Ще го довърша.
Инсомния и вероятност. Тишина и мълчание. Ей така, много, много ми харесва. Ще го разгръщам и ще горя очи. Спокойно, случва се. Но това не е съвсем моя фраза. След като мине известно време, може да си присвоиш каквото поискаш.
Купища неоткрити песни чакат да ги намеря.
Не ми трябват свързани изречения. Tова е последното нещо, което ми трябва.
Сбогом и благодаря за бялото платно. Но като се замисля, навсякъде е пълно с тях.
mandalay - beautiful
i've always loved it
30.04.09
Сигурно знаете, че 1/2 от талантливите хора, живеещи на Земята, са преминали и излезнали през тунела към белия свят през Април. Хубаво, да.
Усещам как, стъпка по стъпка, някаква вътрешна сила ме тегли назад бавно и аз, уж съпротивляваща се, не успявам да надделея и се връщам назад. Какво друго мога да направя? Назад в онзи смисъл, който означава, че не ми се пишат цели или въобще някакви думи. Викове, крясъци, музикален епос и много "Ааааааааааааааааааааа!" са толкова, толкова по-подходящи.
Някак не искам да се доизмъчвам. Мне.
4/28/2009
Sim ou não?
Светът е много сложен тези дни. И тези нощи. Въобще напоследък.
Проигравам шансове. Щастлива съм, когато съм глупава. Не ми се мисли, а е наложително скоро да го направя. Както и да действам изключително разумно.
Но, но, нооо.......
Ох.
Имаше няколко изречения от "Сто години самота". Само да ги открия..
Damien Rice - Woman like a man
Проигравам шансове. Щастлива съм, когато съм глупава. Не ми се мисли, а е наложително скоро да го направя. Както и да действам изключително разумно.
Но, но, нооо.......
Ох.
Имаше няколко изречения от "Сто години самота". Само да ги открия..
Damien Rice - Woman like a man
4/24/2009
Don't worry
Може, да, може.
Но е просто..
друго.
The Roots - You got me
Един от онези пъти, в които въпреки всичко избирам да кажа малкото, което имам.
and every single minute brings the whole world back to me
Но е просто..
друго.
The Roots - You got me
Един от онези пъти, в които въпреки всичко избирам да кажа малкото, което имам.
and every single minute brings the whole world back to me
back and forth
Поредица от изречения, които няма дълго да издържат на напрежението и тихомълком ще си заминат.
Клетите, засрамени и толкова безсилни!
в определен момент човек спира да се безпокои за това дали някой ще го разбере и дали ще предаде достоверно чувствата си на широката публика
в определени моменти просто спираш да се интересуваш от това как изглеждаш в чуждите очи и само онзи, който вече е стигнал или дори преминал споменатото състояние, може да открие себеподобните
На косъм съм да дръпна рязко страницата и по телената спирала да остане единствено тънката ивичка ненужна хартия.
Ако се объркаш във вторник, то в сряда пъзелът започва да се нарежда. Закономерности, какво да ви кажа.
"Отрова ми дайте, отрова..!"
Пленително.
Клетите, засрамени и толкова безсилни!
в определен момент човек спира да се безпокои за това дали някой ще го разбере и дали ще предаде достоверно чувствата си на широката публика
в определени моменти просто спираш да се интересуваш от това как изглеждаш в чуждите очи и само онзи, който вече е стигнал или дори преминал споменатото състояние, може да открие себеподобните
На косъм съм да дръпна рязко страницата и по телената спирала да остане единствено тънката ивичка ненужна хартия.
Ако се объркаш във вторник, то в сряда пъзелът започва да се нарежда. Закономерности, какво да ви кажа.
"Отрова ми дайте, отрова..!"
Пленително.
4/22/2009
As good as it gets
Джеймс Макавой може да бъде забележително очарователен и дори добър в някои от филмите си. Джони Деп е истинско изкушение за сетивата и киноочакванията. Ал Пачино вдъхва тонове респект, а в някои от по-старите си филми ти остава възможността просто да гледаш с ококорение очи. Хю Джакман е не само невъобразимо симпатичен, но и удивителен навсякъде и по всяко време. Крисчън Бейл е пич, вдъхва тежка нотка на всички продукции, в които се вмъква, и определено ще продължава да придърпва към себе си вниманието на публиката. Брат Пит изглежда и секси, и мъдър, но каквото и да казват Те, той е много, много над повечето, които някога сте гледали.
Антъни Хопкинс възвисява увлечението ми към злодеи до филмовия Еверест, поклон. Робърт де Ниро незнайно как успява да съчетае бохемска, непукистична усмивка и мафиотска тежест и влияние, а в някои случаи дори те натъжава. Ралф Файнс все още пази мястото си сред големите въпреки някои несполучливи роли, но и това се случва.
С риск да не пропусна още много от всички тях, които в определени моменти са ми били най-любими, спирам да изброявам. /Ех.. Том Ханкс, Морган Фрийман, Мат Деймън, Едуард Нортън, Клинт Ийстууд, Робърт Дауни дори и т.н., и т.н./
Няма никакво значение, днес Джак Никълсън има рожден ден!
