбираме съдбата на различните от нас.
Не е нужно да си учил биология, за да го разбереш. Силните оцеляват. Без значение колко голям е черепът ти, ако покажеш, че вътре виреят страх и жажда за спасение и обич, някой просто те избира за свое изкупление. И си мисли, че е добър.
Силните оцеляват. Но наистина не знам кои са те.
Боже.
1/24/2009
You can't stop the rain
-Колко е часът?
-Време да подишаш малко.
-Аз дишам.
-Не дишаш.
-Дишам. Постоянно. Как бих живяла иначе?
-Толкова си бледа, дори очите ти са по-бледи.
-Това е от зимата. Променят цвета си, за да се адаптират.
-Значи през зимата имаш сиви очи?
-Почти. През лятото са сини, а есента стават леко зеленикави.
-Очите са прозорец към душата, нали знаеш?
-А моите се нагаждат към студа и топлината..
-Какво ще правиш с всичко това? Наистина?
-Нямам идея.
-Не, имаш много идеи.
-Идеи на дребно. За днес, за утре, за деня след утре и по-нататък, и по-нататък..
-18:18
-18:18
-Винаги е толкова, винаги виждаш двойни часове.
-Знам.
Нямаш време да избуташ купчината глупости, в която си се заровил, нямаш време да се усмихваш на другите без закъснение, нямаш време да проумееш, че знаеш наизуст причините и последствията, но никога не си разбирал поемата. Нямаш време, защото най-големият ти проблем е, че нямаш време.
Винаги виждам двойни часове, но помня много изнизали се нощи, в които виждах какви ли не очеизваждащи знаци, които всъщност не означаваха нищо. Така ще си спомням и тези 21:21, 17:17, 13:13 и така нататък..
Виждам ги всеки ден в почти всички часове. И е нормално, защото 24 пъти в денонощие цифрите се нагласяват, но тези тук искат да извадят очите ми. Както и да е, истинските знаци са други и сигурно нямам никаква идея как някой ден ще си кажа "Боже, защо не съм забелязала толкова дълго време?".
Закъснявам.
-Време да подишаш малко.
-Аз дишам.
-Не дишаш.
-Дишам. Постоянно. Как бих живяла иначе?
-Толкова си бледа, дори очите ти са по-бледи.
-Това е от зимата. Променят цвета си, за да се адаптират.
-Значи през зимата имаш сиви очи?
-Почти. През лятото са сини, а есента стават леко зеленикави.
-Очите са прозорец към душата, нали знаеш?
-А моите се нагаждат към студа и топлината..
-Какво ще правиш с всичко това? Наистина?
-Нямам идея.
-Не, имаш много идеи.
-Идеи на дребно. За днес, за утре, за деня след утре и по-нататък, и по-нататък..
-18:18
-18:18
-Винаги е толкова, винаги виждаш двойни часове.
-Знам.
Нямаш време да избуташ купчината глупости, в която си се заровил, нямаш време да се усмихваш на другите без закъснение, нямаш време да проумееш, че знаеш наизуст причините и последствията, но никога не си разбирал поемата. Нямаш време, защото най-големият ти проблем е, че нямаш време.
Винаги виждам двойни часове, но помня много изнизали се нощи, в които виждах какви ли не очеизваждащи знаци, които всъщност не означаваха нищо. Така ще си спомням и тези 21:21, 17:17, 13:13 и така нататък..
Виждам ги всеки ден в почти всички часове. И е нормално, защото 24 пъти в денонощие цифрите се нагласяват, но тези тук искат да извадят очите ми. Както и да е, истинските знаци са други и сигурно нямам никаква идея как някой ден ще си кажа "Боже, защо не съм забелязала толкова дълго време?".
Закъснявам.
...как иначе...
Every feeling that I get
But I haven't missed you yet
Only when I stop to think about it
Ако някой browse-ва в Гуугъл тази част от тази песен, нищо чудно някога да ме открие. Но не вярвам.
Когато започнеш да оставяш натрапчивите мисли да се спрат за секунда, да разберат, че са нежелани и да си тръгнат, може много лесно да свикнеш да го правиш и занапред.
Only when I stop to think about it
Една рижава, дебела котка се качи на перваза на прозореца и избяга. Като огромно, плъзгащо се меко кълбо от косми.
-Какъв цвят е снежинката?
-Прозрачна..?
-Не се лигави, де.
-Бяла.
-Добре. А какъв цвят е снегът?
-Бял.
-А какво пие кравата?
-Мляко?
:>
Безцветна трябваше да кажа, но както и да е. Да не се поправяме.
Гледам да не забелязвам, че чувствам. А когато не чувствам, гледам да си създавам физически и психически болки. Театър, театър играя сама. Едно чуждо тяло се беше промъкнало в мен и толкова дълго нямах представа, че не съм сама.
Карамелени улици, карамелени пързалки, мирис на пурети и една кофа маслени бои.
Аз съм удобна за онази трудна обич, с която само ще се мъчиш, ще се заблуждаваш, а накрая ще осъзнаеш, че е неопределена и не си струва.
But I haven't missed you yet
Only when I stop to think about it
Ако някой browse-ва в Гуугъл тази част от тази песен, нищо чудно някога да ме открие. Но не вярвам.
Когато започнеш да оставяш натрапчивите мисли да се спрат за секунда, да разберат, че са нежелани и да си тръгнат, може много лесно да свикнеш да го правиш и занапред.
Only when I stop to think about it
Една рижава, дебела котка се качи на перваза на прозореца и избяга. Като огромно, плъзгащо се меко кълбо от косми.
-Какъв цвят е снежинката?
-Прозрачна..?
-Не се лигави, де.
-Бяла.
-Добре. А какъв цвят е снегът?
-Бял.
-А какво пие кравата?
-Мляко?
:>
Безцветна трябваше да кажа, но както и да е. Да не се поправяме.
Гледам да не забелязвам, че чувствам. А когато не чувствам, гледам да си създавам физически и психически болки. Театър, театър играя сама. Едно чуждо тяло се беше промъкнало в мен и толкова дълго нямах представа, че не съм сама.
Карамелени улици, карамелени пързалки, мирис на пурети и една кофа маслени бои.
Аз съм удобна за онази трудна обич, с която само ще се мъчиш, ще се заблуждаваш, а накрая ще осъзнаеш, че е неопределена и не си струва.
1/23/2009
1/22/2009
0.035
Не разбирам. Как когато направиш нещо без да искаш да изпъкнеш или без да вложиш съзнателно усилие, то се получава?
По цял ден се готвя да пиша, да чета или да свърша нещо, а през нощта разтапям очите си под счупена и изкивена нощна лампа. Скапвам се от безредие, през деня не ям реална храна, а захарни боклуци.
Чувствам се реално 3 килограма по-тежка, а дядо ми ми звъни, за да пита започнала ли съм да ям. Е, как? Не проумявам. Не ми го каза, когато в действителност бях по-слаба, но се сети сега, и то не с мил тон. Такива са старите хора. Хубавото е, че поне ми звъни, въпреки, че се намира на 20 метра от мен...
Ако с всичко става така, мисля, че представата ми за живота и как моят се отразява в огледалото на другите е абсолютно погрешна. Сигурно звуча по-добре преди да си прочистя гърлото, пиша по-интересно без да редактирам и хората си мислят за мен, когато ми изглежда най-нелогично. Как да преценя тогава как е преминало дадено събитие и каква следа е оставило? Страдам от някаква мания за улавяне на истината, пък тя нито е наистина истинска, нито е нужна.
Позволих на много неща да се случват по инерция, а може да е много, много по-добре.
Не се разбирам. Не разбирам и хората. Не разбирам и кой е по-сляп - аз или те?
П.С. Фактите: нито съм отслабнала, нито съм поумняла, нито съм станала по-старателна. Явно 20 метра са голямо разстояние, от което не можеш прозреш очевидното.
*
Дядо ми е много колоритен. Нарича ме по всевъзможни начини, използва всички имена, започващи с В, но не и моето. Валентина, Велислава, дори Величка..
Онзи ден дойде специално, за да ме пита колко грама е една унция. Разтворих 2-килограмовата енциклопедия и му казах. Казах му и че енергията от разпадането на 1 кг уран е еквивалента на тази от изгарянето на 3 000 000 кг въглища. Погледна ме изумен.
Винаги има хиляди истории и сърце не ми дава да го прекъсна или да не изслушам поне още една. Чете много и сигурно помни повече от мен. Знае биографии на знайни и незнайни личности и само ме кара да се притеснявам, когато ме помоли да му припомня нещо, което е забравил, а аз не го знам. Има силен, плътен глас, огромен и не особено чаровен нос, буйни вежди и гола глава. Много би му отивало да бъде турчин. Всъщност прилича на Уайти от OTH. Но има и сини очи, които съм виждала пълни със сълзи. Мъчно ми е за него. Повтаря се прекалено често, но и може да разкаже всякакви новости, стига да има възможност. Рядко показва емоции, знам го. Но ми звъни в три и половина следобед, за да пита дали спя и дали съм започнала да ям. Ако се чувствате три килограма по-тежки, ще ви го пратя, за да се успокоте. Без значение, че няма да е прав.
Ще ми се да се доверя на интуицията си и да повярвам, че обажданията са израз на привързаност. В замяна аз му давам списанията, които все още не съм прочела, понякога го питам разни неща, за да може с удоволствие да разказва, и, най-вече, стоя при него. Купувам му лекарства и много искам да му взема нещо топло и нещо, което обича за рождения ден. Ако беше през лятото, щях да му подаря сладолед на клечка. Защото знам, че го харесва и че би се зарадвал. Класически - "Ескимо".
Баба ми е вечно болна и прекалено далеч от мен, измерено в духовни и роднински метри. Другите ми баба и дядо, ако бяха тук, почти сигурна съм, щяха да ме карат да се чувствам длъжна да бъда по-добра и неразпиляна, по-прибрана и доволна, по-щастлива и заблудена.
Но те са далеч, а аз се разпадам. Точно както се разпадат ядрата на урана в една унция. Как искам да съм заобиколена от загрижени хора, а не такива, които вярват в мен, без да знаят каква каша съм. Горките, сигурно не подозират.
По цял ден се готвя да пиша, да чета или да свърша нещо, а през нощта разтапям очите си под счупена и изкивена нощна лампа. Скапвам се от безредие, през деня не ям реална храна, а захарни боклуци.
Чувствам се реално 3 килограма по-тежка, а дядо ми ми звъни, за да пита започнала ли съм да ям. Е, как? Не проумявам. Не ми го каза, когато в действителност бях по-слаба, но се сети сега, и то не с мил тон. Такива са старите хора. Хубавото е, че поне ми звъни, въпреки, че се намира на 20 метра от мен...
Ако с всичко става така, мисля, че представата ми за живота и как моят се отразява в огледалото на другите е абсолютно погрешна. Сигурно звуча по-добре преди да си прочистя гърлото, пиша по-интересно без да редактирам и хората си мислят за мен, когато ми изглежда най-нелогично. Как да преценя тогава как е преминало дадено събитие и каква следа е оставило? Страдам от някаква мания за улавяне на истината, пък тя нито е наистина истинска, нито е нужна.
Позволих на много неща да се случват по инерция, а може да е много, много по-добре.
Не се разбирам. Не разбирам и хората. Не разбирам и кой е по-сляп - аз или те?
П.С. Фактите: нито съм отслабнала, нито съм поумняла, нито съм станала по-старателна. Явно 20 метра са голямо разстояние, от което не можеш прозреш очевидното.
*
Дядо ми е много колоритен. Нарича ме по всевъзможни начини, използва всички имена, започващи с В, но не и моето. Валентина, Велислава, дори Величка..
Онзи ден дойде специално, за да ме пита колко грама е една унция. Разтворих 2-килограмовата енциклопедия и му казах. Казах му и че енергията от разпадането на 1 кг уран е еквивалента на тази от изгарянето на 3 000 000 кг въглища. Погледна ме изумен.
Винаги има хиляди истории и сърце не ми дава да го прекъсна или да не изслушам поне още една. Чете много и сигурно помни повече от мен. Знае биографии на знайни и незнайни личности и само ме кара да се притеснявам, когато ме помоли да му припомня нещо, което е забравил, а аз не го знам. Има силен, плътен глас, огромен и не особено чаровен нос, буйни вежди и гола глава. Много би му отивало да бъде турчин. Всъщност прилича на Уайти от OTH. Но има и сини очи, които съм виждала пълни със сълзи. Мъчно ми е за него. Повтаря се прекалено често, но и може да разкаже всякакви новости, стига да има възможност. Рядко показва емоции, знам го. Но ми звъни в три и половина следобед, за да пита дали спя и дали съм започнала да ям. Ако се чувствате три килограма по-тежки, ще ви го пратя, за да се успокоте. Без значение, че няма да е прав.
Ще ми се да се доверя на интуицията си и да повярвам, че обажданията са израз на привързаност. В замяна аз му давам списанията, които все още не съм прочела, понякога го питам разни неща, за да може с удоволствие да разказва, и, най-вече, стоя при него. Купувам му лекарства и много искам да му взема нещо топло и нещо, което обича за рождения ден. Ако беше през лятото, щях да му подаря сладолед на клечка. Защото знам, че го харесва и че би се зарадвал. Класически - "Ескимо".
Баба ми е вечно болна и прекалено далеч от мен, измерено в духовни и роднински метри. Другите ми баба и дядо, ако бяха тук, почти сигурна съм, щяха да ме карат да се чувствам длъжна да бъда по-добра и неразпиляна, по-прибрана и доволна, по-щастлива и заблудена.
Но те са далеч, а аз се разпадам. Точно както се разпадат ядрата на урана в една унция. Как искам да съм заобиколена от загрижени хора, а не такива, които вярват в мен, без да знаят каква каша съм. Горките, сигурно не подозират.
1/21/2009
Шинел на минус първа
Аз си стоя
и си стоя,
и си стоя..
Не уча, не пиша - отлагам.
омръзна ми, омръзна ми, съвсем напълно ми писна от жегата
толкова е топло, толкова е ограничено, толкова е задушаващо
нямам пространство, в което да разгърна нова идея или да напиша нещо различно, дошло от никъде
нищо не идва нито от никъде, нито от някъде, нито от където и да било
аз уча, уча
или просто се правя, че уча
Правилният вариант на последното изречение е този: Аз чета и пиша, но не научавам нищо. Не искам, не искам да се оплаквам. Искам само да науча и направя нещо полезно. Искам много.
Хубаво е, че хората пишат, че хората някога са писали, но защо, защо трябва аз да губя времето си заради тях?
Вазов е имал достатъчно време да изправи пачите си пера, да изпразни милионите си мастилници, да записва мислите си в три през нощта, но защо 100 години по-късно аз и много други като мен са принудени да пишат само заради него?
Все едно да ви карам да изучавате блога ми, да правите план-тезиси на постовете, да пишете есета с цел информиране, убеждение, експресивност, глупости, глупости..
Естествено, аз не съм Вазов, но сега, наполовина подготвена, ще се изкажа. Вазов не ми харесва. Вазов хич не е як. Ама изобщо. Така говори младото поколение, така говоря аз. Толкова тъпи и неблагодарни сме. Ето още нещо. Предпочитам да чета "Властелинът на пръстените" пред Вазов. И не, наистина нямам толкова против, просто ми писна да смекчавам нещата, защото се чувствам неправа, цинична, лоша, глупава.
Е, все тая. Нито съм се отказала от ученето, нито съм пренебрегнала ненужния си морал, който е абсолютна измислица. Нито се противопоставям на абсурдната образователна система. Но трябва. Супер, браво на всички като Вазов, които едва-едва докосват моето литературно съзнание. Не плюя българското, плюя скучното.
И, признавам, днес ми беше много приятно да чета "Под игото", но това беше момент на отегчение в час по литература. Не мога да харесам архаичните форми, липсата на повествование и до болка познатите теми. Изивнявам се, защото имам съвест и съм научена на уважение, но колко по-хубаво щеше да бъде, ако не бях такава.
Сега остава да сътворя няколко страници безсмислие в името на дълга, в името на домашните, в името на реда в училище, в името на българската литература, в името на моето собствено незакърняване. Вече се чудя - как ми помага писане и писане, а след това още тонове писане? Освен да се превърна в бледо копие на Акакий Акакиевич, с ежедневие, протичащо по следния, безразборно улавящ те в капана си начин:
събуждам се, спи ми се, мотая се до 7 без 10, слушам хороскопа на Алена, който почти винаги е негативен, слушам част от новините, мия се, обличам се. Училище, училище, училище, училище. Тук вариантите са много. Преобладава безцелно драскане, адски много шум, момчетата - забавни, момчетата - ужасни, разни контролни, които разнообразяват ситуацията, и задачи. Прибирам се и в главата ми мигновено се появява план за евакуация, или как най-лесно да премина през всички скучни задължения и страници. Веднъж заспах върху сто и първа страница и мога да гарантирам, че историята е много удобна, ако искате да спите и нямате възглавница. Събудих се, а пред погледа ми се размиваше едно малко "101". Три минути по-късно заспах отново.
Давя се в неизпълнение и отлагане, разсейки и умора, оплакване и удоволствие. Не че нещо, не..
Аз обичам да уча, просто никога нямам време да уча това, което искам, защото има толкова много от това, което не искам.
Просто гр.
Искам въздух, до вчера беше топло!
Каквото и да са ви казвали за всичко и за всеки, едно нещо е вярно. Движението помага.
Но аз пиша!
И сега отивам, за да продължа на лист.
Аз съм си крива, това е.
passive aggressive bullshit, passive aggressive bullshit, passive aggressive bullshit
и си стоя,
и си стоя..
Не уча, не пиша - отлагам.
омръзна ми, омръзна ми, съвсем напълно ми писна от жегата
толкова е топло, толкова е ограничено, толкова е задушаващо
нямам пространство, в което да разгърна нова идея или да напиша нещо различно, дошло от никъде
нищо не идва нито от никъде, нито от някъде, нито от където и да било
аз уча, уча
или просто се правя, че уча
Правилният вариант на последното изречение е този: Аз чета и пиша, но не научавам нищо. Не искам, не искам да се оплаквам. Искам само да науча и направя нещо полезно. Искам много.
Хубаво е, че хората пишат, че хората някога са писали, но защо, защо трябва аз да губя времето си заради тях?
Вазов е имал достатъчно време да изправи пачите си пера, да изпразни милионите си мастилници, да записва мислите си в три през нощта, но защо 100 години по-късно аз и много други като мен са принудени да пишат само заради него?
Все едно да ви карам да изучавате блога ми, да правите план-тезиси на постовете, да пишете есета с цел информиране, убеждение, експресивност, глупости, глупости..
