1/13/2009

Am I just like you?

Чакаш. Продължаваш да чакаш. След това чакаш още малко. Чакането е към края си. Идва часът, идва моментът. И не трепваш. Не мигваш, не трепваш, не потръпваш. Нищо. Стоиш и нито една от струните на душата ти не издава звук. Нищо.


Amazing still it seems
I'll be twenty three

Вече няма и следа от онези хора, които ще те разплачат. Някои се доближават до идеала, до очакването, стигат толкова близо, но докоснат ли мембраната съградена безчувственост и тъжна апатия, изгарят. Защото човек трябва да оцелява някак.
Преди два часа, лутайки се нагоре-надолу из безплодни цели и замисли, беше толкова различно. Чувах как сърцето ми бие, наблюдавах как слънчеви лъчи разтапят ледове, усещах и мечтаех.
Какво научих ли?
Че в даден момент може да прецениш всичко адски първично, да останеш с разбити надежди, та дори и сърце. Разочарованието те подтиква да вярваш в тази първоначална преценка, за да не страдаш повече. Но времето.. Проклетото време лекува. Кара те да забравиш безизходицата, детайлите, истината. Времето те зарежда с достатъчно сила и наивност, за да решиш, че зад хоризонта пеят птички и приказни пенливи поточета се вливат в река, в която плува златната рибка.
Само да дойде златната рибка, веднага ще я изпържа. Коледа, Нова година, дни поредни и забравени. А всички останали? Всички, в които ставаш с разтуптяно сърце, защото, да, разбира се, чакаш? Всички, в които вадиш сешоара в 8 сутринта и сушиш някаква метална джаджа, защото, да, чакаш.
Всички дъждовни неделнични дни, в които отпиваш точно две глътки кафе, защото другите ще те убият. Оставяш препечената филийка и знаеш, че остава още съвсем малко и ще престанеш да чакаш.
Чакаш ли, чакаш всичко, което си записал на тесните редове, да се зачеркне, списъкът сам да се изпепели и някоя незнайна сутрин да не чакаш нищо, защото падащите звезди са слушали мислите ти, докато си пожелавал.
Не чакам нищо повече. И не искам нищо.
Все пак чакането крие своите малки радости, знам го. Знам, че тайно ще се надявам отново да чакам някой ден, отново да съм така смела и находчива, отново да мога да видя през всички мъгли, след всички зарязани чаши кафе и препечени филийки.
Знам, че ще искам много и никога няма да е достатъчно, знам, че нарочно ще се провалям, само за да мога да почна отначало. И всичко това, защото ще ме е страх не от ужаса на провала, а от ужаса на търпението.
Ще чакам, но докато чакам, ще имам време за интерпретации.
В някои ярки моменти малките очаквания ще изригват като вулкани, ще се разпръскват като звезда в атмосферата, ще оставят невидими с просто око черни дупки в моя Космос. Тогава ще успея да разбера какво стои зад чакането, какво се крие, когато отвориш очи, колко голямо и колко малко може да е всичко.
Разбира се, че някой ден ще се върна и ще прочета написаното тук. И тогава, наранена или щастлива, чакаща или отказала се, ще мисля по друг начин.
Ще прочета всичко, после отново. Ще открия грешки. Всякакви. Правописни, пунктуационни, граматични, лексикални, стилистични, истински.
Ще надраскам на някой хвърчащ лист нещо кратко и мотивационно. Ще начертая нова схема наум. Ще си извадя изводи от тази публикация, от другите преди нея, от всички, за чието съществуване ще знам, още преди да съм написала. Ще знам и ще се осъждам. Горчиво, но и справедливо. Ще се сетя как чаках. Всички онези пъти. И как в един момент спрях . Как дните отминаваха, как нощите се изнизваха, как нямаше какво да чакам, защото нямах силите да имам желание за това.
Ще си спомня как не трепнах. Как отново не трепнах. И как не трепнах трети път. Ще си спомня с каква всеотдайна любов и искреност се възхищавах на някого. Ще се успокоя с това, че съм искала всичко за него и нищо за себе си.
Няма да бъда щастлива, но ще е моето ново чакане. От всичко това да покълне любов. Някаква. Която те кара да започнеш да пропадаш в съвсем друга пропаст, но с подобни надежди..



Feeling the moment slip away
Losing direction, you're losing faith

Am I just like you?