И се чувствам егоистично-щастлива, знаейки, че когото и да харесвам, накрая винаги мога да използвам великото му име, без да се чудя в коя посока се реят предпочитанията ми в дадения период.
http://donvito62.deviantart.com/
Whatever, честит рожден ден!
Талантлив, свободен, различен, ироничен, ексцентричен с онази вечна, самодоволна, налудничава усмивка - култов!
П.С. Понеже едва ли мога да сторя много, планирам да гледам нещо с него.
Жалко е, че не познавам такива хора. Но ако познавах, едва ли щях да ги смятам за точно такива..
Да живеят сладките илюзии :)
Антъни Хопкинс възвисява увлечението ми към злодеи до филмовия Еверест, поклон. Робърт де Ниро незнайно как успява да съчетае бохемска, непукистична усмивка и мафиотска тежест и влияние, а в някои случаи дори те натъжава. Ралф Файнс все още пази мястото си сред големите въпреки някои несполучливи роли, но и това се случва.
С риск да не пропусна още много от всички тях, които в определени моменти са ми били най-любими, спирам да изброявам. /Ех.. Том Ханкс, Морган Фрийман, Мат Деймън, Едуард Нортън, Клинт Ийстууд, Робърт Дауни дори и т.н., и т.н./
Няма никакво значение, днес Джак Никълсън има рожден ден!
И се чувствам егоистично-щастлива, знаейки, че когото и да харесвам, накрая винаги мога да използвам великото му име, без да се чудя в коя посока се реят предпочитанията ми в дадения период.
http://donvito62.deviantart.com/
Whatever, честит рожден ден!
Талантлив, свободен, различен, ироничен, ексцентричен с онази вечна, самодоволна, налудничава усмивка - култов!
П.С. Понеже едва ли мога да сторя много, планирам да гледам нещо с него.
Жалко е, че не познавам такива хора. Но ако познавах, едва ли щях да ги смятам за точно такива..
Да живеят сладките илюзии :)
4/20/2009
There are too many of us.
Никога не се оправдавайте.
Снощи (беше някъде около 4 часа) стоях замислена и разглеждах геометричните фигури по леглото си. Осъзнах, че би било много по-лесно да открия лицата, височините и така нататък им, отколкото да открия някакъв ключ към онова, което ми трябва и което е заровено дълбоко в мисли, чувства, точка.
Днес приличам поразително много на някого, но не мога да установя на кого. Едва ли искам всъщност. Днес някой прилича поразително много на мен. Better.
Слушам санудтрака на "Jude" и се топля, както правя почти винаги в последно време. Сънувах Ралф Файнс отново. Този път знаех, че живее някъде много близо наоколо. Аз бях излезнала с приятели, а той наближаваше. Помислих си: "Няма да пищя и да въздишам, свикнал е с това. Но ако му кажа "Добър вечер", ще му направя много по-голямо впечатление."
Изглеждаше като в "In Bruges" и края на "The Reader" - плешив, остарял, с мили сини очи, криещи несигурност и притеснение. Носеше дълго черно палто. Приближи се, аз бях готова да го изумя с естествеността си, а той просто каза "Добър вечер."
По дяволите.
Най-лошият избор е изборът да имаш избор.
Алтернативите ще погубят хората, sooner or later.
Защо в живота няма "дадено-търси се-решение"?
Правя някакви неща, за да стигна до други пунктове, които да ме отведат до трето желано място и в крайна сметка винаги има още. Толкова е неясно.
През зимната ваканция, когато бях в седми клас, лежах и съзерцавах тавана, мислейки. Бях толкова убедена, че щом съм започнала да схващам нещата, след години ще подредя всичко, без дори да се затрудня.
Симпатичен ден. Наистина.
http://metheobscure.deviantart.com/
Харесвам го повече като злодей. Изненада? :)
Снощи (беше някъде около 4 часа) стоях замислена и разглеждах геометричните фигури по леглото си. Осъзнах, че би било много по-лесно да открия лицата, височините и така нататък им, отколкото да открия някакъв ключ към онова, което ми трябва и което е заровено дълбоко в мисли, чувства, точка.
Днес приличам поразително много на някого, но не мога да установя на кого. Едва ли искам всъщност. Днес някой прилича поразително много на мен. Better.
Слушам санудтрака на "Jude" и се топля, както правя почти винаги в последно време. Сънувах Ралф Файнс отново. Този път знаех, че живее някъде много близо наоколо. Аз бях излезнала с приятели, а той наближаваше. Помислих си: "Няма да пищя и да въздишам, свикнал е с това. Но ако му кажа "Добър вечер", ще му направя много по-голямо впечатление."
Изглеждаше като в "In Bruges" и края на "The Reader" - плешив, остарял, с мили сини очи, криещи несигурност и притеснение. Носеше дълго черно палто. Приближи се, аз бях готова да го изумя с естествеността си, а той просто каза "Добър вечер."
По дяволите.
Най-лошият избор е изборът да имаш избор.
Алтернативите ще погубят хората, sooner or later.
Защо в живота няма "дадено-търси се-решение"?