Естествено, аз не съм Вазов, но сега, наполовина подготвена, ще се изкажа. Вазов не ми харесва. Вазов хич не е як. Ама изобщо. Така говори младото поколение, така говоря аз. Толкова тъпи и неблагодарни сме. Ето още нещо. Предпочитам да чета "Властелинът на пръстените" пред Вазов. И не, наистина нямам толкова против, просто ми писна да смекчавам нещата, защото се чувствам неправа, цинична, лоша, глупава.
Е, все тая. Нито съм се отказала от ученето, нито съм пренебрегнала ненужния си морал, който е абсолютна измислица. Нито се противопоставям на абсурдната образователна система. Но трябва. Супер, браво на всички като Вазов, които едва-едва докосват моето литературно съзнание. Не плюя българското, плюя скучното.
И, признавам, днес ми беше много приятно да чета "Под игото", но това беше момент на отегчение в час по литература. Не мога да харесам архаичните форми, липсата на повествование и до болка познатите теми. Изивнявам се, защото имам съвест и съм научена на уважение, но колко по-хубаво щеше да бъде, ако не бях такава.
Сега остава да сътворя няколко страници безсмислие в името на дълга, в името на домашните, в името на реда в училище, в името на българската литература, в името на моето собствено незакърняване. Вече се чудя - как ми помага писане и писане, а след това още тонове писане? Освен да се превърна в бледо копие на Акакий Акакиевич, с ежедневие, протичащо по следния, безразборно улавящ те в капана си начин:
събуждам се, спи ми се, мотая се до 7 без 10, слушам хороскопа на Алена, който почти винаги е негативен, слушам част от новините, мия се, обличам се. Училище, училище, училище, училище. Тук вариантите са много. Преобладава безцелно драскане, адски много шум, момчетата - забавни, момчетата - ужасни, разни контролни, които разнообразяват ситуацията, и задачи. Прибирам се и в главата ми мигновено се появява план за евакуация, или как най-лесно да премина през всички скучни задължения и страници. Веднъж заспах върху сто и първа страница и мога да гарантирам, че историята е много удобна, ако искате да спите и нямате възглавница. Събудих се, а пред погледа ми се размиваше едно малко "101". Три минути по-късно заспах отново.
Давя се в неизпълнение и отлагане, разсейки и умора, оплакване и удоволствие. Не че нещо, не..
Аз обичам да уча, просто никога нямам време да уча това, което искам, защото има толкова много от това, което не искам.
Просто гр.
Искам въздух, до вчера беше топло!
Каквото и да са ви казвали за всичко и за всеки, едно нещо е вярно. Движението помага.
Но аз пиша!
И сега отивам, за да продължа на лист.
Аз съм си крива, това е.
passive aggressive bullshit, passive aggressive bullshit, passive aggressive bullshit
1/19/2009
Don't let it slip away
Никога не е късно да откриеш, че обичаш джаз. Аз го открих отдавна, в една нощ, в която бях заспала на Фокс Лайф и пускаха някакъв джаз оувър енд оувър ъген.
После се случи още няколко пъти, но последният път беше по време на "Полет над нощта", когато пак бях заспала. Противно на очакванията, аз харесвам джаза не само когато спя. И това е хубаво, и му се радвам. От час си губя времето на някакъв пиано джаз и ми се иска времето да не свършва или поне да не ме пришпорва.
Всъщност нищичко не разбирам и няма как да кажа нещо компетентно, колкото и да желая, но все пак това няма никакво значение в този свещен джаз момент.
Всичко, различно от двата урока, които ТРЯБВА да седна и да науча, ми изглежда издигнато в прекрасен пиедестал. И всичко, което би могло да бъде свършено, ми изглежда по-приятно от тази извънредно скучна материя.
Но, whatever, имам джаз и толкова много минути, в които да мога да бъда колкото си искам.
Ще се боря с Януари и своите пословични слабости, докато не си намеря нови, по-достойни, по-интригуващи и по-добри.
А дотогава мога да поствам по тридесет и пет пъти на ден, защото акомпаниментът просто ме оставя без какъвто и да е избор.
После се случи още няколко пъти, но последният път беше по време на "Полет над нощта", когато пак бях заспала. Противно на очакванията, аз харесвам джаза не само когато спя. И това е хубаво, и му се радвам. От час си губя времето на някакъв пиано джаз и ми се иска времето да не свършва или поне да не ме пришпорва.
Всъщност нищичко не разбирам и няма как да кажа нещо компетентно, колкото и да желая, но все пак това няма никакво значение в този свещен джаз момент.
Всичко, различно от двата урока, които ТРЯБВА да седна и да науча, ми изглежда издигнато в прекрасен пиедестал. И всичко, което би могло да бъде свършено, ми изглежда по-приятно от тази извънредно скучна материя.
Но, whatever, имам джаз и толкова много минути, в които да мога да бъда колкото си искам.
Ще се боря с Януари и своите пословични слабости, докато не си намеря нови, по-достойни, по-интригуващи и по-добри.
А дотогава мога да поствам по тридесет и пет пъти на ден, защото акомпаниментът просто ме оставя без какъвто и да е избор.
Ято пеперуди
Преди да заспя очаквам истината да ме залее като кофа студена вода. Чакам я, а тя не идва. Разбира се, защото свикнах. Започна да се явява много по-често в моментите, когато съм будна, когато пейзажите не се сменят достатъчно бързо и когато все пак времето минава.
Времето минава, да.
"Но не чак толкова."
Ако има бърз и сигурен начин да загубиш усещането си за пъстрота, да започнеш да намираш обяснения на всяка изневиделица появила се идея, да откриваш корените на таланта и да разбираш поривите за изкуството, то това е нагласянето към една среднодобра истина.
Тя няма как да не съществува, защото съм виждала прекалено много хора да влачат тежките й вериги на уморените си глезени. Те дори не търкалят камък по склона, просто си вървят кротко, разбиращи, че това е всичко.
Няма залъгвания, няма заблуди, няма кошмари, които да им разкриват в какви мрежи сами са се оплели. Които да ги будят, плувнали в студена пот и осъзнали около каква огромна грешка обикалят в кръг.
Няма нищо подоно, защото по пътя на действителността човек не може да върви, ако не е натрупал достатъчно среднодобри факти за живота, смъртта и още нещо, ако има такова.
Колкото и да си добър в нещо, на света има още поне хиляда човека, които са по-добри от теб. Факт? Колкото и вероятно да ти изглежда да постигнеш някоя своя огромна, вълшебна мечта, тя никога няма да се изпълни по абсолютно същия начин, по който искаш. Колкото и възможно да изглежда да можеш и знаеш всичко, просто няма как.
Средните възможности са много, а средните хора - още повече. Средните убеждения се насаждат в средните ни подсъзнания и ние по най-средния начин ги предаваме в средната, заобикаляща ни среда, а някой ден и на средните ни деца. Защото няма смисъл да се стремим към нещо отвъд средата.
Работата е средство за прехрана, а не удоволствие. Удоволствието, колкото и голямо да е, или ни омръзва, или се изчерпва, или никога не е било такова. А може и да е недостатъчно, което ни прави алчни и отново попадаме в кръговрата на недостатъчността.
Съвсем ясно чух думите "Не си мисли, че ще направиш нещо велико! Въобще не си въобразявай!"
Бяха отговор на моите увъртания, с които исках просто и ясно да кажа: Но аз все още искам да променя света някак. И да съм много щастлива.
Мхм. Звучи прекалено смешно и когато се сблъскаш с някаква минамална частица от истинските нещастия на хората, които не вярват в нищо освен средното, става още, още по-смешно. Как можеш да промениш на света? И какво велико може да се направи? А кой гарантира, че то прави хората щастливи?
Моментите, в които поглеждам с яснота в далечината и виждам един светъл хоризонт, без браздите на истината, драстично намаляха. С всяко ново начинание рецитирам наум всички правила, които съм гравирала върху амбициите си благодарение на грешките. Веднъж прогледнала, се чувствам неспособна да ослепея за нелепите реалности отново. Връщане назад? Не знам. Невежеството е блаженство. Толкова хубаво е да не знаеш колко много капани са скрити в тревата.
И тук има някаква средна истина. Боя се, че съм я скрила и ме е страх да си призная. Тази вечер, преди да заспя се оставям на себе си. Знам, че имам какво да си споделя. Затварям очи и те слушам, Весела.
Времето минава, да.
"Но не чак толкова."
Ако има бърз и сигурен начин да загубиш усещането си за пъстрота, да започнеш да намираш обяснения на всяка изневиделица появила се идея, да откриваш корените на таланта и да разбираш поривите за изкуството, то това е нагласянето към една среднодобра истина.
Тя няма как да не съществува, защото съм виждала прекалено много хора да влачат тежките й вериги на уморените си глезени. Те дори не търкалят камък по склона, просто си вървят кротко, разбиращи, че това е всичко.
Няма залъгвания, няма заблуди, няма кошмари, които да им разкриват в какви мрежи сами са се оплели. Които да ги будят, плувнали в студена пот и осъзнали около каква огромна грешка обикалят в кръг.
Няма нищо подоно, защото по пътя на действителността човек не може да върви, ако не е натрупал достатъчно среднодобри факти за живота, смъртта и още нещо, ако има такова.
Колкото и да си добър в нещо, на света има още поне хиляда човека, които са по-добри от теб. Факт? Колкото и вероятно да ти изглежда да постигнеш някоя своя огромна, вълшебна мечта, тя никога няма да се изпълни по абсолютно същия начин, по който искаш. Колкото и възможно да изглежда да можеш и знаеш всичко, просто няма как.
Средните възможности са много, а средните хора - още повече. Средните убеждения се насаждат в средните ни подсъзнания и ние по най-средния начин ги предаваме в средната, заобикаляща ни среда, а някой ден и на средните ни деца. Защото няма смисъл да се стремим към нещо отвъд средата.
Работата е средство за прехрана, а не удоволствие. Удоволствието, колкото и голямо да е, или ни омръзва, или се изчерпва, или никога не е било такова. А може и да е недостатъчно, което ни прави алчни и отново попадаме в кръговрата на недостатъчността.
Съвсем ясно чух думите "Не си мисли, че ще направиш нещо велико! Въобще не си въобразявай!"
Бяха отговор на моите увъртания, с които исках просто и ясно да кажа: Но аз все още искам да променя света някак. И да съм много щастлива.
Мхм. Звучи прекалено смешно и когато се сблъскаш с някаква минамална частица от истинските нещастия на хората, които не вярват в нищо освен средното, става още, още по-смешно. Как можеш да промениш на света? И какво велико може да се направи? А кой гарантира, че то прави хората щастливи?
Моментите, в които поглеждам с яснота в далечината и виждам един светъл хоризонт, без браздите на истината, драстично намаляха. С всяко ново начинание рецитирам наум всички правила, които съм гравирала върху амбициите си благодарение на грешките. Веднъж прогледнала, се чувствам неспособна да ослепея за нелепите реалности отново. Връщане назад? Не знам. Невежеството е блаженство. Толкова хубаво е да не знаеш колко много капани са скрити в тревата.
И тук има някаква средна истина. Боя се, че съм я скрила и ме е страх да си призная. Тази вечер, преди да заспя се оставям на себе си. Знам, че имам какво да си споделя. Затварям очи и те слушам, Весела.
По-добре късно, отколкото по-късно
Вече мисля да не си вадя кардинални изводи от веднъж случили се събития, да не обещавам, да не давам примери и най-вече да оставя дори най-близките ми да се блъскат колкото искат, въпреки че знам, че е грешно. После всичко ми се връща двойно, тройно, даже в по-големи количества, и аз започвам от самото начало по същия, явно доста посредствен и изпитан начин.
Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат, нали?
Лудост е да пренастройваш съзнанието си, като никога няма да може да смениш цялата честота.
Лудост е да правиш едно и също нещо, очаквайки различен резултат, и то много пъти, и да не забелязваш.
Нищо не се случва за ден или два, дори да се впрегнеш със скоростта на светлината. Само някакъв прах и летящи боклуци, които да ти навяват спомени за мимолетния свръхгламозамайващ успех, който е бил толкова кратко-нереален, че се е превърнал в смътен спомен от може би съществуваща реалност.
Плавните преходи не са толкова култови, но определено правят една творба по-красива, без значение дали блести от оригиналност и кратки, "удрящи" те фрази.
И така. Back to the basics или до някое велико вдъновение, което да ме изведе от стесняващия се, порочен кръг.
Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат, нали?
Лудост е да пренастройваш съзнанието си, като никога няма да може да смениш цялата честота.
Лудост е да правиш едно и също нещо, очаквайки различен резултат, и то много пъти, и да не забелязваш.
Нищо не се случва за ден или два, дори да се впрегнеш със скоростта на светлината. Само някакъв прах и летящи боклуци, които да ти навяват спомени за мимолетния свръхгламозамайващ успех, който е бил толкова кратко-нереален, че се е превърнал в смътен спомен от може би съществуваща реалност.
Плавните преходи не са толкова култови, но определено правят една творба по-красива, без значение дали блести от оригиналност и кратки, "удрящи" те фрази.
И така. Back to the basics или до някое велико вдъновение, което да ме изведе от стесняващия се, порочен кръг.
1/17/2009
Криви
Докато гонех болката в слепоочията чрез неуместно зяпане в монитора, разбрах, че има много, много, ама адски много неща, в които може да се потопиш. Стига веднъж да се престрашиш от студената вода, след това е не само лесно, но и приятно. Да, отнема няколко секунди, в които да събереш кураж, но тази цена не може да бъде наречена висока.
И докато времето не стига, а всичко е толкова очакващо и толкова наближаващо, може просто да се потопиш в една от всички тези обсесии, за да разбереш, че тик-такането се забавя, ако се научиш плуваш.
Хайде всички в джаза.
Ето какво искам.
Искам да е лято. Искам да е лято, лятна нощ. Денят ми да е бил пъноценен и да гледам в пълна тъмнина към лятното небе. Да се чувствам добре.
Ето какво искам 2.
Искам да е лято, да е минал един пълноценен ден, да не съм хапвала нищо и да съм изпила голяма чаша нес без захар. Да решавам задачи цяла нощ и да си легна в 7.
Ето какво искам 3.
Искам да е все така януари, но да са отминали всички дни, в които си струва да учиш. Петък или събота вечер, в която да слушам джаз на приятна светлина и да решавам задачи.
Странното е, че от всичко, което правя напоследък, най-щастлива ме прави решаването на задачи.
Много обичам мама.
И колко рядко си го казвам ей така. Хубаво е да обичаш.
Но обичта ми към всички останали лежи на дъното на един много дълбок /или прекалено плитък/ океан. Понякога се сещам за нея, поглеждам през трептящата водна повърхност и виждам, че е все още там. Въпреки това знам, че не трябва да постъпвам така. Не мога да пазя нещо толкова ценно като антиквар. Трябва да се възкреси, поднови, запали отново.
Но дълбините все още ме плашат, стоя на повърхността и просто решавам задачи.
И докато времето не стига, а всичко е толкова очакващо и толкова наближаващо, може просто да се потопиш в една от всички тези обсесии, за да разбереш, че тик-такането се забавя, ако се научиш плуваш.
Хайде всички в джаза.
Ето какво искам.
Искам да е лято. Искам да е лято, лятна нощ. Денят ми да е бил пъноценен и да гледам в пълна тъмнина към лятното небе. Да се чувствам добре.
Ето какво искам 2.
Искам да е лято, да е минал един пълноценен ден, да не съм хапвала нищо и да съм изпила голяма чаша нес без захар. Да решавам задачи цяла нощ и да си легна в 7.
Ето какво искам 3.
Искам да е все така януари, но да са отминали всички дни, в които си струва да учиш. Петък или събота вечер, в която да слушам джаз на приятна светлина и да решавам задачи.
Странното е, че от всичко, което правя напоследък, най-щастлива ме прави решаването на задачи.
Много обичам мама.
И колко рядко си го казвам ей така. Хубаво е да обичаш.
Но обичта ми към всички останали лежи на дъното на един много дълбок /или прекалено плитък/ океан. Понякога се сещам за нея, поглеждам през трептящата водна повърхност и виждам, че е все още там. Въпреки това знам, че не трябва да постъпвам така. Не мога да пазя нещо толкова ценно като антиквар. Трябва да се възкреси, поднови, запали отново.
Но дълбините все още ме плашат, стоя на повърхността и просто решавам задачи.
1/16/2009
Обществото на младите поети
Ако имате огромна плюшена гъсеница, която има две малки плюшени гъсенички и всички те си имат корони, вече знаете, че и аз имам такава.
Казва се Кралица Сали и е една сбъдната мечта с четири години закъснение.
Преди четири години, в деня преди класното по алгебра, аз и съученички бяхме излезнали, за да купим коледна украса за училище. Тогава, в една наблъскана с какво ли не, уютна книжарница, видях моята плюшена гъсеница. Танцуваше, след като я натиснеш. Беше жееестока!
Никога не са ми купували плюшени играчки. Може би не приличам на човек, който обича плюшени играчки.
Но хората си приличат болезнено много и липсата на плюшени играчки седна унило на ръба на детското в сърцето ми и заби поглед в земята /или пък в аортата/.
Вече имам дебела, дълга и доста голяма гъсеница. И то с корона.
Мисля, че се наситих на меки, шарени животинки, които с една дума поставят хиляди под общ знаменател - Момиче.
Как така никой не забеляза, че съм човек, който иска нещо плюшено през цялото това време?
Явно не съм прозрачна.
В блоговете на розовите пъпки и истории на хлапета, хромозомите нямат значение. Или поне така изглежда. Момичетата са момчета, момчетата са момичета, или просто всички са всичко. Представям си детска рисунка, изобразяваща дъга, под която черни, бели, жълти и всякакви други деца са се хванали за ръце, озаряващи със смешно нарисуваните си чисти усмивки.
Но "някои неща не се променят".
Ако днес имаш гъсеница, върху която да се облегнеш, докато светът е седнал пред телевизора с пуканки и злобно се забавлява с комедията на твоя живот, то утре той ще бъде много по-язвителен и може би ще си купи билет за шоуто на живо. Никой няма да търпи невинните вадички по бялата кожа, защото имаш вкус за думи и знаеш как да ги съчетаеш в опитите си за бягство.
Момчетата са момчета, а момичетата са момичета.
Ако момчетата пишат стихове, те са просто романтични. Ако момичетата си играят с колички, те не спират да са момичета.
Аз съм зеленото от "Зелено и розово", аз съм киселото или горчивото от вкусовете. Аз съм физика от "физика и химия" и аз съм усмивката от "усмивка и смях".
Но ако някой дойде ненадейно и ми подари розов шал или млечен шоколад, ако ми обясни емоция с химия и ме разсмее - аз няма да остана безразлична.
Ще го сънувам и ще го търся, когато сцената ми остане без декор. Ще искам да се върне, когато знам всичките си монолози наизуст. Ще искам да го събудя, когато сънувам кошмари. Нищо, че една огромна плюшена гъсеница с корона винаги ще е до мен.
