едно име обходи съзнанието ми толкова пъти, че самото то започна да се изтрива, да заглъхва, да увяхва
аз му запазих малко, но достатъчно място, за да има къде да се крие, когато ветровете се превърнат в урагани, а падащите снежинки в затрупваща лавина
то не ми благодари, нито кимна одобрително
просто застана, където трябваше, и замълча
в някои късни нощи, когато не можех да заспя, без да искам го виках и то никога, никога не бягаше
връщаше се кротко и смирено, отговаряше на зова ми
и аз започвах отново да дишам
не исках да му благодаря, защото не го заслужаваше
не заслужаваше нито мястото, което му определих, нито безпомощните ми стонове, родени от безсъние, и страх, и студ
не заслужаваше нищо
и въпреки, че с дните цветовете му умираха все повече и повече, мелодията му вече не бе фон на часовете, прекарани някъде, а усещането му не бе майчина милувка
въпреки това, беше там
а аз се правех, че не знам
правех се и вярвах в нови чудеса, в нови нюанси, в различен вид изкуство
отминавах познатите улици, затварях очи под светлините, които бяха белязали стари моменти
не си тананиках песните, които навяваха спомени и още спомени
преживявах в измислена забрава, в една фиктивна, нова радост, която не представляваше нищо друго освен илюзия
илюзиите бяха свили и сбили всичко хубаво в своите рамки
аз не им се сърдех, но и никога не ги търсех
те сами ме намираха, защото знаеха кога са ми нужни
не ги проклинах, но и не ги обичах
симбиозата беше жалка, но необходима
озовах се пред съдилището, където отвисоко ме гледаха моите страхове, моите очаквания, моите мечти и моите истини
с високопарен тон отсичаха колко много пропуски съм направила и колко скъпоценно време съм оставила да изтече през широко отворения прозорец на отдалечеността
аз ги слушах, просто ги слушах. знаех, че са прави, защото го бях научила докато изминавах дългия път от една представа за света до друга такава
слушах и се съгласявах, не исках да бягам. дори се бях отпуснала удобно в цялата тази нова истина, която кой знае истина ли беше или поредния бряг, на който да вдишаш и издишаш, преди вълните да започнат да те лашкат безмилостно към безкрайното нищо
стоях и не очаквах, не исках, не молех, не прощавах
празна и обсебена единствено от невероятното си спокойствие
много, много дълбоко в себе си знаех, че съм запазила последна трохичка надежда.. за всеки случай
нямаше как да оспоря това, нямаше как да се излъжа
тя беше моята нова и коварна истина - смешна и невярна
пазех и онова име, а зад него остатъците от още няколко
не го знаех, но подозирах, че ако не е така, няма как да съм тук
събудих се потна, в една друга стая, с по-различен цвят стени, с по-меки възглавници
знаех, че наближава студено и тъмно утро, и знаех, че с него ще трябва да прекося наново старите пътища
да видя, че наляво или пък надясно има непозната улица
знам, че несъзнателно ще я запечатам в съзнанието си и скришом от себе си ще започна да събирам смелост, за да тръгна по нея
всичко това ще стане, когато имам място за нея
а място ще имам, когато Го изгоня
No comments:
Post a Comment