Правя някакви неща, за да стигна до други пунктове, които да ме отведат до трето желано място и в крайна сметка винаги има още. Толкова е неясно.
През зимната ваканция, когато бях в седми клас, лежах и съзерцавах тавана, мислейки. Бях толкова убедена, че щом съм започнала да схващам нещата, след години ще подредя всичко, без дори да се затрудня.
Симпатичен ден. Наистина.
http://metheobscure.deviantart.com/
Харесвам го повече като злодей. Изненада? :)
4/19/2009
не се цитирам с двоеточие, remember
знаете ли какво е Жулиет Бинош? Жена.
знаете ли какво е Джони Деп? Шоколад.
а целият филм е едно изкушение.
Джони Деп, колкото и да не ми се иска да го призная, е роден не само за кино, но и за да се носят из въздуха въздишки по негов адрес
плувам там, където е най-дълбоко и вълните са най-големи
не ми се беше случвало от тонове време да напиша нещо без никакви глупави замисли и без да съм извадила линията
завърна се старото ми увлечение към Ралф Файнс и Портисхед, което значи, че все пак са останали хора и групи, на които да съм фенка
уютът в архаичните, природо-описателни похвати на Толкин попива цялата ти жажда като гъба
Хичкок е зловещ, u know
затварям вратата и сънувах началото на един creepy филм, преследващ ме от януари до сега
най-добрият молив е подострен, а една обратна захапка просто чака
скучни сте, но и аз съм такава, така че може спокойно да дишате
никой не ми направи слънчев кекс, а щом не чувам смях, значи не са тук
фрапиращото е, че когато чета онова, което съм написала, го правя така машинално и безчувствено, дори не успявам да се разбера
ако четеш много някой автор и по някаква случайост авторът си ти, започваш да мислиш в своя писмен стил
човек си влияе, пряко и косвено
оранжеви рошави коси
къде сте?
спомени и мънички епохи посърват във времето и забравата, но когато мислиш, че са най-отдалечени, застанали на прага на истинското безследие, то те се завръщат по-големи и ярки от всякога
мога да слушам английски акцент по цяла вечер, да заспивам на псевдоексцентрични филми за Втората световна война, в които участват, ослепителни и обаятелни, Кийра и Сиена
съжалявам, че не се казвам Сирена
бих кръстила момиченцето си Сирена
Сирена, научи ли за утре?
Сирена, защо ме лъжеш?
Сирена, не рови в храната!
Сирена, кой те удари?
Сирена, невъзможна си!
някаква ирония щеше да ме контрира, но аз спрях
Милен Психопата не идва.
тейк ми ту дъ конфешънъл
а'м реди ту адмит ол ма' мистейкс, ол ма' ригретс, ол дет'с стил ънсед
по дяволите, марионетки
знаете ли какво е Джони Деп? Шоколад.
а целият филм е едно изкушение.
Джони Деп, колкото и да не ми се иска да го призная, е роден не само за кино, но и за да се носят из въздуха въздишки по негов адрес
плувам там, където е най-дълбоко и вълните са най-големи
не ми се беше случвало от тонове време да напиша нещо без никакви глупави замисли и без да съм извадила линията
завърна се старото ми увлечение към Ралф Файнс и Портисхед, което значи, че все пак са останали хора и групи, на които да съм фенка
уютът в архаичните, природо-описателни похвати на Толкин попива цялата ти жажда като гъба
Хичкок е зловещ, u know
затварям вратата и сънувах началото на един creepy филм, преследващ ме от януари до сега
най-добрият молив е подострен, а една обратна захапка просто чака
скучни сте, но и аз съм такава, така че може спокойно да дишате
никой не ми направи слънчев кекс, а щом не чувам смях, значи не са тук
фрапиращото е, че когато чета онова, което съм написала, го правя така машинално и безчувствено, дори не успявам да се разбера
ако четеш много някой автор и по някаква случайост авторът си ти, започваш да мислиш в своя писмен стил
човек си влияе, пряко и косвено
оранжеви рошави коси
къде сте?
спомени и мънички епохи посърват във времето и забравата, но когато мислиш, че са най-отдалечени, застанали на прага на истинското безследие, то те се завръщат по-големи и ярки от всякога
мога да слушам английски акцент по цяла вечер, да заспивам на псевдоексцентрични филми за Втората световна война, в които участват, ослепителни и обаятелни, Кийра и Сиена
съжалявам, че не се казвам Сирена
бих кръстила момиченцето си Сирена
Сирена, научи ли за утре?
Сирена, защо ме лъжеш?
Сирена, не рови в храната!
Сирена, кой те удари?
Сирена, невъзможна си!
някаква ирония щеше да ме контрира, но аз спрях
Милен Психопата не идва.
тейк ми ту дъ конфешънъл
а'м реди ту адмит ол ма' мистейкс, ол ма' ригретс, ол дет'с стил ънсед
по дяволите, марионетки
4/18/2009
Missing someone?
Христос Воскресе за всички, които ще четат тук.
Просто защото трябва да го кажа.
във капка синя тишина се давя
а светлите лъчи загубиха се на повърхността
пречупена, събрана и отново разпиляна
върху подводните скали полагам сънена глава
Геройство е да преодолееш умората, горчивината от взиране в небе, съзвездия и думи, събрала се в очите, и да разкажеш за всички онези сцени, които въртиш наум или ненадейно се играят пред погледа ти; за всички случайности, които правят слънцето по-топло, а сенките по-хладни и дебели; и най-вече за проклетите неслучайности, спуснали се из всички живи и мъртви души в някаква необятна мрежа, подобна на паяжина, нежна и крехка, но милиони пъти по-непробиваема.
Нито едно явление, предмет или пък същество не заслужава да бъде описано с обикновени думи.
Ако случайно се заклещите между три песни, които просто не искат да се откъснат от мислите ви, то да направите крачка, да се отърсите от тях и да откриете нова музика, в която да се влюбите, би било най-доброто решение.
Хващам папките с непрослушани тракове и психически се подготвям да открия новия си заслон, новото пристанище в морето на въображението. Христос Воскресе от сутрешната ми гледна точка, която е много по-светла, но скоро надвисналият дъжд ще я промие. Някакъв приятен преддъждовен пролетен дневен мрак се е спуснал и безочливо нахлува през прозорците, отразява се в очите на братовчед ми, който със стиснати юмручета е събрал целия ентусиазъм и вълнение на света само защото със заблуждаваща сила ще пропука красивобоядисаните черупки на десетина яйца. Аз минавам през стаите и погледите им, очакваща един също толкова малък провал да не се е променил до непознаваемост и просто да съм се объркала, подведена от нюансите на тъмнината и бетоненопълзящите учични светлини.
По някаква ирония на съдбата неделя щеше да бъде денят, който да излезе последен от този период на бързане и перманентно безсъние, щеше да заключи вратата и демонстративно да изхвърли ключа в някоя препускаща по стръмен склон река. Тогава се очакваше аз да си отдъхна, да избърша пот от чело и след заветна доза сънища да отворя очи, без да гоня автобуса, след като вече е тръгнал и хвърля възкресена прах от мръсния асфалт в лицето ми.
До този момент поведението ми се връзва най-вече с епитетите пасивно-доброжелателна и пасивно-усещаща-липса, което никога не е по-добрият вариант, защото колкото и забележителни и проникновени същества да са хората, те не умеят да четат липсата в бездействието.
Ще се опитам да разнищя божиите слова като скъсан ръкав от тънка прежда; ще опитам да хвърля няколко мълнии върху вредните си навици и да въведа ред в хаоса, прикрит под спокоен тон и видима уравновесеност. От вчера се носи малко недостоверният слух, че някакъв луд е избягал от някъде и сега се разхожда свободен из града, въоръжен с ножове.
Колкото и смешно да звучи, то аз бях убедена, че ако това е истина, той ще изскочи внезапно пред прозореца ми, а сърцето ми няма да понесе сбъдването на знамението и просто ще се пръсне. И без това страховете трябва постоянно и градивно да се подхранват, защото иначе има вероятност да пропаднат безвъзратно в черна дупка. А животът е скучен без страх, както, надявам се, знаете. Разбира се, всяка вечер, когато остана насаме със себе си, тишината и тъмносиния мрак, нарушаван от незначителна струйка нощна светлина, малките страхови рецептори започват да се пробуждат и тихо да ми шепнат за абсурднонелепите си тревоги. Аз едва забележимо се обръщам към тях, опитваща да ги успокоя някак, защото както кучетата надушват страха, така и страхът надушва себе си. Повтарям си "Бранислав Нушич. Бранислав Нушич.", а после си мисля за всички онези забавни неща, които са ми казвали разни усмихнати хора. Мисля, че след като издадох тайната и триковете си, тази нощ ще остана невъоръжена и безразсъдно бедна откъм идеи, с които някак се спасявам от луди, ножове, прокажени и така нататък плашещи ме видения.
Но тъй като денят е не какъв да е, а Велик, аз прескачам темата за тъмното и стенещите шепоти на вятъра, разнасящи се през витото стълбище към втория етаж, рикоширащи през зловещото огледало в пустия коридор и гмуркащи се в онова на първия етаж, разположено точно срещу леглото ми, през една затворена врата разстояние - и започвам да говоря за други весели и непораждащи буца в гърлото теми.
Едно от важните неща, които трябва да споделя, е, че ароматът от шоколадово яйце разбърква чувствата като миш-маш и ме бута към летището с билет в ръка, направо към любимото ми място - кралство Носталгия. Там летя над дъгите и жадно се упоявам с всички видове опиати, като най-големите ми предпочитания клонят към аромати от миналото. Дали от първия ми компютър, шоколадово яйце, кутии от темперни боички или червилата на мама, които наблюдавах с невъобразимо възхищение, след като ги разпиляваше върху леглото, за да ги сложи отново в дамската си чанта - това няма никакво значение. Важното е, че е кратко като дежа ву и с всеки следващ път опитът да уловя носталгичното усещане става все по-жалък и все по-жалък, защото това, което ме дели от него, са някакви нищожни сантиметри. Както когато изпуснах първия и последен хелиев балон, който притежавах, така и тези спомени съществуват, за да се реят утопично сред въздуха и облаците с форма на Мики Маус, човка на патица или пък гигантска лъжица и аз никога да не ги стигна.
Освен спомени, вършеещи в неочаквани времена, съществуват една шепа очаквани хора и моменти, които са в състояние да ме побъркат или пък да не докоснат нито един клавиш, принадлежащ на величествения орган на душата ми.
Тук гордо и смразяващо Бах разкъсва въздушната идилия и разни заглушени писъци и блестящи погледи ме пронизват през далечината. Напрежението расте, а аз, потънала в истерия и могъща липса на ориентация, се мъча да запуша ушите си, за да не доловя смъртоносната честота в гласовете им. С мъка и гърчове някак достигам дистанционното и успявам да премина към следваща мелодия, която носи етикет "реге", напълно контрастираща на предишните кризисни звуци. "Следваща", мисля си аз. Това не се вписва в цялата апокалиптична живопис, рисуваща се сама с похвати на да Винчи и хъс, присъщ на най-големия безделник, вечно кроящ планове за голямото си бъдеще.
Та, тези хора, намиращи се тук и там, стъпили на произволни свтелочувствителни петна в съзнанието ми, обагрени в различни цветове, отвреме-навреме правят крачка и аз усещам с повърхността на кожата и сетивата си, че нещо или някой се опитва да наруши хомеостазата ми. Харесва ми, разбира се, море без вълни е като залез без ветрове. Невъзможно красиво, знам. Осъзнавам, че някои от тях изглеждат като размиваща се точка, подложена на устоите на времето и мъглявината на погледа ми. Някои от тях са точки, защото аз го пожелах, дори им дадох ново име, за да не цапам света и възприятията си със старото. Други са някъде там, а "там" е все още несигурна дестинация, към която може би някога или може би никога няма да поема.
Към цялата епопея, посветена на случващи се и смугло провиращи се през ежедневието ми явления, прибавям и обичайното изброяване, което винаги ме е спасявало по някакъв начин.
Ще вметна и, че сънувах какво несравнимо задоволство доставя способността да опишеш определено усещане с най-изкривените си думи и резултатът да се окаже абсолютно разбиране и преживяване от читателската публика. После сънувах, че е велико да опишеш колко е велико да опишеш правилно осезание и колко жалки са пишещите хора, които вечтно топлят ръцете си над огньове от лъжовни думи.
Замислям се, оглеждам се, лилавите стени и Кралица Сали, напълно незаинтересовани от безгласните ми спорове, са се отдали на битието си; тефтерите, изпълнени с полусчупени и стоманени вериги от изречения и въздишки, не ме блазнят, затова избирам просто да завърша с поредната плашеща истина, която някога, ако имам сили и желание, ще се опитам да опровергая. И то не по пътя на математиката.
Известен факт беше и все още е този, че всичко се забравя. Все още не искам да вярвам и на това, че всичко минава и с всичко се свиква.
Последният ми нанесен словесен удар беше:
"Всичко се научава".
В какъв машинен свят живеем, заблуден мой мироглед! Всички зъбни колелца са смазани и въртят живота ни с хода на еволюцията и глупостта. Просто следвай проклетите правила и някой ден ще откриеш, че си оцелял.
Всичко гениално е просто.
Просто защото трябва да го кажа.
във капка синя тишина се давя
а светлите лъчи загубиха се на повърхността
пречупена, събрана и отново разпиляна
върху подводните скали полагам сънена глава
Геройство е да преодолееш умората, горчивината от взиране в небе, съзвездия и думи, събрала се в очите, и да разкажеш за всички онези сцени, които въртиш наум или ненадейно се играят пред погледа ти; за всички случайности, които правят слънцето по-топло, а сенките по-хладни и дебели; и най-вече за проклетите неслучайности, спуснали се из всички живи и мъртви души в някаква необятна мрежа, подобна на паяжина, нежна и крехка, но милиони пъти по-непробиваема.
Нито едно явление, предмет или пък същество не заслужава да бъде описано с обикновени думи.
Ако случайно се заклещите между три песни, които просто не искат да се откъснат от мислите ви, то да направите крачка, да се отърсите от тях и да откриете нова музика, в която да се влюбите, би било най-доброто решение.
Хващам папките с непрослушани тракове и психически се подготвям да открия новия си заслон, новото пристанище в морето на въображението. Христос Воскресе от сутрешната ми гледна точка, която е много по-светла, но скоро надвисналият дъжд ще я промие. Някакъв приятен преддъждовен пролетен дневен мрак се е спуснал и безочливо нахлува през прозорците, отразява се в очите на братовчед ми, който със стиснати юмручета е събрал целия ентусиазъм и вълнение на света само защото със заблуждаваща сила ще пропука красивобоядисаните черупки на десетина яйца. Аз минавам през стаите и погледите им, очакваща един също толкова малък провал да не се е променил до непознаваемост и просто да съм се объркала, подведена от нюансите на тъмнината и бетоненопълзящите учични светлини.