Аз пак ще си вися с кръстчето надолу. Биология.
Казва се Кралица Сали и е една сбъдната мечта с четири години закъснение.
Преди четири години, в деня преди класното по алгебра, аз и съученички бяхме излезнали, за да купим коледна украса за училище. Тогава, в една наблъскана с какво ли не, уютна книжарница, видях моята плюшена гъсеница. Танцуваше, след като я натиснеш. Беше жееестока!
Никога не са ми купували плюшени играчки. Може би не приличам на човек, който обича плюшени играчки.
Но хората си приличат болезнено много и липсата на плюшени играчки седна унило на ръба на детското в сърцето ми и заби поглед в земята /или пък в аортата/.
Вече имам дебела, дълга и доста голяма гъсеница. И то с корона.
Мисля, че се наситих на меки, шарени животинки, които с една дума поставят хиляди под общ знаменател - Момиче.
Как така никой не забеляза, че съм човек, който иска нещо плюшено през цялото това време?
Явно не съм прозрачна.
В блоговете на розовите пъпки и истории на хлапета, хромозомите нямат значение. Или поне така изглежда. Момичетата са момчета, момчетата са момичета, или просто всички са всичко. Представям си детска рисунка, изобразяваща дъга, под която черни, бели, жълти и всякакви други деца са се хванали за ръце, озаряващи със смешно нарисуваните си чисти усмивки.
Но "някои неща не се променят".
Ако днес имаш гъсеница, върху която да се облегнеш, докато светът е седнал пред телевизора с пуканки и злобно се забавлява с комедията на твоя живот, то утре той ще бъде много по-язвителен и може би ще си купи билет за шоуто на живо. Никой няма да търпи невинните вадички по бялата кожа, защото имаш вкус за думи и знаеш как да ги съчетаеш в опитите си за бягство.
Момчетата са момчета, а момичетата са момичета.
Ако момчетата пишат стихове, те са просто романтични. Ако момичетата си играят с колички, те не спират да са момичета.
Аз съм зеленото от "Зелено и розово", аз съм киселото или горчивото от вкусовете. Аз съм физика от "физика и химия" и аз съм усмивката от "усмивка и смях".
Но ако някой дойде ненадейно и ми подари розов шал или млечен шоколад, ако ми обясни емоция с химия и ме разсмее - аз няма да остана безразлична.
Ще го сънувам и ще го търся, когато сцената ми остане без декор. Ще искам да се върне, когато знам всичките си монолози наизуст. Ще искам да го събудя, когато сънувам кошмари. Нищо, че една огромна плюшена гъсеница с корона винаги ще е до мен.
Аз пак ще си вися с кръстчето надолу. Биология.
"Нищо."
3 години = 24 дни
Толкова ми бяха нужни, за да направя невероятно голям скок във времето, без да съм си конструирала машина.
Без взривове и други опасни реакции, без искри и пукане, дори без усилие.
Ако отнема много желание и време, за да постигнеш нещо хубаво, то обратният процес изисква същото, само че неговата формула се различава с един минус отпред.
Иначе стойността на действията е еднаква по големина. Но и противоположна по посока.
И желанието покълва и започва да расте от другата страна на съзнанието. Там, където са се скрили всичките най-явни прилики между хората и животните.
Преди 3 години бях в осми клас. Имах дълга, кестенява, къдрава коса. Това ми беше крайно достатъчно. Имах и "идол", който смятах за велик, и заради него не можех да спя през нощта.
Ако сега имах дълга, кестенява, къдрава коса, щях да си играя с къдриците, да ги развалям като използвам пяна за коса. Щях да правя какво ли не с нея. Щях да я реша по 123 пъти на ден.
Когато бях в осми клас, не използвах пяна, не помня дали играех с къдриците си и не ги сресвах по повече от 3 пъти на ден.
Хората се променят.
Ако тогава съм се чувствала свободна да спя по три часа на нощ и да пиша домашните си по математика в междучасията, то сега спя двойно повече, решавам задачи у нас с най-голямо удоволствие. Дори такива, които не трябва да решавам.
Развих такова глупаво чувство за дълг в определени отношения и даже когато няма смисъл нещо да се прави, аз не се оставям и го правя. Подозирам, че зад тази привидна прилежност се крие страхът да не я изгубя. Да не се събудя след три часа сън, защото съм правила нещо откровено глупаво и съм деградирала.
Явно човек не трябва да се сравнява със старите си версии, защото те все още си живеят, нематериализирани, чакащи да се подхлъзнеш, за да използват тялото ти отново.
Но не знаят, че в тяхно отсъствие много нови частици намериха дом тук. И новият им живот ще бъде съвсем различен, дори да се подхлъзна.
Толкова ми бяха нужни, за да направя невероятно голям скок във времето, без да съм си конструирала машина.
Без взривове и други опасни реакции, без искри и пукане, дори без усилие.
Ако отнема много желание и време, за да постигнеш нещо хубаво, то обратният процес изисква същото, само че неговата формула се различава с един минус отпред.
Иначе стойността на действията е еднаква по големина. Но и противоположна по посока.
И желанието покълва и започва да расте от другата страна на съзнанието. Там, където са се скрили всичките най-явни прилики между хората и животните.
Преди 3 години бях в осми клас. Имах дълга, кестенява, къдрава коса. Това ми беше крайно достатъчно. Имах и "идол", който смятах за велик, и заради него не можех да спя през нощта.
Ако сега имах дълга, кестенява, къдрава коса, щях да си играя с къдриците, да ги развалям като използвам пяна за коса. Щях да правя какво ли не с нея. Щях да я реша по 123 пъти на ден.
Когато бях в осми клас, не използвах пяна, не помня дали играех с къдриците си и не ги сресвах по повече от 3 пъти на ден.
Хората се променят.
Ако тогава съм се чувствала свободна да спя по три часа на нощ и да пиша домашните си по математика в междучасията, то сега спя двойно повече, решавам задачи у нас с най-голямо удоволствие. Дори такива, които не трябва да решавам.
Развих такова глупаво чувство за дълг в определени отношения и даже когато няма смисъл нещо да се прави, аз не се оставям и го правя. Подозирам, че зад тази привидна прилежност се крие страхът да не я изгубя. Да не се събудя след три часа сън, защото съм правила нещо откровено глупаво и съм деградирала.
Явно човек не трябва да се сравнява със старите си версии, защото те все още си живеят, нематериализирани, чакащи да се подхлъзнеш, за да използват тялото ти отново.
Но не знаят, че в тяхно отсъствие много нови частици намериха дом тук. И новият им живот ще бъде съвсем различен, дори да се подхлъзна.
1/15/2009
топло
Сладкарница "Младежка среща" рулз! И още как!
Поглеждам към старите й витрини и блока зад нея. Виждам през сивата прозрачност на града и се сещам за тези малки сладкарници, облепени с червени ленти "Coke". Прекрасни са. Вътре е студено, прашно и застояло. Има пасти, а може би и добуши. Меланхолично е, ако не си от хората на сладникавото щастие. Сещам се за една стара зима, в която бях малка, но винаги ще помня. Ще помня и сините очи на един пропаднал в моите сини очи младеж. Но сега знам, че не е бил. Винаги е бил мил. Мъчно ми е за него.
Оглеждам се и виждам всичко с рентгеновия си спасителен механизъм, запазен за късите дни и недостатъчни нощи. Калта по шосето прилича на крем от торта "Гараш". Остава само някой да се появи с огромен нож и да я изстърже. Мирише на прах за пране, улиците са празни и всичко е толкова, толкова типично за този град. Надписът "Социален магазин" и продължението му "За всеки по нещо" ме наблюдават, докато не се скрия, за да се наслаждавам на следващата гледка. Празно помещение, обляно в романтична, черввеникава светлина. Преди беше изпълнено с хубави дрехи, но сега му остана само светлината. Няколко метра по-нагоре зеи поредното празно пространство. За негова жалост витрините му са покрити с хартия и никаква светлина не напомня за това, което е било. Само един надпис "Мистрал". Явно мистралът на апатията и безпаричието го е отвял на неблагоприятно място. Вляво, пред свещения храм на чалгата и синдрома "Още нямам акне, но пуша по 8 кутии цигари на ден" някакъв 17-18-годишен говори по телефона, като всяка втора реплика е мега оригинално псуване. Разхожда се върху леда и аз спирам да му обръщам внимание. Стигаме до целта - една аптека, в която двама мъже на 65-70 години се топлят под жълто-бялата, силна светлина. Рафтовете са стари, стените са бели, няма кристално чисти огледала, няма ги най-новите шампоани и лосиони за тяло. Всичко е обикновено и мирише на живот. Аптекарят има фанатично старческо изражение, което се крие във всяка бръчица и сякаш казва "Този човек живее с идеята, че диктатурата ще го спаси". Малко по-нагоре, от "големия магазин" хора излизат с прозрачни найлонови пликчета, пълни с кисели млека и големи кутии обикновени вафли "Боровец". И у нас има такива. Мама ги купи. Супер.
Остатъците от лед са се превърнали в милиони малки огледалца, които отразяват светлината и трептят по хиляди красиви начини, както и да наклониш главата си.
Минаваме покрай бившия "Арт клуб", който постепенно започна да губи интереса на посетителите си. Малко преди да издъхне беше оставил същата следа като магазина за хубави дрехи - червената светлина. Сега вече не свети изобщо. Бялото знаме окончателно се развя пред мириса на прах за пране и социалните магазини, където има за всеки по нещо.
От Невърленд към голите реалности на средностатистическата зима на място като това. Една съученичка се прибира към блока си по анцуг, явно е ходила да си купува нещо. Става ми тъжно. Върви сама, наоколо е пусто.
Друг човек - отново сам - е решил да се разходи, само защото навън не е -22, а просто -2 градуса. Фаровете на колите светят в очите ми, но аз не мигам, а гледам как светлината се издига като ореол над къдриците на някакво друго момиче, тръгнало нанякъде.
Разбирам, че всичко това е нормално. Разбирам, че не бързането към вкъщи, където ще можеш спокойно да се завиеш с одеяло и да заспиш пред късната емисия новини, покрит с трохи от обикновена вафла, е проблемът не хората. После сънено ще се пренесеш на леглото, чакайки поредната сутрин да те завлече в мизерията си. Виждам го в очите на всички средностатистически индивиди на средна възраст. Виждам го в дрехите им, погледите им, подохките им, жестовете им. Носи се около тях като собствена атмосфера, съставена от грижи, отчаяние и примирение. В студените дни е най-забележима.
А може би това е проблемът на хората?
Продължавам и си мисля колко деформирано или лъжовно трябва да живееш, за да намираш нещо хубаво в простотията, буквалната пустота и калния сняг. И то в четвъртък вечер, и то тук. Няма никаква романтика в старите ботуши, в блузата, суетшърта, любимите ми черни кожени ръкавици с дупка на десния палец. Нама никаква романтика в безбройните слоеве дрехи, за които дори аз не подозирам, че ме топлят.
Няма нищо хубаво в това, че едва ли ще запомня тази вечер или пък някоя подобна. Едва ли ще се сещам как пиша тема по история, какво точно пиша и всъщност колко сериозно не ми се занимава.
Никога не ги помня тези първи два-три месеца. Имат си своите дати и събития, но просто ме отблъскват с нещо. И не, не отричам, че е имало и достатъчно топли моменти, към които някога да се завърна, но сега не ми вдъхват огромно доверие. Вдъхват ми киша, виждам само подвижните пясъци на ежедневието. А то се изчерпва прекалено лесно.
За кой ли път минавам покрай внушителната стара гимназия. Знам, че нищо повече от безперспективно мислене и социално-икономически проблеми са я погубили. Но мина ли покрай големите прозорци на подземния етаж, старите празни класни стаи, буйната растителност, скрила разрушения вход, започвам да се вглеждам в сенките, да се взирам в страшната й тъмнина. И си представям малки и големи ученици в строги черни униформи. И как настъпва момент, в който всички започват да умират.
Имам нужда да ме е страх от нещо, това е една от малкото тръпки, които могат да те полазят в това време. Бездомно куче се появява, уплашено и гладно се изнизва с бързи, ситни крачки. Накъде ли ще го отведат тънките му крака?
Преди няколко месеца на стария пън пред една къща с особено разхвърлян двор и още по-разхвърляни деца един мъж стоеше с тях всяка вечер. Пускаше им музика от телефона си, предаваше им знанията си. Никога не бих помислила, че е необикновен, умен или щастлив, вероятно нямаше да го забележа, но може би точно той променяше дните им, най-вече късноесенните.
Всяка вечер беше там и им говореше. Незнайно защо едното момиче винаги стоеше близо до него, а другото слушаше изправено, бръкнало в джобове, някъде в далечината. Отново надрасках възможни предпоставки и причини, но какво ли разбирам аз? Не познавам хората. Не знам толкова тъжни, колкото изглеждат ли са. Или просто така би се вписало по-добре в моята композиция.
Предпоследната улица е главна, но по нищо не личи. Оранжева светлина осветява моята замисленост, а аз мълча или казвам нещо от рода на "Мхм.", когато ми говорят. Студено ми е и вече искам да се прибирам, докато щрихите на тази сива, кална рутина още кръжат около уличната лампа на моя наблюдателен дух.
"Стани богат" свърши, аз все още не съм прочела урока по физика, не съм започнала с историята. Съвсем наясно съм какво е най-вероятно да се случи и колко тонове сенки под очите ще трупам, само защото обичам да отлагам.
Ако трябва да съм честна, отлагам, защото това ме прави по-щастлива.
Как да обичаш нещо, което не обичаш?
И как да правиш нещо, което не обичаш, когато е зима и ти трябва поне щипка хубави спомени от всички тези еднакви дни?
Преди не обичах зимата, защото нямах време да се интересувам от това какво ще се случи, когато може да ми е топло и толкова.
Сега не обичам зимата, защото мисля прекалено много - събрах отпечатъците на другите сезони. И само през зимата звездите са така безлични, неярки и угаснали.
Само сега.
Поглеждам към старите й витрини и блока зад нея. Виждам през сивата прозрачност на града и се сещам за тези малки сладкарници, облепени с червени ленти "Coke". Прекрасни са. Вътре е студено, прашно и застояло. Има пасти, а може би и добуши. Меланхолично е, ако не си от хората на сладникавото щастие. Сещам се за една стара зима, в която бях малка, но винаги ще помня. Ще помня и сините очи на един пропаднал в моите сини очи младеж. Но сега знам, че не е бил. Винаги е бил мил. Мъчно ми е за него.
Оглеждам се и виждам всичко с рентгеновия си спасителен механизъм, запазен за късите дни и недостатъчни нощи. Калта по шосето прилича на крем от торта "Гараш". Остава само някой да се появи с огромен нож и да я изстърже. Мирише на прах за пране, улиците са празни и всичко е толкова, толкова типично за този град. Надписът "Социален магазин" и продължението му "За всеки по нещо" ме наблюдават, докато не се скрия, за да се наслаждавам на следващата гледка. Празно помещение, обляно в романтична, черввеникава светлина. Преди беше изпълнено с хубави дрехи, но сега му остана само светлината. Няколко метра по-нагоре зеи поредното празно пространство. За негова жалост витрините му са покрити с хартия и никаква светлина не напомня за това, което е било. Само един надпис "Мистрал". Явно мистралът на апатията и безпаричието го е отвял на неблагоприятно място. Вляво, пред свещения храм на чалгата и синдрома "Още нямам акне, но пуша по 8 кутии цигари на ден" някакъв 17-18-годишен говори по телефона, като всяка втора реплика е мега оригинално псуване. Разхожда се върху леда и аз спирам да му обръщам внимание. Стигаме до целта - една аптека, в която двама мъже на 65-70 години се топлят под жълто-бялата, силна светлина. Рафтовете са стари, стените са бели, няма кристално чисти огледала, няма ги най-новите шампоани и лосиони за тяло. Всичко е обикновено и мирише на живот. Аптекарят има фанатично старческо изражение, което се крие във всяка бръчица и сякаш казва "Този човек живее с идеята, че диктатурата ще го спаси". Малко по-нагоре, от "големия магазин" хора излизат с прозрачни найлонови пликчета, пълни с кисели млека и големи кутии обикновени вафли "Боровец". И у нас има такива. Мама ги купи. Супер.
Остатъците от лед са се превърнали в милиони малки огледалца, които отразяват светлината и трептят по хиляди красиви начини, както и да наклониш главата си.
Минаваме покрай бившия "Арт клуб", който постепенно започна да губи интереса на посетителите си. Малко преди да издъхне беше оставил същата следа като магазина за хубави дрехи - червената светлина. Сега вече не свети изобщо. Бялото знаме окончателно се развя пред мириса на прах за пране и социалните магазини, където има за всеки по нещо.
От Невърленд към голите реалности на средностатистическата зима на място като това. Една съученичка се прибира към блока си по анцуг, явно е ходила да си купува нещо. Става ми тъжно. Върви сама, наоколо е пусто.
Друг човек - отново сам - е решил да се разходи, само защото навън не е -22, а просто -2 градуса. Фаровете на колите светят в очите ми, но аз не мигам, а гледам как светлината се издига като ореол над къдриците на някакво друго момиче, тръгнало нанякъде.
Разбирам, че всичко това е нормално. Разбирам, че не бързането към вкъщи, където ще можеш спокойно да се завиеш с одеяло и да заспиш пред късната емисия новини, покрит с трохи от обикновена вафла, е проблемът не хората. После сънено ще се пренесеш на леглото, чакайки поредната сутрин да те завлече в мизерията си. Виждам го в очите на всички средностатистически индивиди на средна възраст. Виждам го в дрехите им, погледите им, подохките им, жестовете им. Носи се около тях като собствена атмосфера, съставена от грижи, отчаяние и примирение. В студените дни е най-забележима.
А може би това е проблемът на хората?
Продължавам и си мисля колко деформирано или лъжовно трябва да живееш, за да намираш нещо хубаво в простотията, буквалната пустота и калния сняг. И то в четвъртък вечер, и то тук. Няма никаква романтика в старите ботуши, в блузата, суетшърта, любимите ми черни кожени ръкавици с дупка на десния палец. Нама никаква романтика в безбройните слоеве дрехи, за които дори аз не подозирам, че ме топлят.
Няма нищо хубаво в това, че едва ли ще запомня тази вечер или пък някоя подобна. Едва ли ще се сещам как пиша тема по история, какво точно пиша и всъщност колко сериозно не ми се занимава.
Никога не ги помня тези първи два-три месеца. Имат си своите дати и събития, но просто ме отблъскват с нещо. И не, не отричам, че е имало и достатъчно топли моменти, към които някога да се завърна, но сега не ми вдъхват огромно доверие. Вдъхват ми киша, виждам само подвижните пясъци на ежедневието. А то се изчерпва прекалено лесно.
