това е чернова и толкова.

Уплаших се от себе си и от онова, което става, въпреки внедрената от възпитание гравитация, която все още ме държи в рамките на относителната нормалност. Няма как, трябва да продължа с опитите да променя нещо или да докарам времето до онзи момент, в който най-накрая му е времето. Държа си старата мечта в шепа - дребна, гола, като новородено ридаеща, малка като орех, силна като корените му. Страхувам се от нея, страхувам се от всички причини, виновни за наличието й в торбата с мечти. Искам да говоря с някого. В такива моменти, когато изпитваш неутолимата, изпиваща нужда да излееш всичко от себе си върху някой невинен, никому нищо лошо сторил човек, избираш най-най-близкия, който винаги ще приеме с лекота да бъде използван, а ти ще отдъхнеш, след цялата тази мръсотия на самотата. Но в главата ми не се появява Човекът, към когото да се обърна, без дори да чакам импулсите да изрекат името му наум, преди гласът ми да отекне в тишината, която бавно ме обгръща. Има и други хора, разбира се. Мисля и за тях, не са един или двама. Но знам, че нещо ме дели от тях по някакъв зловещо-порицателен начин. И това ме убива. Аз го усещам, разрязва въжетата, които само чакат последната нишка да се изплъзне от здравото усукване и започват да секат глави. В моя случай - човещината и онова, обратното на лудост. Буквички, подредени в нелепи редици, малки интервали, още букви, цели, строги и сурови думи - всички те, в някакъв безумен заговор сплотени, са решили да ме погубят така, както само аз мога да се погубя. Всъщност те, погледнати от малко по-далече, малко по-високо, казват: ти вече се погуби. Опасявам се, че е заради нервите, заради цялото безумно искане, заради онова, което мисля за добро, и онова, в което виждам лицето на злото - пробито, изгорено, изгнило и утаено на дъното на неизмита чаша.
Не мога и не мога с тези тежки мисли да живея със себе си. Прибягвам до писане, до тук и там, до самота и още тонове самота, които, мисля, ще ме утешат или пък превърнат в една легенда на съвременността. Но тук, в този момент, когато откривам себе си в плашещи описания за зависими от нещо хора, не се чувствам легенда. Чувствам се като онази кръв, излизаща от шахтите във филма "То". Когато тези кадри се запечатаха завинаги върху мен, аз бях малка. След това никога не гледах филма, нито пък прочетох книгата. Но тази кръв, онзи клоун - те са нещо страшно, страшно и ужасно. Сега се сравнявам с плашещ детски спомен. Какво по-лошо от това?