По някаква ирония на съдбата неделя щеше да бъде денят, който да излезе последен от този период на бързане и перманентно безсъние, щеше да заключи вратата и демонстративно да изхвърли ключа в някоя препускаща по стръмен склон река. Тогава се очакваше аз да си отдъхна, да избърша пот от чело и след заветна доза сънища да отворя очи, без да гоня автобуса, след като вече е тръгнал и хвърля възкресена прах от мръсния асфалт в лицето ми.
До този момент поведението ми се връзва най-вече с епитетите пасивно-доброжелателна и пасивно-усещаща-липса, което никога не е по-добрият вариант, защото колкото и забележителни и проникновени същества да са хората, те не умеят да четат липсата в бездействието.
Ще се опитам да разнищя божиите слова като скъсан ръкав от тънка прежда; ще опитам да хвърля няколко мълнии върху вредните си навици и да въведа ред в хаоса, прикрит под спокоен тон и видима уравновесеност. От вчера се носи малко недостоверният слух, че някакъв луд е избягал от някъде и сега се разхожда свободен из града, въоръжен с ножове.
Колкото и смешно да звучи, то аз бях убедена, че ако това е истина, той ще изскочи внезапно пред прозореца ми, а сърцето ми няма да понесе сбъдването на знамението и просто ще се пръсне. И без това страховете трябва постоянно и градивно да се подхранват, защото иначе има вероятност да пропаднат безвъзратно в черна дупка. А животът е скучен без страх, както, надявам се, знаете. Разбира се, всяка вечер, когато остана насаме със себе си, тишината и тъмносиния мрак, нарушаван от незначителна струйка нощна светлина, малките страхови рецептори започват да се пробуждат и тихо да ми шепнат за абсурднонелепите си тревоги. Аз едва забележимо се обръщам към тях, опитваща да ги успокоя някак, защото както кучетата надушват страха, така и страхът надушва себе си. Повтарям си "Бранислав Нушич. Бранислав Нушич.", а после си мисля за всички онези забавни неща, които са ми казвали разни усмихнати хора. Мисля, че след като издадох тайната и триковете си, тази нощ ще остана невъоръжена и безразсъдно бедна откъм идеи, с които някак се спасявам от луди, ножове, прокажени и така нататък плашещи ме видения.
Но тъй като денят е не какъв да е, а Велик, аз прескачам темата за тъмното и стенещите шепоти на вятъра, разнасящи се през витото стълбище към втория етаж, рикоширащи през зловещото огледало в пустия коридор и гмуркащи се в онова на първия етаж, разположено точно срещу леглото ми, през една затворена врата разстояние - и започвам да говоря за други весели и непораждащи буца в гърлото теми.
Едно от важните неща, които трябва да споделя, е, че ароматът от шоколадово яйце разбърква чувствата като миш-маш и ме бута към летището с билет в ръка, направо към любимото ми място - кралство Носталгия. Там летя над дъгите и жадно се упоявам с всички видове опиати, като най-големите ми предпочитания клонят към аромати от миналото. Дали от първия ми компютър, шоколадово яйце, кутии от темперни боички или червилата на мама, които наблюдавах с невъобразимо възхищение, след като ги разпиляваше върху леглото, за да ги сложи отново в дамската си чанта - това няма никакво значение. Важното е, че е кратко като дежа ву и с всеки следващ път опитът да уловя носталгичното усещане става все по-жалък и все по-жалък, защото това, което ме дели от него, са някакви нищожни сантиметри. Както когато изпуснах първия и последен хелиев балон, който притежавах, така и тези спомени съществуват, за да се реят утопично сред въздуха и облаците с форма на Мики Маус, човка на патица или пък гигантска лъжица и аз никога да не ги стигна.
Освен спомени, вършеещи в неочаквани времена, съществуват една шепа очаквани хора и моменти, които са в състояние да ме побъркат или пък да не докоснат нито един клавиш, принадлежащ на величествения орган на душата ми.
Тук гордо и смразяващо Бах разкъсва въздушната идилия и разни заглушени писъци и блестящи погледи ме пронизват през далечината. Напрежението расте, а аз, потънала в истерия и могъща липса на ориентация, се мъча да запуша ушите си, за да не доловя смъртоносната честота в гласовете им. С мъка и гърчове някак достигам дистанционното и успявам да премина към следваща мелодия, която носи етикет "реге", напълно контрастираща на предишните кризисни звуци. "Следваща", мисля си аз. Това не се вписва в цялата апокалиптична живопис, рисуваща се сама с похвати на да Винчи и хъс, присъщ на най-големия безделник, вечно кроящ планове за голямото си бъдеще.
Та, тези хора, намиращи се тук и там, стъпили на произволни свтелочувствителни петна в съзнанието ми, обагрени в различни цветове, отвреме-навреме правят крачка и аз усещам с повърхността на кожата и сетивата си, че нещо или някой се опитва да наруши хомеостазата ми. Харесва ми, разбира се, море без вълни е като залез без ветрове. Невъзможно красиво, знам. Осъзнавам, че някои от тях изглеждат като размиваща се точка, подложена на устоите на времето и мъглявината на погледа ми. Някои от тях са точки, защото аз го пожелах, дори им дадох ново име, за да не цапам света и възприятията си със старото. Други са някъде там, а "там" е все още несигурна дестинация, към която може би някога или може би никога няма да поема.
Към цялата епопея, посветена на случващи се и смугло провиращи се през ежедневието ми явления, прибавям и обичайното изброяване, което винаги ме е спасявало по някакъв начин.
Ще вметна и, че сънувах какво несравнимо задоволство доставя способността да опишеш определено усещане с най-изкривените си думи и резултатът да се окаже абсолютно разбиране и преживяване от читателската публика. После сънувах, че е велико да опишеш колко е велико да опишеш правилно осезание и колко жалки са пишещите хора, които вечтно топлят ръцете си над огньове от лъжовни думи.
Замислям се, оглеждам се, лилавите стени и Кралица Сали, напълно незаинтересовани от безгласните ми спорове, са се отдали на битието си; тефтерите, изпълнени с полусчупени и стоманени вериги от изречения и въздишки, не ме блазнят, затова избирам просто да завърша с поредната плашеща истина, която някога, ако имам сили и желание, ще се опитам да опровергая. И то не по пътя на математиката.
Известен факт беше и все още е този, че всичко се забравя. Все още не искам да вярвам и на това, че всичко минава и с всичко се свиква.
Последният ми нанесен словесен удар беше:
"Всичко се научава".
В какъв машинен свят живеем, заблуден мой мироглед! Всички зъбни колелца са смазани и въртят живота ни с хода на еволюцията и глупостта. Просто следвай проклетите правила и някой ден ще откриеш, че си оцелял.
Всичко гениално е просто.
I wake up every evening with a big smile on my face
Струва ми се, че днес е събота. Събота е.
Сънувах, че седя в скута на Ралф Файнс и го моля да ми разкаже историята за Оскар и Лусинда. Той започва да говори за Оскар, изведнъж спира и казва:
- А коя е Лусинда?
- Онази с оранжевата коса - отвръщам аз.
След или преди това сънувах как търся в бушуващото море моя анимационен злодей, който съм сънувала преди много години и просто трябва да открия отново. Но не виждам него, а някакви рисувани двуизмерни чудовища и freaks, полюшвани от вълните.
След това се хвърлям в дизайн и хора, които явно ме притесняват или за които явно мисля, без да знам.
Тази седмица, напълно лишена от сън, е на път да завърши, Май полита към мен със страшна скорост - поредният месец в началото на годината, който се завърта и докато съм се обърнала, за да го уловя с поглед, той вече си е отишъл.
Слушам "Just like heaven" /филма/, а пък Кийра за първи път ме впечатлява толкова много в живота ми. Младият съсед, който вече си има дете и който рядко срещам с него, се казва Георги; памук, яйца и възможност за творчество ме чакат в кухнята, а оттам нататък...
наистина не знам.
"Show me show me how you do that trick. The one that makes me scream ", he saId
"The one that makes me laugh", he said.
And threw his arms around my neck
"Show me how you do it
And I promise you
I promise that
I'll run away with you
I'll run away with you.."
Сънувах, че седя в скута на Ралф Файнс и го моля да ми разкаже историята за Оскар и Лусинда. Той започва да говори за Оскар, изведнъж спира и казва:
- А коя е Лусинда?
- Онази с оранжевата коса - отвръщам аз.
След или преди това сънувах как търся в бушуващото море моя анимационен злодей, който съм сънувала преди много години и просто трябва да открия отново. Но не виждам него, а някакви рисувани двуизмерни чудовища и freaks, полюшвани от вълните.
След това се хвърлям в дизайн и хора, които явно ме притесняват или за които явно мисля, без да знам.
Тази седмица, напълно лишена от сън, е на път да завърши, Май полита към мен със страшна скорост - поредният месец в началото на годината, който се завърта и докато съм се обърнала, за да го уловя с поглед, той вече си е отишъл.
Слушам "Just like heaven" /филма/, а пък Кийра за първи път ме впечатлява толкова много в живота ми. Младият съсед, който вече си има дете и който рядко срещам с него, се казва Георги; памук, яйца и възможност за творчество ме чакат в кухнята, а оттам нататък...
наистина не знам.
"Show me show me how you do that trick. The one that makes me scream ", he saId
"The one that makes me laugh", he said.
And threw his arms around my neck
"Show me how you do it
And I promise you
I promise that
I'll run away with you
I'll run away with you.."
4/17/2009
Тринайсет плачещи върби
Ръцете ми отново са поразяващо студени, но друго е онова, което се плъзга под кожата ми, зловещо и вледеняващо.
Чувствам се едновременно напълно неизаинтересована и абсолютно запленена от всичко и всички. Боли ме, когато разбера, че улиците, по които минавам и ароматите, които вдишвам, парят дълбоко и ме препращат години назад във времето, когато обикновени неща са се случвали, но сега вече ги няма и носталгията ме тресе и разтърсва, разтърсва и тресе. Пак и пак. А аз нямам похвати, думи и нищожна идея как да разкрия тайната й магичност.