За кой ли път минавам покрай внушителната стара гимназия. Знам, че нищо повече от безперспективно мислене и социално-икономически проблеми са я погубили. Но мина ли покрай големите прозорци на подземния етаж, старите празни класни стаи, буйната растителност, скрила разрушения вход, започвам да се вглеждам в сенките, да се взирам в страшната й тъмнина. И си представям малки и големи ученици в строги черни униформи. И как настъпва момент, в който всички започват да умират.
Имам нужда да ме е страх от нещо, това е една от малкото тръпки, които могат да те полазят в това време. Бездомно куче се появява, уплашено и гладно се изнизва с бързи, ситни крачки. Накъде ли ще го отведат тънките му крака?
Преди няколко месеца на стария пън пред една къща с особено разхвърлян двор и още по-разхвърляни деца един мъж стоеше с тях всяка вечер. Пускаше им музика от телефона си, предаваше им знанията си. Никога не бих помислила, че е необикновен, умен или щастлив, вероятно нямаше да го забележа, но може би точно той променяше дните им, най-вече късноесенните.
Всяка вечер беше там и им говореше. Незнайно защо едното момиче винаги стоеше близо до него, а другото слушаше изправено, бръкнало в джобове, някъде в далечината. Отново надрасках възможни предпоставки и причини, но какво ли разбирам аз? Не познавам хората. Не знам толкова тъжни, колкото изглеждат ли са. Или просто така би се вписало по-добре в моята композиция.
Предпоследната улица е главна, но по нищо не личи. Оранжева светлина осветява моята замисленост, а аз мълча или казвам нещо от рода на "Мхм.", когато ми говорят. Студено ми е и вече искам да се прибирам, докато щрихите на тази сива, кална рутина още кръжат около уличната лампа на моя наблюдателен дух.
"Стани богат" свърши, аз все още не съм прочела урока по физика, не съм започнала с историята. Съвсем наясно съм какво е най-вероятно да се случи и колко тонове сенки под очите ще трупам, само защото обичам да отлагам.
Ако трябва да съм честна, отлагам, защото това ме прави по-щастлива.
Как да обичаш нещо, което не обичаш?
И как да правиш нещо, което не обичаш, когато е зима и ти трябва поне щипка хубави спомени от всички тези еднакви дни?
Преди не обичах зимата, защото нямах време да се интересувам от това какво ще се случи, когато може да ми е топло и толкова.
Сега не обичам зимата, защото мисля прекалено много - събрах отпечатъците на другите сезони. И само през зимата звездите са така безлични, неярки и угаснали.
Само сега.
1/13/2009
Am I just like you?
Чакаш. Продължаваш да чакаш. След това чакаш още малко. Чакането е към края си. Идва часът, идва моментът. И не трепваш. Не мигваш, не трепваш, не потръпваш. Нищо. Стоиш и нито една от струните на душата ти не издава звук. Нищо.
Amazing still it seems
I'll be twenty three
Вече няма и следа от онези хора, които ще те разплачат. Някои се доближават до идеала, до очакването, стигат толкова близо, но докоснат ли мембраната съградена безчувственост и тъжна апатия, изгарят. Защото човек трябва да оцелява някак.
Преди два часа, лутайки се нагоре-надолу из безплодни цели и замисли, беше толкова различно. Чувах как сърцето ми бие, наблюдавах как слънчеви лъчи разтапят ледове, усещах и мечтаех.
Какво научих ли?
Че в даден момент може да прецениш всичко адски първично, да останеш с разбити надежди, та дори и сърце. Разочарованието те подтиква да вярваш в тази първоначална преценка, за да не страдаш повече. Но времето.. Проклетото време лекува. Кара те да забравиш безизходицата, детайлите, истината. Времето те зарежда с достатъчно сила и наивност, за да решиш, че зад хоризонта пеят птички и приказни пенливи поточета се вливат в река, в която плува златната рибка.
Само да дойде златната рибка, веднага ще я изпържа. Коледа, Нова година, дни поредни и забравени. А всички останали? Всички, в които ставаш с разтуптяно сърце, защото, да, разбира се, чакаш? Всички, в които вадиш сешоара в 8 сутринта и сушиш някаква метална джаджа, защото, да, чакаш.
Всички дъждовни неделнични дни, в които отпиваш точно две глътки кафе, защото другите ще те убият. Оставяш препечената филийка и знаеш, че остава още съвсем малко и ще престанеш да чакаш.
Чакаш ли, чакаш всичко, което си записал на тесните редове, да се зачеркне, списъкът сам да се изпепели и някоя незнайна сутрин да не чакаш нищо, защото падащите звезди са слушали мислите ти, докато си пожелавал.
Не чакам нищо повече. И не искам нищо.
Все пак чакането крие своите малки радости, знам го. Знам, че тайно ще се надявам отново да чакам някой ден, отново да съм така смела и находчива, отново да мога да видя през всички мъгли, след всички зарязани чаши кафе и препечени филийки.
Знам, че ще искам много и никога няма да е достатъчно, знам, че нарочно ще се провалям, само за да мога да почна отначало. И всичко това, защото ще ме е страх не от ужаса на провала, а от ужаса на търпението.
Ще чакам, но докато чакам, ще имам време за интерпретации.
В някои ярки моменти малките очаквания ще изригват като вулкани, ще се разпръскват като звезда в атмосферата, ще оставят невидими с просто око черни дупки в моя Космос. Тогава ще успея да разбера какво стои зад чакането, какво се крие, когато отвориш очи, колко голямо и колко малко може да е всичко.
Разбира се, че някой ден ще се върна и ще прочета написаното тук. И тогава, наранена или щастлива, чакаща или отказала се, ще мисля по друг начин.
Ще прочета всичко, после отново. Ще открия грешки. Всякакви. Правописни, пунктуационни, граматични, лексикални, стилистични, истински.
Ще надраскам на някой хвърчащ лист нещо кратко и мотивационно. Ще начертая нова схема наум. Ще си извадя изводи от тази публикация, от другите преди нея, от всички, за чието съществуване ще знам, още преди да съм написала. Ще знам и ще се осъждам. Горчиво, но и справедливо. Ще се сетя как чаках. Всички онези пъти. И как в един момент спрях . Как дните отминаваха, как нощите се изнизваха, как нямаше какво да чакам, защото нямах силите да имам желание за това.
Ще си спомня как не трепнах. Как отново не трепнах. И как не трепнах трети път. Ще си спомня с каква всеотдайна любов и искреност се възхищавах на някого. Ще се успокоя с това, че съм искала всичко за него и нищо за себе си.
Няма да бъда щастлива, но ще е моето ново чакане. От всичко това да покълне любов. Някаква. Която те кара да започнеш да пропадаш в съвсем друга пропаст, но с подобни надежди..
Feeling the moment slip away
Losing direction, you're losing faith
Am I just like you?
Настръхнах. Може би е студено. Но от толкова време се спотайвам и все не успявам да се реша и да открия онази част от себе си, която поне да опита да го напише. Да подреди разпиляната картина на малката ми, глупава и забравена еуфория.
Чувствах се така сякаш виждам задача по математика. Усещам движение на импулси по пътищата им към мозъка, но не знам за какво мисля, въобще не чувам ясна мисъл и не виждам алгоритъм. Нещо там вътре мърда, но не ме осведомява. След три секунди разнищващо напрежение знам решението. Ей така, кристално ясно се появява в точния момент. Като човек, който закъснява с половин час и накрая се показва зад ъгъла, бързо крачейки с най-невъзмутимата добродушна усмивка на лице. Като писмо в бутилка, лежало на дъното на океана дълги години. Важно писмо.
Сега фрагментите от разпилените ми, прашни, неродени чувства са се разпръснали из всички краища на това ледено, циментово съзнание. Сякаш тогава бяха хвърлени само семената на това, което някой ден ще ме опустоши по свой си начин. Но нямах време, нямаше кога да ги забележа. С дните и цялото бързане покрай "трябва", "не трябва" и "забрави" аз им хвърлях бегли погледи, просто за да знам, че са там. Но не спрях, за да видя дали ще поникне цвете или пък бурен. Ще бъде ли крехко или диво ще вирее. Не забелязах. Преди часове чувствах, че ми трябва само един поглед върху малките части на пъзела, само един поглед и ще знам коя къде да поставя. Без изобщо да си диктувам наум, без да се ръководя. Това щеше да бъде логичният завършек на едно дълго преосмисляне и скришно чувстване. Не знам как съм успяла да го скрия от себе си, но понякога тези изненади изплуват на повърхността, когато са крайно нежелани и никой не ги е канил.
Помня малки светещи моменти. Помня полуосветен коридор, грозната мозайка на стълбището към втория етаж, неспирния поток от сцени.
Може да бъде по този начин, но може и всичко да се обърне на 180 градуса. След това отново завъртах с цял период и се връщах на изходна позиция. Музика и текстове, други моменти и други хора, техните думи, моите думи - разчупваха сценариите и се озовавах пред себе си в тъмнината.
Много дни и много тихо мълчание, в което гореше малко и прекалено достатъчно пламъче. За какво ми беше, като накрая подпали целия Рим на илюзиите пред очите ми.
Моят Нерон. Такива жестокости за такива хора.
Нокти барабанят по черното бюро, косата блести, а устните все още са меки.
„Някой ден, в някой свят далечен, сред безброй картини и сред черно-бели снимки те виждам.
Спомен овехтял, замислен и вече побелял..”
Чакам. Бавно изтръпвам, щом виждам, че розовото е просто най-светлият нюанс на кръвта, преливаща от локвата на себезалъгването.
Бавно изтръпвам, но трая. Поне тогава нещо в мен трептеше.
Ще чакам пак. Дори да не чакам, ще чакам. Ще чакам в ясното, докато не се затворя зад стъклата и не си обещая, че вече ще гледам дълбоко. Ще впивам проницателен поглед преди всяка възможност за чакане.
Кой се нуждае от очаквания, когато може просто да оцелява?
Най-животинското, най-лесното, най-болезненото.
Защо да спя? Защо да се събуждам?
Дъжд. Не сняг, дъжд. Цяла нощ се въртя и събуждам, цяла нощ сънувам как някой друг чака, как някой друг остава някъде там, чакайки нищожността. Тя не идва. Тя закъснява. Той я чака!
Студът го обгръща, но той продължава да не тръгва. Поглежда часовника си. Голямата стрелка се движи необичайно бързо, тече, всичко тече. Ледените въздушни маси сковават и малкото напрежение, което поддържа телесната му температура. Вече е без желание и без усещания. Иска му се да тръгне. Така или иначе тя никога не би го помолила да остане. Тя е по-студена от Януари.
Тя не спи.
Събуждам се, стресната, потна, притеснена. Оглеждам се. Ослушвам се. Чувам ги, капките. Стичат се през улука, тананикат по прозорците, искат да те омагьосат и приспят. Вали. Чакам. Нищо. Заспивам отново. Сънувам. Събуждам се. Още е нощ. Ах! Докога ще е нощ? Не искам да чакам повече. Непоносимо е.
Утрото идва изненадващо бързо, пробива тънките пердета, разбива стените ми със сиянието си, облива ги със светлосиня, бледа светлина. Сега ми се иска да чакам. Отново да спя. Защото ако се събудя, трябва нещо да стане. Трябва да започне новият ден, а той е по-нов от всички скорошни. Силните хора понасят живота, другите живеят в тяхното вечно очакване. Силните чакат, но и покоряват, вилнеят и не забелязват, че чакат. В действителност те не чакат нищо и никого. Всичко, което са чакали, са издърпали и смелили с куража си да го чакат в очите, прогледнали. Нямат дребни цели, имат големи мечти.
А чакащите нищо, за тях вече казах - те оцеляват. Жалки едноклетъчни, жалки нагаждащи се мекотели.
Презирам ги.
Все пак какъвто и да е изводът, какъвто и да е краят, аз виждам малко от света. Той не е благосклонен да ми разгърне своя Ренесанс, но душите на изкуството, на градивната съпротива, ще съзрат светлинки и в Средновековието. Най-вероятно една горяща свещ, която някой църковен служител държи, осветявайки пътя си в двора на манастира, за да може да завлече дебелото си, занемарено тяло до точка Б. Чул е шум, кучешки лай, глъчка. Какво ли е станало?
Лягай си, хората просто живеят! - мисля си аз.
И все пак не разбрах. Трябва ли или не трябва да виждаш със своя цвят очи, със своята неизповядана болка, със своята типична наивност?
Трябва ли, или този път ние ще се адаптираме към света? Както винаги.
Amazing still it seems
I'll be twenty three
Вече няма и следа от онези хора, които ще те разплачат. Някои се доближават до идеала, до очакването, стигат толкова близо, но докоснат ли мембраната съградена безчувственост и тъжна апатия, изгарят. Защото човек трябва да оцелява някак.
Преди два часа, лутайки се нагоре-надолу из безплодни цели и замисли, беше толкова различно. Чувах как сърцето ми бие, наблюдавах как слънчеви лъчи разтапят ледове, усещах и мечтаех.
Какво научих ли?
Че в даден момент може да прецениш всичко адски първично, да останеш с разбити надежди, та дори и сърце. Разочарованието те подтиква да вярваш в тази първоначална преценка, за да не страдаш повече. Но времето.. Проклетото време лекува. Кара те да забравиш безизходицата, детайлите, истината. Времето те зарежда с достатъчно сила и наивност, за да решиш, че зад хоризонта пеят птички и приказни пенливи поточета се вливат в река, в която плува златната рибка.
Само да дойде златната рибка, веднага ще я изпържа. Коледа, Нова година, дни поредни и забравени. А всички останали? Всички, в които ставаш с разтуптяно сърце, защото, да, разбира се, чакаш? Всички, в които вадиш сешоара в 8 сутринта и сушиш някаква метална джаджа, защото, да, чакаш.
Всички дъждовни неделнични дни, в които отпиваш точно две глътки кафе, защото другите ще те убият. Оставяш препечената филийка и знаеш, че остава още съвсем малко и ще престанеш да чакаш.
Чакаш ли, чакаш всичко, което си записал на тесните редове, да се зачеркне, списъкът сам да се изпепели и някоя незнайна сутрин да не чакаш нищо, защото падащите звезди са слушали мислите ти, докато си пожелавал.
Не чакам нищо повече. И не искам нищо.
Все пак чакането крие своите малки радости, знам го. Знам, че тайно ще се надявам отново да чакам някой ден, отново да съм така смела и находчива, отново да мога да видя през всички мъгли, след всички зарязани чаши кафе и препечени филийки.
Знам, че ще искам много и никога няма да е достатъчно, знам, че нарочно ще се провалям, само за да мога да почна отначало. И всичко това, защото ще ме е страх не от ужаса на провала, а от ужаса на търпението.
Ще чакам, но докато чакам, ще имам време за интерпретации.
В някои ярки моменти малките очаквания ще изригват като вулкани, ще се разпръскват като звезда в атмосферата, ще оставят невидими с просто око черни дупки в моя Космос. Тогава ще успея да разбера какво стои зад чакането, какво се крие, когато отвориш очи, колко голямо и колко малко може да е всичко.
Разбира се, че някой ден ще се върна и ще прочета написаното тук. И тогава, наранена или щастлива, чакаща или отказала се, ще мисля по друг начин.
Ще прочета всичко, после отново. Ще открия грешки. Всякакви. Правописни, пунктуационни, граматични, лексикални, стилистични, истински.
Ще надраскам на някой хвърчащ лист нещо кратко и мотивационно. Ще начертая нова схема наум. Ще си извадя изводи от тази публикация, от другите преди нея, от всички, за чието съществуване ще знам, още преди да съм написала. Ще знам и ще се осъждам. Горчиво, но и справедливо. Ще се сетя как чаках. Всички онези пъти. И как в един момент спрях . Как дните отминаваха, как нощите се изнизваха, как нямаше какво да чакам, защото нямах силите да имам желание за това.
Ще си спомня как не трепнах. Как отново не трепнах. И как не трепнах трети път. Ще си спомня с каква всеотдайна любов и искреност се възхищавах на някого. Ще се успокоя с това, че съм искала всичко за него и нищо за себе си.
Няма да бъда щастлива, но ще е моето ново чакане. От всичко това да покълне любов. Някаква. Която те кара да започнеш да пропадаш в съвсем друга пропаст, но с подобни надежди..
Feeling the moment slip away
Losing direction, you're losing faith
Am I just like you?
Настръхнах. Може би е студено. Но от толкова време се спотайвам и все не успявам да се реша и да открия онази част от себе си, която поне да опита да го напише. Да подреди разпиляната картина на малката ми, глупава и забравена еуфория.
Чувствах се така сякаш виждам задача по математика. Усещам движение на импулси по пътищата им към мозъка, но не знам за какво мисля, въобще не чувам ясна мисъл и не виждам алгоритъм. Нещо там вътре мърда, но не ме осведомява. След три секунди разнищващо напрежение знам решението. Ей така, кристално ясно се появява в точния момент. Като човек, който закъснява с половин час и накрая се показва зад ъгъла, бързо крачейки с най-невъзмутимата добродушна усмивка на лице. Като писмо в бутилка, лежало на дъното на океана дълги години. Важно писмо.
Сега фрагментите от разпилените ми, прашни, неродени чувства са се разпръснали из всички краища на това ледено, циментово съзнание. Сякаш тогава бяха хвърлени само семената на това, което някой ден ще ме опустоши по свой си начин. Но нямах време, нямаше кога да ги забележа. С дните и цялото бързане покрай "трябва", "не трябва" и "забрави" аз им хвърлях бегли погледи, просто за да знам, че са там. Но не спрях, за да видя дали ще поникне цвете или пък бурен. Ще бъде ли крехко или диво ще вирее. Не забелязах. Преди часове чувствах, че ми трябва само един поглед върху малките части на пъзела, само един поглед и ще знам коя къде да поставя. Без изобщо да си диктувам наум, без да се ръководя. Това щеше да бъде логичният завършек на едно дълго преосмисляне и скришно чувстване. Не знам как съм успяла да го скрия от себе си, но понякога тези изненади изплуват на повърхността, когато са крайно нежелани и никой не ги е канил.
Помня малки светещи моменти. Помня полуосветен коридор, грозната мозайка на стълбището към втория етаж, неспирния поток от сцени.
Може да бъде по този начин, но може и всичко да се обърне на 180 градуса. След това отново завъртах с цял период и се връщах на изходна позиция. Музика и текстове, други моменти и други хора, техните думи, моите думи - разчупваха сценариите и се озовавах пред себе си в тъмнината.
Много дни и много тихо мълчание, в което гореше малко и прекалено достатъчно пламъче. За какво ми беше, като накрая подпали целия Рим на илюзиите пред очите ми.
Моят Нерон. Такива жестокости за такива хора.
Нокти барабанят по черното бюро, косата блести, а устните все още са меки.