Настръхнах. Може би е студено. Но от толкова време се спотайвам и все не успявам да се реша и да открия онази част от себе си, която поне да опита да го напише. Да подреди разпиляната картина на малката ми, глупава и забравена еуфория.
Чувствах се така сякаш виждам задача по математика. Усещам движение на импулси по пътищата им към мозъка, но не знам за какво мисля, въобще не чувам ясна мисъл и не виждам алгоритъм. Нещо там вътре мърда, но не ме осведомява. След три секунди разнищващо напрежение знам решението. Ей така, кристално ясно се появява в точния момент. Като човек, който закъснява с половин час и накрая се показва зад ъгъла, бързо крачейки с най-невъзмутимата добродушна усмивка на лице. Като писмо в бутилка, лежало на дъното на океана дълги години. Важно писмо.
Сега фрагментите от разпилените ми, прашни, неродени чувства са се разпръснали из всички краища на това ледено, циментово съзнание. Сякаш тогава бяха хвърлени само семената на това, което някой ден ще ме опустоши по свой си начин. Но нямах време, нямаше кога да ги забележа. С дните и цялото бързане покрай "трябва", "не трябва" и "забрави" аз им хвърлях бегли погледи, просто за да знам, че са там. Но не спрях, за да видя дали ще поникне цвете или пък бурен. Ще бъде ли крехко или диво ще вирее. Не забелязах. Преди часове чувствах, че ми трябва само един поглед върху малките части на пъзела, само един поглед и ще знам коя къде да поставя. Без изобщо да си диктувам наум, без да се ръководя. Това щеше да бъде логичният завършек на едно дълго преосмисляне и скришно чувстване. Не знам как съм успяла да го скрия от себе си, но понякога тези изненади изплуват на повърхността, когато са крайно нежелани и никой не ги е канил.
Помня малки светещи моменти. Помня полуосветен коридор, грозната мозайка на стълбището към втория етаж, неспирния поток от сцени.
Може да бъде по този начин, но може и всичко да се обърне на 180 градуса. След това отново завъртах с цял период и се връщах на изходна позиция. Музика и текстове, други моменти и други хора, техните думи, моите думи - разчупваха сценариите и се озовавах пред себе си в тъмнината.
Много дни и много тихо мълчание, в което гореше малко и прекалено достатъчно пламъче. За какво ми беше, като накрая подпали целия Рим на илюзиите пред очите ми.
Моят Нерон. Такива жестокости за такива хора.
Нокти барабанят по черното бюро, косата блести, а устните все още са меки.
„Някой ден, в някой свят далечен, сред безброй картини и сред черно-бели снимки те виждам.
Спомен овехтял, замислен и вече побелял..”

Чакам. Бавно изтръпвам, щом виждам, че розовото е просто най-светлият нюанс на кръвта, преливаща от локвата на себезалъгването.
Бавно изтръпвам, но трая. Поне тогава нещо в мен трептеше.
Ще чакам пак. Дори да не чакам, ще чакам. Ще чакам в ясното, докато не се затворя зад стъклата и не си обещая, че вече ще гледам дълбоко. Ще впивам проницателен поглед преди всяка възможност за чакане.
Кой се нуждае от очаквания, когато може просто да оцелява?
Най-животинското, най-лесното, най-болезненото.
Защо да спя? Защо да се събуждам?
Дъжд. Не сняг, дъжд. Цяла нощ се въртя и събуждам, цяла нощ сънувам как някой друг чака, как някой друг остава някъде там, чакайки нищожността. Тя не идва. Тя закъснява. Той я чака!
Студът го обгръща, но той продължава да не тръгва. Поглежда часовника си. Голямата стрелка се движи необичайно бързо, тече, всичко тече. Ледените въздушни маси сковават и малкото напрежение, което поддържа телесната му температура. Вече е без желание и без усещания. Иска му се да тръгне. Така или иначе тя никога не би го помолила да остане. Тя е по-студена от Януари.
Тя не спи.
Събуждам се, стресната, потна, притеснена. Оглеждам се. Ослушвам се. Чувам ги, капките. Стичат се през улука, тананикат по прозорците, искат да те омагьосат и приспят. Вали. Чакам. Нищо. Заспивам отново. Сънувам. Събуждам се. Още е нощ. Ах! Докога ще е нощ? Не искам да чакам повече. Непоносимо е.
Утрото идва изненадващо бързо, пробива тънките пердета, разбива стените ми със сиянието си, облива ги със светлосиня, бледа светлина. Сега ми се иска да чакам. Отново да спя. Защото ако се събудя, трябва нещо да стане. Трябва да започне новият ден, а той е по-нов от всички скорошни. Силните хора понасят живота, другите живеят в тяхното вечно очакване. Силните чакат, но и покоряват, вилнеят и не забелязват, че чакат. В действителност те не чакат нищо и никого. Всичко, което са чакали, са издърпали и смелили с куража си да го чакат в очите, прогледнали. Нямат дребни цели, имат големи мечти.
А чакащите нищо, за тях вече казах - те оцеляват. Жалки едноклетъчни, жалки нагаждащи се мекотели.
Презирам ги.

Все пак какъвто и да е изводът, какъвто и да е краят, аз виждам малко от света. Той не е благосклонен да ми разгърне своя Ренесанс, но душите на изкуството, на градивната съпротива, ще съзрат светлинки и в Средновековието. Най-вероятно една горяща свещ, която някой църковен служител държи, осветявайки пътя си в двора на манастира, за да може да завлече дебелото си, занемарено тяло до точка Б. Чул е шум, кучешки лай, глъчка. Какво ли е станало?
Лягай си, хората просто живеят! - мисля си аз.

И все пак не разбрах. Трябва ли или не трябва да виждаш със своя цвят очи, със своята неизповядана болка, със своята типична наивност?


Трябва ли, или този път ние ще се адаптираме към света? Както винаги.

No comments: