Рано или късно пускаш котва, защото колкото и напрегнато да е и колкото и красиви да са вълните, когато се разбиват на милиони късчета бурна пяна, не можеш да понесеш толкова много. Не можеш.
Разкъсвам се. Не на две, нито пък на три. Разкъсвам се на много малки и хвърчащи листчета, пълни със смисъл, но само ако се пренаредят, сглобят и залепят. Което няма кой да направи за мен, дори да го черпя с чай с мед и лимон. Нали?
Все още чета и попивам всяка страница с коефицент на полезно действие = аз%. При мисълта, че може да е повече, онази отвратителна жажда за достигане на невъзможното се надига, аз я усещам, а след секунди ми се повдига и главата започва да ме боли. Защо не се наслаждаваш на проклетата книга, на ненадминатите изречения, на намаляващата дясна половина страници? Защо трябва да мислиш, че е могло по друг начин, като въобще не си наясно какъв е той и по-добър ли е наистина?
Вече чета още по-вглъбено и всяка дума е много по-ясно видяна.
Мисля, че алтернативите ще ме унищожат. И всички, които ще продължават да влизат, точно след като съм започнала да чувам мислите си такива, каквито отчаяно се опитват да бъдат.
Не знам има ли нещо вярно в астрлогията /а защо да няма, аз не разбирам от астрология../, но някак тежестта и суровостта на зодията ми започват да ми изглеждат напълно достоверни и всичките им недостатъци се стоварват върху мен. Абсолютно наясно съм, че не съм особено подредена и изпълнителна, за да се щадя с желанията и критиката. Но понякога имам чувството, че самата аз няма да се спра, докато не се озова в някоя бяла стая, където алтернативи няма или поне аз не бих желала да знам за тях.
Изборът е огромен. И никой не налага ограничения. Хората мрънкат и се оплакват, че няма свобода, но колкото и дребна и посредствена да е тази, която виждам, тя съществува. Точно както съществува някой стол, маса или варено яйце.
Стоя и с леден поглед преценявам всичко. "Да, сега е 19:32. Трябва да се къпя, да гледам 2 филма, да прочета още поне 20 страници. Ако това стане, ще бъде добре. Хм, не съм ли много строга? Боже, как може да съм толкова зле? Естествено, че нищо няма да стане, след като си позволявам да си мисля, че заслужавам някаква почивка."
Това се случва в главата ми и, ако си бях читателка /а аз, разбира се, докато пиша, играя ролята на критик/, бих си казала "Та, щом има време да пише, явно не е толкова сурова със себе си?..".
Не съм, ами!
Аз съм въздух под налягане. Махам се!
No comments:
Post a Comment