„Някой ден, в някой свят далечен, сред безброй картини и сред черно-бели снимки те виждам.
Спомен овехтял, замислен и вече побелял..”
Чакам. Бавно изтръпвам, щом виждам, че розовото е просто най-светлият нюанс на кръвта, преливаща от локвата на себезалъгването.
Бавно изтръпвам, но трая. Поне тогава нещо в мен трептеше.
Ще чакам пак. Дори да не чакам, ще чакам. Ще чакам в ясното, докато не се затворя зад стъклата и не си обещая, че вече ще гледам дълбоко. Ще впивам проницателен поглед преди всяка възможност за чакане.
Кой се нуждае от очаквания, когато може просто да оцелява?
Най-животинското, най-лесното, най-болезненото.
Защо да спя? Защо да се събуждам?
Дъжд. Не сняг, дъжд. Цяла нощ се въртя и събуждам, цяла нощ сънувам как някой друг чака, как някой друг остава някъде там, чакайки нищожността. Тя не идва. Тя закъснява. Той я чака!
Студът го обгръща, но той продължава да не тръгва. Поглежда часовника си. Голямата стрелка се движи необичайно бързо, тече, всичко тече. Ледените въздушни маси сковават и малкото напрежение, което поддържа телесната му температура. Вече е без желание и без усещания. Иска му се да тръгне. Така или иначе тя никога не би го помолила да остане. Тя е по-студена от Януари.
Тя не спи.
Събуждам се, стресната, потна, притеснена. Оглеждам се. Ослушвам се. Чувам ги, капките. Стичат се през улука, тананикат по прозорците, искат да те омагьосат и приспят. Вали. Чакам. Нищо. Заспивам отново. Сънувам. Събуждам се. Още е нощ. Ах! Докога ще е нощ? Не искам да чакам повече. Непоносимо е.
Утрото идва изненадващо бързо, пробива тънките пердета, разбива стените ми със сиянието си, облива ги със светлосиня, бледа светлина. Сега ми се иска да чакам. Отново да спя. Защото ако се събудя, трябва нещо да стане. Трябва да започне новият ден, а той е по-нов от всички скорошни. Силните хора понасят живота, другите живеят в тяхното вечно очакване. Силните чакат, но и покоряват, вилнеят и не забелязват, че чакат. В действителност те не чакат нищо и никого. Всичко, което са чакали, са издърпали и смелили с куража си да го чакат в очите, прогледнали. Нямат дребни цели, имат големи мечти.
А чакащите нищо, за тях вече казах - те оцеляват. Жалки едноклетъчни, жалки нагаждащи се мекотели.
Презирам ги.
Все пак какъвто и да е изводът, какъвто и да е краят, аз виждам малко от света. Той не е благосклонен да ми разгърне своя Ренесанс, но душите на изкуството, на градивната съпротива, ще съзрат светлинки и в Средновековието. Най-вероятно една горяща свещ, която някой църковен служител държи, осветявайки пътя си в двора на манастира, за да може да завлече дебелото си, занемарено тяло до точка Б. Чул е шум, кучешки лай, глъчка. Какво ли е станало?
Лягай си, хората просто живеят! - мисля си аз.
И все пак не разбрах. Трябва ли или не трябва да виждаш със своя цвят очи, със своята неизповядана болка, със своята типична наивност?
Трябва ли, или този път ние ще се адаптираме към света? Както винаги.
1/11/2009
Моите шевове
Понякога най-добрият начин, по който можеш да си помогнеш, е да раздереш гърлото си от крещене. Да забиеш глава в юрган, възглавница или друго меко нещо, да вкопчиш пръстите си с нокти в него, сякаш те дърпа смъртта, а ти не искаш и не искаш да тръгнеш. След това може да се разкрещиш така, че да освободиш цялата чернилка, която си трупал в органите така, както се трупа олово, холестерол, мазнина и ненужна информация. Започнеш ли да изхвърляш цялата непотребна своя орис, започваш да чуваш и гласа си. Много е страшно да чуеш гласа си толкова ясно, при положение, че няма други слушатели. Обезпокоително е. Сякаш някой друг е влезнал в стаята и е прекъснал целия процес на пречистване. А всъщност е влезнало твоето чувство за мярка и нормалност.
Аз нямам куража да го направя.
Когато бях малка, гледах филми с тати. Лягах до него, той си играеше с косата ми и заспиваше до мен.
Когато станах малко по-голяма, продължавах да гледам филми с тати, но все по-рядко. Пусках нещо, лягах съсредоточена, той усукваше кичурите ми около пръстта си, аз го карах да престане. После заспиваше, аз започвах да недоволствам, че не гледа, той измрънкваше нещо неразбираемо и се завръщаше към съня си.
Сега нито едно от двете не се случва. Когато ме помоли да гледам филм с него, на мен не ми се гледа или съм уморена и се чудя "Как може да ме пита точно сега?"
Когато аз съм започнала да гледам, той просто се отбива, пита ме какво гледам и стои не повече от 5 минути, защото знае, че бих предпочела да съм сама.
Не, не бих. Не искам да съм сама. Но и не искам да съм с нашите, показвайки им как мислите ми не са насочени, където трябва, а виреят в опасната градина на несигурността. Вече не съм толкова малка, вече ми пука. Те не го разбират. И няма как да им го кажа.
Снощи лежах на кривото легло, почти изцяло облечена в черно.
Бях пуснала едната щора, вдигнала другата около десет сантиметра. Както винаги.
Запалих свещ, но осветяваше твърде много. Духнах към пламъка. Стана идеално тъмно. Пуснах музика, обърнах се към стената и започнах да мисля в спокойствието. Докато слушах, се улових, препречваща с пръст пътя на една стичаща се по бузата ми сълза. Избърсах я. След това втора. Започнах да се чудя. "Защо плача?"
Осъзнах, че не плача, а просто ми се спи и очите ми са се насълзили. Това ме огорчи още повече. Мисля за нещата, които искаме. За това, че ако не ни трябват наистина, животът рано или късно ще ни го покаже. За това, че съм инат и искам това, което искам, да е това, от което имам нужда. Колко е глупава тази философия. Мисля още. Но дори да не сме прави, ако животът винаги ни показва кое е по-добро за нас, кога ще победим? Не може ли да се наложим някак?
Днес разбирам, че не знам какво искам и Айнщайн е бил прав за достатъчно много неща. Днес разбирам, че отново се намирам в средата на нищото, само че с няколко несвършени задачи. Днес определено не виждам в розово.
Отдалечих достатъчно много хора от себе си с невидим щит. Другите, които просто имам нужда да са близо, са някъде, откъдето няма как да ме чуят, дори да имах смелостта да им изпратя съобщение по вятъра.
Черното петно продължаваше да лежи в тъмносинята стая. От едната слушалка далечни звуци показваха, че петното все още мърда и диша. Че в стаята все още има живот. Тя бе косвено заключена, без дори да е пуснато резе или завъртян ключът. Достатъчно беше, че съм легнала в тъмнината, с музиката си. Всички мислеха, че искам да съм сама.
Аз нямам куража да го направя.
Когато бях малка, гледах филми с тати. Лягах до него, той си играеше с косата ми и заспиваше до мен.
Когато станах малко по-голяма, продължавах да гледам филми с тати, но все по-рядко. Пусках нещо, лягах съсредоточена, той усукваше кичурите ми около пръстта си, аз го карах да престане. После заспиваше, аз започвах да недоволствам, че не гледа, той измрънкваше нещо неразбираемо и се завръщаше към съня си.
Сега нито едно от двете не се случва. Когато ме помоли да гледам филм с него, на мен не ми се гледа или съм уморена и се чудя "Как може да ме пита точно сега?"
Когато аз съм започнала да гледам, той просто се отбива, пита ме какво гледам и стои не повече от 5 минути, защото знае, че бих предпочела да съм сама.
Не, не бих. Не искам да съм сама. Но и не искам да съм с нашите, показвайки им как мислите ми не са насочени, където трябва, а виреят в опасната градина на несигурността. Вече не съм толкова малка, вече ми пука. Те не го разбират. И няма как да им го кажа.
Снощи лежах на кривото легло, почти изцяло облечена в черно.
Бях пуснала едната щора, вдигнала другата около десет сантиметра. Както винаги.
Запалих свещ, но осветяваше твърде много. Духнах към пламъка. Стана идеално тъмно. Пуснах музика, обърнах се към стената и започнах да мисля в спокойствието. Докато слушах, се улових, препречваща с пръст пътя на една стичаща се по бузата ми сълза. Избърсах я. След това втора. Започнах да се чудя. "Защо плача?"
Осъзнах, че не плача, а просто ми се спи и очите ми са се насълзили. Това ме огорчи още повече. Мисля за нещата, които искаме. За това, че ако не ни трябват наистина, животът рано или късно ще ни го покаже. За това, че съм инат и искам това, което искам, да е това, от което имам нужда. Колко е глупава тази философия. Мисля още. Но дори да не сме прави, ако животът винаги ни показва кое е по-добро за нас, кога ще победим? Не може ли да се наложим някак?
Днес разбирам, че не знам какво искам и Айнщайн е бил прав за достатъчно много неща. Днес разбирам, че отново се намирам в средата на нищото, само че с няколко несвършени задачи. Днес определено не виждам в розово.
Отдалечих достатъчно много хора от себе си с невидим щит. Другите, които просто имам нужда да са близо, са някъде, откъдето няма как да ме чуят, дори да имах смелостта да им изпратя съобщение по вятъра.
Черното петно продължаваше да лежи в тъмносинята стая. От едната слушалка далечни звуци показваха, че петното все още мърда и диша. Че в стаята все още има живот. Тя бе косвено заключена, без дори да е пуснато резе или завъртян ключът. Достатъчно беше, че съм легнала в тъмнината, с музиката си. Всички мислеха, че искам да съм сама.
1/10/2009
1960/1998 - ужас.
Много искам да напиша нещо, не само защото инициативата да дочета всичко, което започнах, е твърде тежка за поемане, а и защото на фона на бездействието ми звучи "Психо" от 98-ма. За мен това не променя факта, че ще се вкарвам в хиляда и двеста паранои и ще треперя, когато видя сянка, играеща по прозореца. Цяла нощ няма да заспя, дори клепачите ми да се изкривят от умората на една необикновено нервна събота.
Има и още, но е твърде светло и просто няма смисъл да насилиш думите да тичат пред теб, дори когато искаш да разкажеш за черно петно в тъмнината и как човек се разкъсва между всичко, което може да бъде, за да бъде в крайна сметка едно нищо.
Мда, това звучи като мен.
Има и още, но е твърде светло и просто няма смисъл да насилиш думите да тичат пред теб, дори когато искаш да разкажеш за черно петно в тъмнината и как човек се разкъсва между всичко, което може да бъде, за да бъде в крайна сметка едно нищо.
Мда, това звучи като мен.
1/07/2009
Milka
Днес съм вкъщи. Цял ден вкъщи. Докато другите треперят, защото момчетата отново са отворили прозорците в класната стая, аз стоя на топло. Но те май наистина учат, пък аз просто стоя на топло. Слушам музика и се чувствам свободна да напиша нещо, да прочета нещо, да повторя времето. Дежа ву напук.
Някакви цигани минават, вървят бавно и се оглеждат. Вероятно са огледали и къщата, и прозореца, а може и мен да са видели. Но се съмнявам. Покривите се белят и това е най-симпатичното нещо, което намирам отвъд моя свят.
Още не съм прочела цитатите за деня, мотивационните цитати, произволните цитати. Не съм видяла цитата на деня в АЙеМДиБи, нито пък кои звезди са родени днес. Хороскопа прочетох, но все още няма нищо в пощата. Нито в истинската, която не съществува, но, ако перифразирам, все още бели пликове за мен не са били прехвърляни през оградата тази година.
JOHN
I guess that's what happens in the end, you start thinking about the beginning.
Мхм, има нещо такова. И днес бил роден Никълъс Кейдж. Винаги съм знаела, че е козирог. Казват, че нямал лош филм. Може и да няма посредствени филми, но определено не е някаква класа. Има нещо средно в него.
Вече съм в дупка. Загубих низа на мислите, които препускаха, докато стоях на топло, пред една реотанова печка.
"Анатомията на Грей" не е "Доктор Хаус", но и не се опитва да бъде. Не й трябва да бъде. Като две различни страни на монета - както и да падне монетата, хората не я делят на две.
Ако знаете колко тъжни хора има. Аз си позволявам да оглеждам някои от тях, да рисувам продължението на съдбите им, след като се скрият зад някой ъгъл или в някоя мъгла. Въпреки че не разбирам нищо, си го позволявам. А не трябва.
Продавачката в училищната лафка - проста жена, на около 50 години, която винаги мило ми се усмихва. Не знае нито важните имена на боклучивите вафли, които половината училище яде през междучасията, нито пък какъв срам е, че има само един вид кроасани и те не се "7 Дейс".
Тръгва си с лилавото яке с пух, остаряло и голямо. Върви бавно и задъхано. Не знам при кого се прибира, нито за кого мисли, интересува ли я, че якето й не е хубаво, че тъпаците с току-що разцъфнало акне, ходят при нея, за да се "ебават".
Мисля, че не. Тя е обикновена, едра жена, която не знае важни думи, не знае нищо повече за Интернет, освен това, че там могат да ти се случат лоши неща, и че децата обичат вафли и банички.
Никълъс Кейдж е отслабнал. Прилича на скелет.
-Искаш ли да ти купя нещо.
-Не.
-Помисли си, сигурна ли си? Шоколад?
-Не, не искам нищо. :)
Аз много исках да ми вземе нещо, особено, ако е шоколад, и вътрешно усещах, че ще ми донесе шоколад.
15 минути по-късно се появи с една обикновена Милка, от която аз изядох около 2/3.
Вчера изядох 2/3 чист лимон, което никога не би ми се случило, днес ям 2/3 чиста, вредна захар.
Винаги съм знаела, че след като направя нещо, което не е трябвало да правя, се разбързвам, раздвижвам, започват да мигат светлинки, правя нещо.
Убедена съм, че освен вродената слабост и недостатъчно въображение, хората се впускат във вредните възможности, които животът предлага, само защото след това ще ги навести надеждата, че следващия път ще е по-добре.
Все пак ако нямаше мрак, никой нямаше да обича светлината, нали?
Но шоколад вече няма, нито пък гнусна вафла със смешно име. Има я само топлината на стаята, а песента е към края си.
Сега май е време да оставя всичко това, защото горивото за изкупление свърши.
Някакви цигани минават, вървят бавно и се оглеждат. Вероятно са огледали и къщата, и прозореца, а може и мен да са видели. Но се съмнявам. Покривите се белят и това е най-симпатичното нещо, което намирам отвъд моя свят.
Още не съм прочела цитатите за деня, мотивационните цитати, произволните цитати. Не съм видяла цитата на деня в АЙеМДиБи, нито пък кои звезди са родени днес. Хороскопа прочетох, но все още няма нищо в пощата. Нито в истинската, която не съществува, но, ако перифразирам, все още бели пликове за мен не са били прехвърляни през оградата тази година.
JOHN
I guess that's what happens in the end, you start thinking about the beginning.
Мхм, има нещо такова. И днес бил роден Никълъс Кейдж. Винаги съм знаела, че е козирог. Казват, че нямал лош филм. Може и да няма посредствени филми, но определено не е някаква класа. Има нещо средно в него.
Вече съм в дупка. Загубих низа на мислите, които препускаха, докато стоях на топло, пред една реотанова печка.
"Анатомията на Грей" не е "Доктор Хаус", но и не се опитва да бъде. Не й трябва да бъде. Като две различни страни на монета - както и да падне монетата, хората не я делят на две.
Ако знаете колко тъжни хора има. Аз си позволявам да оглеждам някои от тях, да рисувам продължението на съдбите им, след като се скрият зад някой ъгъл или в някоя мъгла. Въпреки че не разбирам нищо, си го позволявам. А не трябва.
Продавачката в училищната лафка - проста жена, на около 50 години, която винаги мило ми се усмихва. Не знае нито важните имена на боклучивите вафли, които половината училище яде през междучасията, нито пък какъв срам е, че има само един вид кроасани и те не се "7 Дейс".
Тръгва си с лилавото яке с пух, остаряло и голямо. Върви бавно и задъхано. Не знам при кого се прибира, нито за кого мисли, интересува ли я, че якето й не е хубаво, че тъпаците с току-що разцъфнало акне, ходят при нея, за да се "ебават".
Мисля, че не. Тя е обикновена, едра жена, която не знае важни думи, не знае нищо повече за Интернет, освен това, че там могат да ти се случат лоши неща, и че децата обичат вафли и банички.
Никълъс Кейдж е отслабнал. Прилича на скелет.
-Искаш ли да ти купя нещо.
-Не.
-Помисли си, сигурна ли си? Шоколад?
-Не, не искам нищо. :)
Аз много исках да ми вземе нещо, особено, ако е шоколад, и вътрешно усещах, че ще ми донесе шоколад.
15 минути по-късно се появи с една обикновена Милка, от която аз изядох около 2/3.
Вчера изядох 2/3 чист лимон, което никога не би ми се случило, днес ям 2/3 чиста, вредна захар.
Винаги съм знаела, че след като направя нещо, което не е трябвало да правя, се разбързвам, раздвижвам, започват да мигат светлинки, правя нещо.
Убедена съм, че освен вродената слабост и недостатъчно въображение, хората се впускат във вредните възможности, които животът предлага, само защото след това ще ги навести надеждата, че следващия път ще е по-добре.
Все пак ако нямаше мрак, никой нямаше да обича светлината, нали?
Но шоколад вече няма, нито пък гнусна вафла със смешно име. Има я само топлината на стаята, а песента е към края си.
Сега май е време да оставя всичко това, защото горивото за изкупление свърши.
1/06/2009
'cause you're fragile. and i'm weak
Температурите продължават да растат по модул, но това не подобрява времето. Изобщо. Никога не съм страдала толкова от студа и то не защото ми е студено, когато съм навън, а защото усещам как проклетият януарски мраз ме разрушава неусетно и много сериозно. По-трудно е да се преодолее психическата бариера, но тъй като моята е твърде нестабилна поради доброволното ми предаване на безплодното отчаяние в последните дни, единственият ми останал защитен механизъм е изпадането в летаргия. Или някаква мисловна и духовна смърт. Този път желанията и вярването, особено опитите и измъчените прояви на упорство ми се струват безполезни.
Различното в случая е, че физически се чувствам дори двойно по-срината. Не мога да се докосна от болка, шумът предизвиква мигрена, пръстите си не усещам, както и крайниците въобще. Кичурите ми изсъхнаха, кожата се възпалява само косъм да падне върху нея, разни незнайно как белязали ме рани зеят, едва рукналата кръв от тях тече по напуканите, обезличени устни. А прехапя ли ги, сякаш търкам гума. Трагедия. Очите смъдят, сълзят, болят. Разстоянието от точка А до точка Б е безкрайно, коленете също страдат от какво ли не, коридорите са обгърнати от леда на въздуха навън, цялата атмосфера е замръзнала, не знам, не виждам, сили нямам, не мога да спя, дните са се слели, като единствената малка пауза е 4-5 часа притворени клепачи. Но изглеждат като пет минути. Никога, никога не е било така. Аз ли избрах движението или то избра мен, или пък наистина е дошла люта зима. Но, помня много добре, и миналата, и по-миналата, та дори и годината преди нея - всички те бяха студени колкото тази.
И все пак януари ме изненада както никога. Неприятно. Ненавиждам месеца. И го ненавиждам така силно. Навън земята е скована, а вътре - всичко оставено на произвола на студа. Който е невменяем.
Винаги усещам дните, в които няма да ходя на училище. Когато се събудя, ще ме боли глава. И това е абсолютно реално и възможно. Всичко се повтаря. Този път няма "Полет над кукувиче гнездо" и чакане за телефонно обаждане, няма маратон сериали, нито пък "Бейк Ролс".
Няма го "Истински романс", който да ми отвори очите за симулацията.
Но е нечовешки в началото на годината, началото на месеца да стоиш и да решаваш безсмислени тригонометрични уравнения.
Мисля да спя до 10!
Колкото повече се спасявам, толкова повече мечтая за пролет, ранна есен, отворени врати, тънки блузи..
Нямам търпение да се родя отново.
Различното в случая е, че физически се чувствам дори двойно по-срината. Не мога да се докосна от болка, шумът предизвиква мигрена, пръстите си не усещам, както и крайниците въобще. Кичурите ми изсъхнаха, кожата се възпалява само косъм да падне върху нея, разни незнайно как белязали ме рани зеят, едва рукналата кръв от тях тече по напуканите, обезличени устни. А прехапя ли ги, сякаш търкам гума. Трагедия. Очите смъдят, сълзят, болят. Разстоянието от точка А до точка Б е безкрайно, коленете също страдат от какво ли не, коридорите са обгърнати от леда на въздуха навън, цялата атмосфера е замръзнала, не знам, не виждам, сили нямам, не мога да спя, дните са се слели, като единствената малка пауза е 4-5 часа притворени клепачи. Но изглеждат като пет минути. Никога, никога не е било така. Аз ли избрах движението или то избра мен, или пък наистина е дошла люта зима. Но, помня много добре, и миналата, и по-миналата, та дори и годината преди нея - всички те бяха студени колкото тази.
И все пак януари ме изненада както никога. Неприятно. Ненавиждам месеца. И го ненавиждам така силно. Навън земята е скована, а вътре - всичко оставено на произвола на студа. Който е невменяем.
Винаги усещам дните, в които няма да ходя на училище. Когато се събудя, ще ме боли глава. И това е абсолютно реално и възможно. Всичко се повтаря. Този път няма "Полет над кукувиче гнездо" и чакане за телефонно обаждане, няма маратон сериали, нито пък "Бейк Ролс".
Няма го "Истински романс", който да ми отвори очите за симулацията.
Но е нечовешки в началото на годината, началото на месеца да стоиш и да решаваш безсмислени тригонометрични уравнения.
Мисля да спя до 10!
Колкото повече се спасявам, толкова повече мечтая за пролет, ранна есен, отворени врати, тънки блузи..
Нямам търпение да се родя отново.
1/04/2009
надявам се, че ти си краят..
Така хубаво е да четеш. Да четеш и да си мислиш, че хванеш ли клавиатура, седемте чудеса на света ще са нищо и никакви във величието си в сравнение с това, което ще изтръгнеш от художествената, друга част на мозъка си. Е, това няма да се случи, аз го предвещавам, а вече и ясно разбирам. Защото животът все още не е разградил детските наивности, все още не ме е пребивал до болка и синини, все още не ме е оставял достатъчно пъти с намръщена физиономия - такава като след глътка уиски. Ако си готова за нещо ново и различно, ще го понесеш. Но да се намръщиш винаги е първо. Животът някак ме подминава през последните хиляди дни, но аз си играя на "Направи си сам" и си правя някакъв живот, от сгъната хартийка - както децата си правят лодки и солнички. И както хората си правят илюзии.
Но аз съм малка. Тръпна в някакъв смешен и достоен за съжаление ужас, че след няколко вледеняващи януарски часа, ще дойде и моят час. Стоя си, спокойна, несигурна, след няколко часа ровене из блогове, из стилове, из мисли, из съдби..
Аз все още не съм достатъчно уверена в себе си, за да се оставя да напиша всичко, знаейки, че каквото е трябвало да се каже, вече е казано, а каквото е трябвало да се разбере - отдавна заровено при останалия опит. Аз опит нямам и тук ще скъсам връзката, веригата на онова вдъхновение, което те обхваща тогава и само тогава, когато си гледал изгрева на много чужди вдъхновения, влюбени, след това разлюбени, после отново влюбени и слети в някаква творба, която да удря с камшика си крехките тела на крехки, безформени душици. Като мен. Празнувам последните си ваканционни часове, стоейки взираща се в лъчистото самоубийство на всичко, което още не е заспало у мен. Мисля си за утре, за други ден, за денят след други ден плюс всички останали, които, въпреки всичко изписано и неизписано, аз искам да посрещна. Искам ги и ги искам достойна. Искам ги за мен и само за мен. Искам дните да не отлитат, а просто да се прибират в кутията със златни моменти от тези мои златни 16. Обичам ли ги? Обичам ги. Не се питам защо, защото знам, че съм царица в страната "Защо си има отговор и Весела ще ви го каже.". Знам, че там живея само аз и управлявам собствените си неволи. Защо ли? Защото се научих да задавам въпроси и сама да си отговарям - искрено. После се мръщя, като след уиски, което сама съм решила да пия.
Но аз съм малка. Тръпна в някакъв смешен и достоен за съжаление ужас, че след няколко вледеняващи януарски часа, ще дойде и моят час. Стоя си, спокойна, несигурна, след няколко часа ровене из блогове, из стилове, из мисли, из съдби..
Аз все още не съм достатъчно уверена в себе си, за да се оставя да напиша всичко, знаейки, че каквото е трябвало да се каже, вече е казано, а каквото е трябвало да се разбере - отдавна заровено при останалия опит. Аз опит нямам и тук ще скъсам връзката, веригата на онова вдъхновение, което те обхваща тогава и само тогава, когато си гледал изгрева на много чужди вдъхновения, влюбени, след това разлюбени, после отново влюбени и слети в някаква творба, която да удря с камшика си крехките тела на крехки, безформени душици. Като мен. Празнувам последните си ваканционни часове, стоейки взираща се в лъчистото самоубийство на всичко, което още не е заспало у мен. Мисля си за утре, за други ден, за денят след други ден плюс всички останали, които, въпреки всичко изписано и неизписано, аз искам да посрещна. Искам ги и ги искам достойна. Искам ги за мен и само за мен. Искам дните да не отлитат, а просто да се прибират в кутията със златни моменти от тези мои златни 16. Обичам ли ги? Обичам ги. Не се питам защо, защото знам, че съм царица в страната "Защо си има отговор и Весела ще ви го каже.". Знам, че там живея само аз и управлявам собствените си неволи. Защо ли? Защото се научих да задавам въпроси и сама да си отговарям - искрено. После се мръщя, като след уиски, което сама съм решила да пия.
това е чернова и толкова.
Уплаших се от себе си и от онова, което става, въпреки внедрената от възпитание гравитация, която все още ме държи в рамките на относителната нормалност. Няма как, трябва да продължа с опитите да променя нещо или да докарам времето до онзи момент, в който най-накрая му е времето. Държа си старата мечта в шепа - дребна, гола, като новородено ридаеща, малка като орех, силна като корените му. Страхувам се от нея, страхувам се от всички причини, виновни за наличието й в торбата с мечти. Искам да говоря с някого. В такива моменти, когато изпитваш неутолимата, изпиваща нужда да излееш всичко от себе си върху някой невинен, никому нищо лошо сторил човек, избираш най-най-близкия, който винаги ще приеме с лекота да бъде използван, а ти ще отдъхнеш, след цялата тази мръсотия на самотата. Но в главата ми не се появява Човекът, към когото да се обърна, без дори да чакам импулсите да изрекат името му наум, преди гласът ми да отекне в тишината, която бавно ме обгръща. Има и други хора, разбира се. Мисля и за тях, не са един или двама. Но знам, че нещо ме дели от тях по някакъв зловещо-порицателен начин. И това ме убива. Аз го усещам, разрязва въжетата, които само чакат последната нишка да се изплъзне от здравото усукване и започват да секат глави. В моя случай - човещината и онова, обратното на лудост. Буквички, подредени в нелепи редици, малки интервали, още букви, цели, строги и сурови думи - всички те, в някакъв безумен заговор сплотени, са решили да ме погубят така, както само аз мога да се погубя. Всъщност те, погледнати от малко по-далече, малко по-високо, казват: ти вече се погуби. Опасявам се, че е заради нервите, заради цялото безумно искане, заради онова, което мисля за добро, и онова, в което виждам лицето на злото - пробито, изгорено, изгнило и утаено на дъното на неизмита чаша.
Не мога и не мога с тези тежки мисли да живея със себе си. Прибягвам до писане, до тук и там, до самота и още тонове самота, които, мисля, ще ме утешат или пък превърнат в една легенда на съвременността. Но тук, в този момент, когато откривам себе си в плашещи описания за зависими от нещо хора, не се чувствам легенда. Чувствам се като онази кръв, излизаща от шахтите във филма "То". Когато тези кадри се запечатаха завинаги върху мен, аз бях малка. След това никога не гледах филма, нито пък прочетох книгата. Но тази кръв, онзи клоун - те са нещо страшно, страшно и ужасно. Сега се сравнявам с плашещ детски спомен. Какво по-лошо от това?
Не мога и не мога с тези тежки мисли да живея със себе си. Прибягвам до писане, до тук и там, до самота и още тонове самота, които, мисля, ще ме утешат или пък превърнат в една легенда на съвременността. Но тук, в този момент, когато откривам себе си в плашещи описания за зависими от нещо хора, не се чувствам легенда. Чувствам се като онази кръв, излизаща от шахтите във филма "То". Когато тези кадри се запечатаха завинаги върху мен, аз бях малка. След това никога не гледах филма, нито пък прочетох книгата. Но тази кръв, онзи клоун - те са нещо страшно, страшно и ужасно. Сега се сравнявам с плашещ детски спомен. Какво по-лошо от това?
There's a boat, Jack!
ако си мислиш, че ми е интересно да гледам
как в погледа ти самодоволство расте
или че искам да мога
да те докосвам, когато болката стари интриги плете
грешиш и сам се давиш във вяра
която не мога и няма
да позволя
да вирее
това е измама
сладко-горчива, безмерна лъжа
ако си мислиш, че се държа на обещанията ти нелепи
и че искам да ми шептиш
за тях очите са слепи
онази нощ им разказах, че само вредиш
как в погледа ти самодоволство расте
или че искам да мога
да те докосвам, когато болката стари интриги плете
грешиш и сам се давиш във вяра
която не мога и няма
да позволя
да вирее
това е измама
сладко-горчива, безмерна лъжа
ако си мислиш, че се държа на обещанията ти нелепи
и че искам да ми шептиш
за тях очите са слепи
онази нощ им разказах, че само вредиш
И аз не знам японски :)
Show me, show me how you do that trick..
http://vhm-alex.deviantart.com
*запленена*
Луната спи. И цялата галактика.
Преди време, малко преди или след като заговорихме за трета световна война, по детски и със смях, ме попита: защо си нещастна?
И всички онези пъти, в които не звучах достатъчно щастлива.
"Защо си нещастна?"
Прекрасен въпрос. Сега, ако някой ме попита, наистина бих станала малко нещастна, но и би ми станало някак мило, защото е толкова, толкова чисто. И просто, и детско.
Защо си нещастна?
Чувала съм възможен отговор, но тогава отговори мъж.
"Не съм нещастен. Просто съм сложен."
Все тая.
Музиката е музика, както устройствата са целувки е всичко
М?
Аз го разбирам, надявам се да има и други, които ще го разберат
Нищо не се променя под моята безперспективна власт, но това е единственото, което мога да дам, без да убия дендтрити, аксони и другите частички от един неврон
Свръхдоза "мога" и свръхпадение в един свръхкратък момент на безсъние, което жигоса последните ми "мога", "трябва" и..
и така нататък
Когато кажеш на някого "Ти си много мил, знаеше ли го?", не се очаква отговор. Функцията на изречението е да предизвика усмивка или да върне обратно към себе си, когато това, което се очаква да работи, не го прави.
Не изисква отговор и то "Защо?"
Защо ли? Ами, не знам. Вероятно има много логично обяснение, но има ли смисъл да дълбая там, където се виждат корените на най-красивите цветя? Корените - те не са красиви.
Хора, хора, хора. Аз съм толкова малко такава и не знам колко да съжалявам за това, колко да драпам по отвесната скала, колко да викам към небето. Да се моля, докато Господ си тактува под звуците на човешките болки и всички други молитви - "След малко, само да свърши песента.."
И всички онези пъти, в които не звучах достатъчно щастлива.
"Защо си нещастна?"
Прекрасен въпрос. Сега, ако някой ме попита, наистина бих станала малко нещастна, но и би ми станало някак мило, защото е толкова, толкова чисто. И просто, и детско.
Защо си нещастна?
Чувала съм възможен отговор, но тогава отговори мъж.
"Не съм нещастен. Просто съм сложен."
Все тая.
Музиката е музика, както устройствата са целувки е всичко
М?
Аз го разбирам, надявам се да има и други, които ще го разберат
Нищо не се променя под моята безперспективна власт, но това е единственото, което мога да дам, без да убия дендтрити, аксони и другите частички от един неврон
Свръхдоза "мога" и свръхпадение в един свръхкратък момент на безсъние, което жигоса последните ми "мога", "трябва" и..
и така нататък
Когато кажеш на някого "Ти си много мил, знаеше ли го?", не се очаква отговор. Функцията на изречението е да предизвика усмивка или да върне обратно към себе си, когато това, което се очаква да работи, не го прави.
Не изисква отговор и то "Защо?"
Защо ли? Ами, не знам. Вероятно има много логично обяснение, но има ли смисъл да дълбая там, където се виждат корените на най-красивите цветя? Корените - те не са красиви.
Хора, хора, хора. Аз съм толкова малко такава и не знам колко да съжалявам за това, колко да драпам по отвесната скала, колко да викам към небето. Да се моля, докато Господ си тактува под звуците на човешките болки и всички други молитви - "След малко, само да свърши песента.."
Няма да вдигна, звънете колкото желаете. Аз няма да вдигна и точка.
Нито пък ще пратя смс-а, който искам
Ще трупам чернови, но не и инициативи
Съжалявайте ме, аз съм силна
Разбрах, че колкото и голямо да е желанието ми да съм по-различна от това, което съм била 12 месеца назад във времето, такива запори за развитие и промяна не се налагат
не гледам сериали пред монитора, нито пък си мечтая да живея в средата, която популяризират
земята, която ме върти със себе си, е предостатъчна, за да искам повече
всичко е тук и сега, нищо, че аз не вдигам телефона
нищо, че няма да го вдигна дори да звънне втори път
колко пъти съм стояла, гледайки името или пък номера, молеща се да спре да звъни
опитах да го заглуша с дрехи, а той не спираше и не спираше
мразех и себе си, мразех и него
някак кухо ме болеше, след като песента, избрана за тон на звънене, почти свършила, спираше да отеква
но поне всичко беше свършило и аз отдъхвах в собствената си тъга
може би щях да вдигна, ако беше някой друг
не. щях да вдигна, ако аз бях друга
признавам си - аз съм никаква
с основание го мисля и дори някой да не успее да го съзре толкова ясно, колкото мога аз, не си мислете, че лъжа
аз не лъжа
рано или късно спирам
и всеки друг го прави
Нито пък ще пратя смс-а, който искам
Ще трупам чернови, но не и инициативи
Съжалявайте ме, аз съм силна
Разбрах, че колкото и голямо да е желанието ми да съм по-различна от това, което съм била 12 месеца назад във времето, такива запори за развитие и промяна не се налагат
не гледам сериали пред монитора, нито пък си мечтая да живея в средата, която популяризират
земята, която ме върти със себе си, е предостатъчна, за да искам повече
всичко е тук и сега, нищо, че аз не вдигам телефона
нищо, че няма да го вдигна дори да звънне втори път
колко пъти съм стояла, гледайки името или пък номера, молеща се да спре да звъни
опитах да го заглуша с дрехи, а той не спираше и не спираше
мразех и себе си, мразех и него
някак кухо ме болеше, след като песента, избрана за тон на звънене, почти свършила, спираше да отеква
но поне всичко беше свършило и аз отдъхвах в собствената си тъга
може би щях да вдигна, ако беше някой друг
не. щях да вдигна, ако аз бях друга
признавам си - аз съм никаква
с основание го мисля и дори някой да не успее да го съзре толкова ясно, колкото мога аз, не си мислете, че лъжа
аз не лъжа
рано или късно спирам
и всеки друг го прави
James Blunt? Да, James Blunt.
едно име обходи съзнанието ми толкова пъти, че самото то започна да се изтрива, да заглъхва, да увяхва
аз му запазих малко, но достатъчно място, за да има къде да се крие, когато ветровете се превърнат в урагани, а падащите снежинки в затрупваща лавина
то не ми благодари, нито кимна одобрително
просто застана, където трябваше, и замълча
в някои късни нощи, когато не можех да заспя, без да искам го виках и то никога, никога не бягаше
връщаше се кротко и смирено, отговаряше на зова ми
и аз започвах отново да дишам
не исках да му благодаря, защото не го заслужаваше
не заслужаваше нито мястото, което му определих, нито безпомощните ми стонове, родени от безсъние, и страх, и студ
не заслужаваше нищо
и въпреки, че с дните цветовете му умираха все повече и повече, мелодията му вече не бе фон на часовете, прекарани някъде, а усещането му не бе майчина милувка
въпреки това, беше там
а аз се правех, че не знам
правех се и вярвах в нови чудеса, в нови нюанси, в различен вид изкуство
отминавах познатите улици, затварях очи под светлините, които бяха белязали стари моменти
не си тананиках песните, които навяваха спомени и още спомени
преживявах в измислена забрава, в една фиктивна, нова радост, която не представляваше нищо друго освен илюзия
илюзиите бяха свили и сбили всичко хубаво в своите рамки
аз не им се сърдех, но и никога не ги търсех
те сами ме намираха, защото знаеха кога са ми нужни
не ги проклинах, но и не ги обичах
симбиозата беше жалка, но необходима
озовах се пред съдилището, където отвисоко ме гледаха моите страхове, моите очаквания, моите мечти и моите истини
с високопарен тон отсичаха колко много пропуски съм направила и колко скъпоценно време съм оставила да изтече през широко отворения прозорец на отдалечеността
аз ги слушах, просто ги слушах. знаех, че са прави, защото го бях научила докато изминавах дългия път от една представа за света до друга такава
слушах и се съгласявах, не исках да бягам. дори се бях отпуснала удобно в цялата тази нова истина, която кой знае истина ли беше или поредния бряг, на който да вдишаш и издишаш, преди вълните да започнат да те лашкат безмилостно към безкрайното нищо
стоях и не очаквах, не исках, не молех, не прощавах
празна и обсебена единствено от невероятното си спокойствие
много, много дълбоко в себе си знаех, че съм запазила последна трохичка надежда.. за всеки случай
нямаше как да оспоря това, нямаше как да се излъжа
тя беше моята нова и коварна истина - смешна и невярна
пазех и онова име, а зад него остатъците от още няколко
не го знаех, но подозирах, че ако не е така, няма как да съм тук
събудих се потна, в една друга стая, с по-различен цвят стени, с по-меки възглавници
знаех, че наближава студено и тъмно утро, и знаех, че с него ще трябва да прекося наново старите пътища
да видя, че наляво или пък надясно има непозната улица
знам, че несъзнателно ще я запечатам в съзнанието си и скришом от себе си ще започна да събирам смелост, за да тръгна по нея
всичко това ще стане, когато имам място за нея
а място ще имам, когато Го изгоня
аз му запазих малко, но достатъчно място, за да има къде да се крие, когато ветровете се превърнат в урагани, а падащите снежинки в затрупваща лавина
то не ми благодари, нито кимна одобрително
просто застана, където трябваше, и замълча
в някои късни нощи, когато не можех да заспя, без да искам го виках и то никога, никога не бягаше
връщаше се кротко и смирено, отговаряше на зова ми
и аз започвах отново да дишам
не исках да му благодаря, защото не го заслужаваше
не заслужаваше нито мястото, което му определих, нито безпомощните ми стонове, родени от безсъние, и страх, и студ
не заслужаваше нищо
и въпреки, че с дните цветовете му умираха все повече и повече, мелодията му вече не бе фон на часовете, прекарани някъде, а усещането му не бе майчина милувка
въпреки това, беше там
а аз се правех, че не знам
правех се и вярвах в нови чудеса, в нови нюанси, в различен вид изкуство
отминавах познатите улици, затварях очи под светлините, които бяха белязали стари моменти
не си тананиках песните, които навяваха спомени и още спомени
преживявах в измислена забрава, в една фиктивна, нова радост, която не представляваше нищо друго освен илюзия
илюзиите бяха свили и сбили всичко хубаво в своите рамки
аз не им се сърдех, но и никога не ги търсех
те сами ме намираха, защото знаеха кога са ми нужни
не ги проклинах, но и не ги обичах
симбиозата беше жалка, но необходима
озовах се пред съдилището, където отвисоко ме гледаха моите страхове, моите очаквания, моите мечти и моите истини
с високопарен тон отсичаха колко много пропуски съм направила и колко скъпоценно време съм оставила да изтече през широко отворения прозорец на отдалечеността
аз ги слушах, просто ги слушах. знаех, че са прави, защото го бях научила докато изминавах дългия път от една представа за света до друга такава
слушах и се съгласявах, не исках да бягам. дори се бях отпуснала удобно в цялата тази нова истина, която кой знае истина ли беше или поредния бряг, на който да вдишаш и издишаш, преди вълните да започнат да те лашкат безмилостно към безкрайното нищо
стоях и не очаквах, не исках, не молех, не прощавах
празна и обсебена единствено от невероятното си спокойствие
много, много дълбоко в себе си знаех, че съм запазила последна трохичка надежда.. за всеки случай
нямаше как да оспоря това, нямаше как да се излъжа
тя беше моята нова и коварна истина - смешна и невярна
пазех и онова име, а зад него остатъците от още няколко
не го знаех, но подозирах, че ако не е така, няма как да съм тук
събудих се потна, в една друга стая, с по-различен цвят стени, с по-меки възглавници
знаех, че наближава студено и тъмно утро, и знаех, че с него ще трябва да прекося наново старите пътища
да видя, че наляво или пък надясно има непозната улица
знам, че несъзнателно ще я запечатам в съзнанието си и скришом от себе си ще започна да събирам смелост, за да тръгна по нея
всичко това ще стане, когато имам място за нея
а място ще имам, когато Го изгоня
lost!
Мразя януари!
Мразя го, мразя го, мразя го!
Въобще не ме интересува, че заваля сняг и е красиво, въобще не ме интересуват всички имени и рождени дни! Въобще!
Родиш ли се през януари, ставаш ужасно студен и коравосърдечен човек. Ако някой някога си е мислил, че съм негативна, то е било, защото съм се опитвала да скрия цялата си неприязън, вместо да я оставя да прелее.. Като сега. Не ми харесва да е така, но, по дяволите, вече казвам "по дяволите", защото няма какво друго да кажа. Негативна съм, защото се опитах да видя красивото в студа, в кишата, в шала, който се заплете, а беше хубав, в изпръхналите ръце, в романтиката на зимата, в едно чакане и едно вайкане... В едно разочарование. ГР. Абсолютно, откровено ГР.
Първо защото е студено. Омръзна ми да е студено. Не може да мръднеш без ръкавици. Не стига, че ръцете ми поддържат перманентна температура -3 градуса по целзий, дори навън да се топи светът от жега, а сега е тройно по-студено и аз трябва да хвърлям ези-тура, за да разбера някой докоснал ли ме е или така ми се струва. Като изключим потенциала ми да бъда хладилник, вече имам и някакви рани, които не знам коя мразовита сутрин е гравирала върху кожата ми, но изглеждат така сякаш съм си правила спираловиден пиърсинг и някой е изтръгнал всичките обеци. Цялата се роня и беля, изсъхнах и с тонове вода, при това топла!, нищо не става. Стоя и гледам - започнах да гледам телевизия. През тази невероятно дълга ваканция изгледах поне 3 филма, които и преди съм гледала, научих какви петна премахва всеки прах за пране. На сън да ме бутнеш, знам по коя програма има шанс да пуснат нещо интересно.
Ужас. Започнах да чета, но през цялото това време си повтарях някакви неща, които, странно, звучат адски добре, а когато реша да ги запиша - не, няма какво да записваш, всичко отлетя.
Противодействам с движение и железен инат. Къщата е на два етажа, ще си намеря начини да я обиколя минимум 300 пъти, няма да изпадна в летаргия. И не изпаднах. Килимите са загрубели от въздуха, в стаята ми някой отново е ял семки, шнурът на щорите е загънал пердето, а плотът за клавиатурата не е прибран. Чекмеджето е отворено, телбодът е на бюрото, една най-здрава торбичка, пълна с документи, стои при моите неща, а мястото й не е там. Пускам си VH1 и какво да чуя - Coldplay - Violet Hill. Ах, колко обичам Вайълет Хил.
-Еее, тази група е..
-Коя?
-Колдплей. Една от най-слушаните групи за 2008.
И тук следват 2 секунди мълчание, в което успявам да чуя точно 1 акорд. След това всички се връщат към разговора си, защото няма значение дали аз ще чуя песента. НЯМА.
Нашите не го проумяват, дрои не си правят труда да помислят затова, но всеки път, когато реша да кажа нещо, те ме прекъсват. Всеки път, когато започна да чета сериозно и се потопя в прекрасната, измислена реалност, някой започва случайно да си гризе ноктите, да въздиша, намеквайки ми "Ох, защо си ме загърбила и четеш..".
Аз стоя и стоически сдържам всичките си нерви. Опитвам се да съм добра, диктувам си наум, че и аз съм изнервяла хората, че всеки си има причина, че трябва да проявя мъъъничко емпатия. Стоя, трая, преглъщам.
Днес, след чаша и половина кафе, седя на дивана в кухнята.
-Имаш дупка на блузата, да я зашия ли?
-Не.
40 минути по-късно.
-Имаш дупка на блузата.
Мисля си, че ако изкрещя "Знам! ЗНАМ! ЗНАМ!", ще направя огромна грешка, затова спокойно се съгласявам отново, изпитвам тайния страх, че някой ден ще видя блузата си на някое съседче. Нямам нищо против благотворителността, но тази скъсана блуза ми харесва и ще я нося, дори да заприлича на каре за ваза.
Никой не разбира и това, мислят си, че ми помагат, като предлагат да покрият с нея нещо мръсно и старо, да я направят на парцал, да я дарят, подарят, изгорят..
Не, няма.
Стоя след чаша и половина кафе и усещам как не издържам. Ръцете ми треперят. Белих чушки - хубаво. Поне правих нещо. Белих чушки от ледниковия период и на всичкото отгоре имаше кой да бъде недоволен, че се мръщя. Толкова почернели и отвратителни чушки не бях виждала, нямаше къде да си потопя ръката, за да разкарам ужасните черни неща и да продължа да беля, без да облепя глупавата чушка отново.
Бърках яйца. "Знаеш ли, не ги бъркай така.." Време е за съвети от наръчника "Как да даваш безполезни съвети в пикови моменти". А, да! Отивам, устремена и готова да чета "Пътеводител на галактическия стопаджия" отново. Разбира се, тя лежи почти невидима, въпреки 756-те си страници, хоризонтално и достатъчно назад, за да може да се вижда "Настолник на счетоводителя" и подобна класическа литература, която всеки трябва да има.. Но не и моите книги. Разбирам.
Чуках чесън най-прилежно. "Мерси, но трябва по-бързо."
Естествено, ако не бъркам яйца, не беля чушки, не чукам чесън, ще се стигне до познатото "Не ми помагаш."
Не помагам, ами. Знам.
Слушам неща, които не искам да слушам, въпроси, които нямат никакво значение, но Трябва да бъдат зададени. "Какво правиш?" например заслужава приза за изкарване човек извън кожата му. Какво мога да правя? - Търпя.
А да прекъснеш вдъхновение обявявам за грях. Съвсем сериозно. Или момент на отпускане след осем хиляди часа стрес.
Треперя. Ръцете ми вече не искат да крият вътрешните трусове. Отвън треперя, отвътре се треса. Поне да можех да се разкарвам по къси гащи и тениска, да излезна на слънце, да пусна студената вода и да съм щастлива. Не. НЕ, НЕ, НЕ.
И към цялата атмосфера, която само януари може да донесе, прибавям и моята ненадмината глупост да вярвам в знаци. Навсякъде срещам песни, филми и фрази, които преди време съм чула или видяла, които са важни за мен. Или пък Колдплей, за които хич не ми се коментира, но - ГР!- как да не е знак.
В мечти и планове за бъдещето човек забравя колко щастие крие настоящето. О, гледайте си работата! С важните си цитати, със снобските си критерии, с положителната си нагласа. Понякога тя е най-грешната стратегия, която може да изберете, освен ако не желаете да се взривите и някой да ви събира в пликче за веществени доказателства. Излизаш и мислиш колко прекрасни са локвите, колко магически е студът, каква художественост те поглежда зад премръзналите клони. Дам, дам, дам.. Какво като в някое не чак толкова извисено действие всичко ще блести от грешки - локвите винаги ще ти напомнят колко хубав е животът. Пф, поетичност!
И този пост, който излях с цялата си настървеност, е пълен с липсата на хиляда запетаи и наличието на още толкова погрешно избрани в гнева думи. Естествено.
Побърквам се, наистина. Искам да съм на самотен остров, да няма кафе, да няма телевизор, да няма студ, да няма януари, да няма избор.
Искам да ми е топло, да не треперя, да крещя и да не ме интересува.
Искам, искам, искам!
Мразя го, мразя го, мразя го!
Въобще не ме интересува, че заваля сняг и е красиво, въобще не ме интересуват всички имени и рождени дни! Въобще!
Родиш ли се през януари, ставаш ужасно студен и коравосърдечен човек. Ако някой някога си е мислил, че съм негативна, то е било, защото съм се опитвала да скрия цялата си неприязън, вместо да я оставя да прелее.. Като сега. Не ми харесва да е така, но, по дяволите, вече казвам "по дяволите", защото няма какво друго да кажа. Негативна съм, защото се опитах да видя красивото в студа, в кишата, в шала, който се заплете, а беше хубав, в изпръхналите ръце, в романтиката на зимата, в едно чакане и едно вайкане... В едно разочарование. ГР. Абсолютно, откровено ГР.
Първо защото е студено. Омръзна ми да е студено. Не може да мръднеш без ръкавици. Не стига, че ръцете ми поддържат перманентна температура -3 градуса по целзий, дори навън да се топи светът от жега, а сега е тройно по-студено и аз трябва да хвърлям ези-тура, за да разбера някой докоснал ли ме е или така ми се струва. Като изключим потенциала ми да бъда хладилник, вече имам и някакви рани, които не знам коя мразовита сутрин е гравирала върху кожата ми, но изглеждат така сякаш съм си правила спираловиден пиърсинг и някой е изтръгнал всичките обеци. Цялата се роня и беля, изсъхнах и с тонове вода, при това топла!, нищо не става. Стоя и гледам - започнах да гледам телевизия. През тази невероятно дълга ваканция изгледах поне 3 филма, които и преди съм гледала, научих какви петна премахва всеки прах за пране. На сън да ме бутнеш, знам по коя програма има шанс да пуснат нещо интересно.
Ужас. Започнах да чета, но през цялото това време си повтарях някакви неща, които, странно, звучат адски добре, а когато реша да ги запиша - не, няма какво да записваш, всичко отлетя.
Противодействам с движение и железен инат. Къщата е на два етажа, ще си намеря начини да я обиколя минимум 300 пъти, няма да изпадна в летаргия. И не изпаднах. Килимите са загрубели от въздуха, в стаята ми някой отново е ял семки, шнурът на щорите е загънал пердето, а плотът за клавиатурата не е прибран. Чекмеджето е отворено, телбодът е на бюрото, една най-здрава торбичка, пълна с документи, стои при моите неща, а мястото й не е там. Пускам си VH1 и какво да чуя - Coldplay - Violet Hill. Ах, колко обичам Вайълет Хил.
-Еее, тази група е..
-Коя?
-Колдплей. Една от най-слушаните групи за 2008.
И тук следват 2 секунди мълчание, в което успявам да чуя точно 1 акорд. След това всички се връщат към разговора си, защото няма значение дали аз ще чуя песента. НЯМА.
Нашите не го проумяват, дрои не си правят труда да помислят затова, но всеки път, когато реша да кажа нещо, те ме прекъсват. Всеки път, когато започна да чета сериозно и се потопя в прекрасната, измислена реалност, някой започва случайно да си гризе ноктите, да въздиша, намеквайки ми "Ох, защо си ме загърбила и четеш..".
Аз стоя и стоически сдържам всичките си нерви. Опитвам се да съм добра, диктувам си наум, че и аз съм изнервяла хората, че всеки си има причина, че трябва да проявя мъъъничко емпатия. Стоя, трая, преглъщам.
Днес, след чаша и половина кафе, седя на дивана в кухнята.
-Имаш дупка на блузата, да я зашия ли?
-Не.
40 минути по-късно.
-Имаш дупка на блузата.
Мисля си, че ако изкрещя "Знам! ЗНАМ! ЗНАМ!", ще направя огромна грешка, затова спокойно се съгласявам отново, изпитвам тайния страх, че някой ден ще видя блузата си на някое съседче. Нямам нищо против благотворителността, но тази скъсана блуза ми харесва и ще я нося, дори да заприлича на каре за ваза.
Никой не разбира и това, мислят си, че ми помагат, като предлагат да покрият с нея нещо мръсно и старо, да я направят на парцал, да я дарят, подарят, изгорят..
Не, няма.
Стоя след чаша и половина кафе и усещам как не издържам. Ръцете ми треперят. Белих чушки - хубаво. Поне правих нещо. Белих чушки от ледниковия период и на всичкото отгоре имаше кой да бъде недоволен, че се мръщя. Толкова почернели и отвратителни чушки не бях виждала, нямаше къде да си потопя ръката, за да разкарам ужасните черни неща и да продължа да беля, без да облепя глупавата чушка отново.
Бърках яйца. "Знаеш ли, не ги бъркай така.." Време е за съвети от наръчника "Как да даваш безполезни съвети в пикови моменти". А, да! Отивам, устремена и готова да чета "Пътеводител на галактическия стопаджия" отново. Разбира се, тя лежи почти невидима, въпреки 756-те си страници, хоризонтално и достатъчно назад, за да може да се вижда "Настолник на счетоводителя" и подобна класическа литература, която всеки трябва да има.. Но не и моите книги. Разбирам.
Чуках чесън най-прилежно. "Мерси, но трябва по-бързо."
Естествено, ако не бъркам яйца, не беля чушки, не чукам чесън, ще се стигне до познатото "Не ми помагаш."
Не помагам, ами. Знам.
Слушам неща, които не искам да слушам, въпроси, които нямат никакво значение, но Трябва да бъдат зададени. "Какво правиш?" например заслужава приза за изкарване човек извън кожата му. Какво мога да правя? - Търпя.
А да прекъснеш вдъхновение обявявам за грях. Съвсем сериозно. Или момент на отпускане след осем хиляди часа стрес.
Треперя. Ръцете ми вече не искат да крият вътрешните трусове. Отвън треперя, отвътре се треса. Поне да можех да се разкарвам по къси гащи и тениска, да излезна на слънце, да пусна студената вода и да съм щастлива. Не. НЕ, НЕ, НЕ.
И към цялата атмосфера, която само януари може да донесе, прибавям и моята ненадмината глупост да вярвам в знаци. Навсякъде срещам песни, филми и фрази, които преди време съм чула или видяла, които са важни за мен. Или пък Колдплей, за които хич не ми се коментира, но - ГР!- как да не е знак.
В мечти и планове за бъдещето човек забравя колко щастие крие настоящето. О, гледайте си работата! С важните си цитати, със снобските си критерии, с положителната си нагласа. Понякога тя е най-грешната стратегия, която може да изберете, освен ако не желаете да се взривите и някой да ви събира в пликче за веществени доказателства. Излизаш и мислиш колко прекрасни са локвите, колко магически е студът, каква художественост те поглежда зад премръзналите клони. Дам, дам, дам.. Какво като в някое не чак толкова извисено действие всичко ще блести от грешки - локвите винаги ще ти напомнят колко хубав е животът. Пф, поетичност!
И този пост, който излях с цялата си настървеност, е пълен с липсата на хиляда запетаи и наличието на още толкова погрешно избрани в гнева думи. Естествено.
Побърквам се, наистина. Искам да съм на самотен остров, да няма кафе, да няма телевизор, да няма студ, да няма януари, да няма избор.
Искам да ми е топло, да не треперя, да крещя и да не ме интересува.
Искам, искам, искам!
1/03/2009
100 градуса по Целзий
Рано или късно пускаш котва, защото колкото и напрегнато да е и колкото и красиви да са вълните, когато се разбиват на милиони късчета бурна пяна, не можеш да понесеш толкова много. Не можеш.
Разкъсвам се. Не на две, нито пък на три. Разкъсвам се на много малки и хвърчащи листчета, пълни със смисъл, но само ако се пренаредят, сглобят и залепят. Което няма кой да направи за мен, дори да го черпя с чай с мед и лимон. Нали?
Все още чета и попивам всяка страница с коефицент на полезно действие = аз%. При мисълта, че може да е повече, онази отвратителна жажда за достигане на невъзможното се надига, аз я усещам, а след секунди ми се повдига и главата започва да ме боли. Защо не се наслаждаваш на проклетата книга, на ненадминатите изречения, на намаляващата дясна половина страници? Защо трябва да мислиш, че е могло по друг начин, като въобще не си наясно какъв е той и по-добър ли е наистина?
Вече чета още по-вглъбено и всяка дума е много по-ясно видяна.
Мисля, че алтернативите ще ме унищожат. И всички, които ще продължават да влизат, точно след като съм започнала да чувам мислите си такива, каквито отчаяно се опитват да бъдат.
Не знам има ли нещо вярно в астрлогията /а защо да няма, аз не разбирам от астрология../, но някак тежестта и суровостта на зодията ми започват да ми изглеждат напълно достоверни и всичките им недостатъци се стоварват върху мен. Абсолютно наясно съм, че не съм особено подредена и изпълнителна, за да се щадя с желанията и критиката. Но понякога имам чувството, че самата аз няма да се спра, докато не се озова в някоя бяла стая, където алтернативи няма или поне аз не бих желала да знам за тях.
Изборът е огромен. И никой не налага ограничения. Хората мрънкат и се оплакват, че няма свобода, но колкото и дребна и посредствена да е тази, която виждам, тя съществува. Точно както съществува някой стол, маса или варено яйце.
Стоя и с леден поглед преценявам всичко. "Да, сега е 19:32. Трябва да се къпя, да гледам 2 филма, да прочета още поне 20 страници. Ако това стане, ще бъде добре. Хм, не съм ли много строга? Боже, как може да съм толкова зле? Естествено, че нищо няма да стане, след като си позволявам да си мисля, че заслужавам някаква почивка."
Това се случва в главата ми и, ако си бях читателка /а аз, разбира се, докато пиша, играя ролята на критик/, бих си казала "Та, щом има време да пише, явно не е толкова сурова със себе си?..".
Не съм, ами!
Аз съм въздух под налягане. Махам се!
Разкъсвам се. Не на две, нито пък на три. Разкъсвам се на много малки и хвърчащи листчета, пълни със смисъл, но само ако се пренаредят, сглобят и залепят. Което няма кой да направи за мен, дори да го черпя с чай с мед и лимон. Нали?
Все още чета и попивам всяка страница с коефицент на полезно действие = аз%. При мисълта, че може да е повече, онази отвратителна жажда за достигане на невъзможното се надига, аз я усещам, а след секунди ми се повдига и главата започва да ме боли. Защо не се наслаждаваш на проклетата книга, на ненадминатите изречения, на намаляващата дясна половина страници? Защо трябва да мислиш, че е могло по друг начин, като въобще не си наясно какъв е той и по-добър ли е наистина?
Вече чета още по-вглъбено и всяка дума е много по-ясно видяна.
Мисля, че алтернативите ще ме унищожат. И всички, които ще продължават да влизат, точно след като съм започнала да чувам мислите си такива, каквито отчаяно се опитват да бъдат.
Не знам има ли нещо вярно в астрлогията /а защо да няма, аз не разбирам от астрология../, но някак тежестта и суровостта на зодията ми започват да ми изглеждат напълно достоверни и всичките им недостатъци се стоварват върху мен. Абсолютно наясно съм, че не съм особено подредена и изпълнителна, за да се щадя с желанията и критиката. Но понякога имам чувството, че самата аз няма да се спра, докато не се озова в някоя бяла стая, където алтернативи няма или поне аз не бих желала да знам за тях.
Изборът е огромен. И никой не налага ограничения. Хората мрънкат и се оплакват, че няма свобода, но колкото и дребна и посредствена да е тази, която виждам, тя съществува. Точно както съществува някой стол, маса или варено яйце.
Стоя и с леден поглед преценявам всичко. "Да, сега е 19:32. Трябва да се къпя, да гледам 2 филма, да прочета още поне 20 страници. Ако това стане, ще бъде добре. Хм, не съм ли много строга? Боже, как може да съм толкова зле? Естествено, че нищо няма да стане, след като си позволявам да си мисля, че заслужавам някаква почивка."
Това се случва в главата ми и, ако си бях читателка /а аз, разбира се, докато пиша, играя ролята на критик/, бих си казала "Та, щом има време да пише, явно не е толкова сурова със себе си?..".
Не съм, ами!
Аз съм въздух под налягане. Махам се!
1/02/2009
Добро утро. Ретроспекция!
Имам много свободно време, признавам. Имам и какво да правя, но това ми се прави повече. В името на следващите дни.
Утре, Весела, ще се събудиш и ще се сетиш, че днес съм ти говорила. И ще ти стане малко гузно. Ще искаш бързо да се облечеш, измиеш и всичко, което е свързано с треперене в банята, да премине за секунда. Да отидеш в слънчевата кухня, в която да провериш трета, четвърта, четиринадесета, четиридесет и трета и петдесет и първа програма. Ако няма нищо интересно, може да склониш и към 45-та, въпреки че много добре знаеш как вашите няма да искат да слушат VH1 В 10 сутринта. Най-важното от всичко ще бъде това, че вече е събота и ти остава толкова малко до понеделник. Искаш или не, ще трябва да се стегнеш. Отново ще ставаш в 6:38, след като 5 минути си спала, слушайки нещо събуждащо те, което, подозирам, ще бъде Jem - 24. Колко си ми ясна.
Ще искаш да изядеш някой банан, да прочетеш някоя страница от самотата, да изгледаш "Mamma Mia!", ако случайно не си го направила днес.
Е, Весела, четеш, нали? Как върви денят? По план? По отклонение? По провал? По неочаквано стечение на обстоятелствата..? Съветвам те да направиш нещо, защото много добре знаеш, че вчера, когато написах това, не бях мъдра. Но все пак отново бях права. Така че сега, когато четеш това, знаеш, че съм и съм била права. Надявам се и да ти да бъдеш права и да ме послушаш. Или да послушаш себе си.
Приятен ден.
Утре, Весела, ще се събудиш и ще се сетиш, че днес съм ти говорила. И ще ти стане малко гузно. Ще искаш бързо да се облечеш, измиеш и всичко, което е свързано с треперене в банята, да премине за секунда. Да отидеш в слънчевата кухня, в която да провериш трета, четвърта, четиринадесета, четиридесет и трета и петдесет и първа програма. Ако няма нищо интересно, може да склониш и към 45-та, въпреки че много добре знаеш как вашите няма да искат да слушат VH1 В 10 сутринта. Най-важното от всичко ще бъде това, че вече е събота и ти остава толкова малко до понеделник. Искаш или не, ще трябва да се стегнеш. Отново ще ставаш в 6:38, след като 5 минути си спала, слушайки нещо събуждащо те, което, подозирам, ще бъде Jem - 24. Колко си ми ясна.
Ще искаш да изядеш някой банан, да прочетеш някоя страница от самотата, да изгледаш "Mamma Mia!", ако случайно не си го направила днес.
Е, Весела, четеш, нали? Как върви денят? По план? По отклонение? По провал? По неочаквано стечение на обстоятелствата..? Съветвам те да направиш нещо, защото много добре знаеш, че вчера, когато написах това, не бях мъдра. Но все пак отново бях права. Така че сега, когато четеш това, знаеш, че съм и съм била права. Надявам се и да ти да бъдеш права и да ме послушаш. Или да послушаш себе си.
Приятен ден.
"Who's gonna play me? I think I should play me!"
Някой ден, в някой свят далечен, сред безброй картини и сред черно-бели снимки те виждам..
искреност, откровеност..
отлагам
one flew east, one flew west, and one flew over the cuckoo's nest
слушам едни и същи неща
хващам се в собствен капан
и чета всички неща, за които съм се абонирала, а не правят нищо съществено с времето в мен
не обичам типичните коментари в блогове
типичните коментари в блогове са нещо необяснимо поетично в отговор на нещо необяснимо поетично
Защо хората не казват просто "браво" или "аха", "мхм", "тц.. не ставаш"?
Преди доста време /относително погледнато.. гр/.. Говорих с един познат - за истината и подобни обширни работи. И му казах, че ако някой ден си промени коренно мнението за мен и реши, че не иска повече да говорим, никога няма да ми го заяви искрено и директно, защото хората не правят такива неща.
Хората не правят такива неща.
Дори аз не правя така.
Аз бъркам яйца и си играя с черупките им, аз не спя и съжалявам, аз мълча и тайно прощавам. Но не правя такива неща.
Прави са, да, всеки разбира субективното чрез друго субективно възприятие
Джордж Бърнард Шоу го беше казал
..но някак..
Всички се усложниха.
down the street down the street down the street
трябва да прочета отново Пътеводителя
DON'T PANIC!
I was walking down the street, down the street, doooown the streeet
Hey, oh, Love Actually
Хю Грант все още прекрасен, чаровен, английски.
Лиъм Нийсън прилича на риба-чук или нещо такова, не знам как досега не ми се е искало да се развровя във филмографията му, като изключим "Списъкът на Шиндлер", в който обърнах най-малко внимание на Шиндлер.
Ема Томпсън, която гледам за н-ти път в този филм, заблестя в друга светлина, след като убиваше хора с цигара в уста, подпухнали очи и огромна риза в "Stranger than fiction".
Кийра си е Кийра, все така хубава, все така очарователна обратна захапка.
А пък Колин Фърт! Колин Фърт! Това не беше филмът, с който се запалих по него, но тъй като отдавна съм запалена и още горя - Колин Фърт!
А онова малко рижаво хлапе, от което лъха ум и уникалност - няма как да ги сбъркаш тези момченца. Прекрасни са, докато не станат на 17 и не започнат да гледат мазно в унисон със "Знам диагнозата".
И онзи, който би трябвало да е Артър Дент в екранизацията на пътеводителя. Е, той ставаше.
Но Бил Най беше жесток.
И асистентката на Хю. И Миа. И Алън Рикман - без никакво усилие перфектен в образа си.
Този филм за може би шести път губи почти два часа от битието ми.
От 2003 насам все някак си пресичаме пътищата или аз в отчаяна нужда да слушам спокойствие и утеха, си го пускам, без дори да гледам.
Искам да гледам и "Пианистът" отново.
И "The Prestige". Да, той е... толкова, толкова ДОБЪР.
И "The Boondock Saints".
И нещо друго зашеметяващо.
Казвала ли съм, че един от най-прекрасните филми, които някога съм гледала, е "Имало едно време в Америка"?
Позьорското във всичко това е, че помня около 3 неща от филма. Робърт Де Ниро - Нудълс, онова хлапе, което каза "Нудълс, подхлъзнах се", невероятната музика, другото хлапе, което изяде едно парче торта пред вратата на кварталната развратница, една кръчма, много спомени, наргиле, дъжд и трупове. И отново музика.
Филмът е голям, голям, прекрасен.
От "Вчера" също не помня почти нищо. Как може да обичаш нещо, след като не го помниш?
Образът му се размива и продължаваш да живееш с идеята за идеята, че го обичаш и те топли, и е твое, и така нататък.. човешки измами.
Noodles, I slipped.
Noodles, I slipped.
Noodles, I slipped.
"Nothing happens in the world? Are you out of your fucking mind? People are murdered every day. There's genocide. War. Corruption. Every fucking day, somewhere in the world somebody sacrifices his life to save somebody else. Every fucking day, someone somewhere takes a conscious decision to destroy someone else. People find love, people lose it. For Christ's sake, a child watches her mother beaten to death on the steps of a church. Someone goes hungry. Somebody else betrays his best friend for a woman. If you can't find that stuff in life, than you, my friend, don't know crap about life! And why the fuck are you wasting my two precious hours with your movie? I don't have any use for it. I don't have any bloody use for it."
..this is our last dance, this is our last dance, this is ourselves..
П.С. Между другото, предпоследната част е от "Адаптация" /не българският, а един друг с Мерил Стрийп, Никълъс Кейдж и Крис Куупър/. Когато го гледах, нещо ме човъркаше и сигурно повече от 100 неща, които исках да кажа и да проумея за всичко, извиращо от филма, се преплитаха в главата ми. Но не го направих, беше толкова скоро и нямаше как да го направя толкова скоро. Мина около месец, минаха много други неща, облаците и звездите се смениха със сивото небе около 30-40 пъти, дните и нощите също се редуваха така бързо. Като в клип на Мадона, отразяващ динамиката на живота, или като в клип на някой, който е открил еволюцията.
Приливи и отливи, ден и нощ, ставане и лягане..
Не искам и не трябва така да сека изреченията, но ще продължа за "Адаптация", докато черупките ми все още са мокри.
Филмът е страхотен... Започвам да забравям сцена по сцена и него, но си знам, че е страхотен. А всичко, което успях да уловя от майсторството му, ми нанася малки удари на етапи. Твърде голям е, за да го приютя наведнъж при всичко закостеняло и разбрано.
искреност, откровеност..
отлагам
one flew east, one flew west, and one flew over the cuckoo's nest
слушам едни и същи неща
хващам се в собствен капан
и чета всички неща, за които съм се абонирала, а не правят нищо съществено с времето в мен
не обичам типичните коментари в блогове
типичните коментари в блогове са нещо необяснимо поетично в отговор на нещо необяснимо поетично
Защо хората не казват просто "браво" или "аха", "мхм", "тц.. не ставаш"?
Преди доста време /относително погледнато.. гр/.. Говорих с един познат - за истината и подобни обширни работи. И му казах, че ако някой ден си промени коренно мнението за мен и реши, че не иска повече да говорим, никога няма да ми го заяви искрено и директно, защото хората не правят такива неща.
Хората не правят такива неща.
Дори аз не правя така.
Аз бъркам яйца и си играя с черупките им, аз не спя и съжалявам, аз мълча и тайно прощавам. Но не правя такива неща.
Прави са, да, всеки разбира субективното чрез друго субективно възприятие
Джордж Бърнард Шоу го беше казал
..но някак..
Всички се усложниха.
down the street down the street down the street
трябва да прочета отново Пътеводителя
DON'T PANIC!
I was walking down the street, down the street, doooown the streeet
Hey, oh, Love Actually
Хю Грант все още прекрасен, чаровен, английски.
Лиъм Нийсън прилича на риба-чук или нещо такова, не знам как досега не ми се е искало да се развровя във филмографията му, като изключим "Списъкът на Шиндлер", в който обърнах най-малко внимание на Шиндлер.
Ема Томпсън, която гледам за н-ти път в този филм, заблестя в друга светлина, след като убиваше хора с цигара в уста, подпухнали очи и огромна риза в "Stranger than fiction".
Кийра си е Кийра, все така хубава, все така очарователна обратна захапка.
А пък Колин Фърт! Колин Фърт! Това не беше филмът, с който се запалих по него, но тъй като отдавна съм запалена и още горя - Колин Фърт!
А онова малко рижаво хлапе, от което лъха ум и уникалност - няма как да ги сбъркаш тези момченца. Прекрасни са, докато не станат на 17 и не започнат да гледат мазно в унисон със "Знам диагнозата".
И онзи, който би трябвало да е Артър Дент в екранизацията на пътеводителя. Е, той ставаше.
Но Бил Най беше жесток.
И асистентката на Хю. И Миа. И Алън Рикман - без никакво усилие перфектен в образа си.
Този филм за може би шести път губи почти два часа от битието ми.
От 2003 насам все някак си пресичаме пътищата или аз в отчаяна нужда да слушам спокойствие и утеха, си го пускам, без дори да гледам.
Искам да гледам и "Пианистът" отново.
И "The Prestige". Да, той е... толкова, толкова ДОБЪР.
И "The Boondock Saints".
И нещо друго зашеметяващо.
Казвала ли съм, че един от най-прекрасните филми, които някога съм гледала, е "Имало едно време в Америка"?
Позьорското във всичко това е, че помня около 3 неща от филма. Робърт Де Ниро - Нудълс, онова хлапе, което каза "Нудълс, подхлъзнах се", невероятната музика, другото хлапе, което изяде едно парче торта пред вратата на кварталната развратница, една кръчма, много спомени, наргиле, дъжд и трупове. И отново музика.
Филмът е голям, голям, прекрасен.
От "Вчера" също не помня почти нищо. Как може да обичаш нещо, след като не го помниш?
Образът му се размива и продължаваш да живееш с идеята за идеята, че го обичаш и те топли, и е твое, и така нататък.. човешки измами.
Noodles, I slipped.
Noodles, I slipped.
Noodles, I slipped.
"Nothing happens in the world? Are you out of your fucking mind? People are murdered every day. There's genocide. War. Corruption. Every fucking day, somewhere in the world somebody sacrifices his life to save somebody else. Every fucking day, someone somewhere takes a conscious decision to destroy someone else. People find love, people lose it. For Christ's sake, a child watches her mother beaten to death on the steps of a church. Someone goes hungry. Somebody else betrays his best friend for a woman. If you can't find that stuff in life, than you, my friend, don't know crap about life! And why the fuck are you wasting my two precious hours with your movie? I don't have any use for it. I don't have any bloody use for it."
..this is our last dance, this is our last dance, this is ourselves..
П.С. Между другото, предпоследната част е от "Адаптация" /не българският, а един друг с Мерил Стрийп, Никълъс Кейдж и Крис Куупър/. Когато го гледах, нещо ме човъркаше и сигурно повече от 100 неща, които исках да кажа и да проумея за всичко, извиращо от филма, се преплитаха в главата ми. Но не го направих, беше толкова скоро и нямаше как да го направя толкова скоро. Мина около месец, минаха много други неща, облаците и звездите се смениха със сивото небе около 30-40 пъти, дните и нощите също се редуваха така бързо. Като в клип на Мадона, отразяващ динамиката на живота, или като в клип на някой, който е открил еволюцията.
Приливи и отливи, ден и нощ, ставане и лягане..
Не искам и не трябва така да сека изреченията, но ще продължа за "Адаптация", докато черупките ми все още са мокри.
Филмът е страхотен... Започвам да забравям сцена по сцена и него, но си знам, че е страхотен. А всичко, което успях да уловя от майсторството му, ми нанася малки удари на етапи. Твърде голям е, за да го приютя наведнъж при всичко закостеняло и разбрано.
Subscribe to:
Posts (Atom)