Днес е ден, в който съм готова да боготворя всичко ярко и отличаващо се, бих се вклюбила в люляковите храсти, цветно надвиснали над оградите; в другите цветя, чиито имена не знам, но отдалече превръщат света в най-прекрасния шеджовър, който някога съзнанието ми е запечатвало; във всички брези, тополи и плачещи върби, молежи да ги обичаш с нежните си, посърнали от меланхолия и нежност клони. Имам неописуемо голяма нужда от свръхдоза кино, музика, любов по книжни страници и тръпка. Въображение и вдъхновение са двете най-големи думи; думите на този ден, в който някакво сладко удовлетворение ме гони само защото успях да събера парчетата на един текст, среднощно надрскан върху жълта хартия с черен химикал. Да, щом свършиш нещо, дори едно-единствено нещо, всички останали задачи тежат някак по-малко на съвестта. Разбрах го.
Другата теза, до която веднъж случайно достигнах и за малко повярвах в нея, е, че колкото по-хубаво изглежда нещо отблизо, толкова по-зле изглежда отдалеч. Обратна пропорционалност, но все пак не забравяйте, има изключения.
И в каквито и бури, урагани и въпроси да се забъркате и оплетете, помнете, някои неща не се променят.
Класика.
Чувствам се едновременно напълно неизаинтересована и абсолютно запленена от всичко и всички. Боли ме, когато разбера, че улиците, по които минавам и ароматите, които вдишвам, парят дълбоко и ме препращат години назад във времето, когато обикновени неща са се случвали, но сега вече ги няма и носталгията ме тресе и разтърсва, разтърсва и тресе. Пак и пак. А аз нямам похвати, думи и нищожна идея как да разкрия тайната й магичност.
Днес е ден, в който съм готова да боготворя всичко ярко и отличаващо се, бих се вклюбила в люляковите храсти, цветно надвиснали над оградите; в другите цветя, чиито имена не знам, но отдалече превръщат света в най-прекрасния шеджовър, който някога съзнанието ми е запечатвало; във всички брези, тополи и плачещи върби, молежи да ги обичаш с нежните си, посърнали от меланхолия и нежност клони. Имам неописуемо голяма нужда от свръхдоза кино, музика, любов по книжни страници и тръпка. Въображение и вдъхновение са двете най-големи думи; думите на този ден, в който някакво сладко удовлетворение ме гони само защото успях да събера парчетата на един текст, среднощно надрскан върху жълта хартия с черен химикал. Да, щом свършиш нещо, дори едно-единствено нещо, всички останали задачи тежат някак по-малко на съвестта. Разбрах го.
Другата теза, до която веднъж случайно достигнах и за малко повярвах в нея, е, че колкото по-хубаво изглежда нещо отблизо, толкова по-зле изглежда отдалеч. Обратна пропорционалност, но все пак не забравяйте, има изключения.
И в каквито и бури, урагани и въпроси да се забъркате и оплетете, помнете, някои неща не се променят.
Класика.
4/16/2009
Resist the world. The only way you can be saved.
На западния фронт нищо ново. На източния също.
Някъде по средата се намирам аз, разпъната на кръст между две противоположни гледни точки и между собствената си ос и нейната проекция. Прекрасно.
Все още не мога да проумея как застивам за секунди и просто започвам да пиша, а когато отида там, всички заобикалящи предмети се размиват в неразбираема за мен мъгла, в която всъщност чувствам.
Не го разбирам. Плюс това чух думи, които са повече от достатъчни за създаването на един огромен анализ, свързан с човека, неговата душа, морал, пороци, добродетели, природа и интинкт.
Цитирам: "Аз съм такъв човек, който може да унижава, да тъпче, да гази хората, но накрая винаги им пише тройка."
Какво да отговоря на това? Какво да мисля?
Усложненията обожават да ме следват.
Някъде по средата се намирам аз, разпъната на кръст между две противоположни гледни точки и между собствената си ос и нейната проекция. Прекрасно.
Все още не мога да проумея как застивам за секунди и просто започвам да пиша, а когато отида там, всички заобикалящи предмети се размиват в неразбираема за мен мъгла, в която всъщност чувствам.
Не го разбирам. Плюс това чух думи, които са повече от достатъчни за създаването на един огромен анализ, свързан с човека, неговата душа, морал, пороци, добродетели, природа и интинкт.
Цитирам: "Аз съм такъв човек, който може да унижава, да тъпче, да гази хората, но накрая винаги им пише тройка."
Какво да отговоря на това? Какво да мисля?
Усложненията обожават да ме следват.
4/14/2009
четене и писане - ужас и злини
Така се почва - с чужди думи и чужди похвати - расте, четеш, попиваш.
Кратко и ясно винаги е най-добре и бих излъгала адски нагло, ако не кажа, че съм повлияна и ме разяжда вътрешно разочарование, че нямам толкова римъм в думите и толкова думи в ритъма!
Кофти, но започвам!
Кратко и ясно винаги е най-добре и бих излъгала адски нагло, ако не кажа, че съм повлияна и ме разяжда вътрешно разочарование, че нямам толкова римъм в думите и толкова думи в ритъма!
Кофти, но започвам!
4/13/2009
"Скица на Чудомир"
Усещам, че днес ще пиша. Макар да трябва да пиша на съвсем друго място, напълно други думи, по съвършено различна тема. Защото тук тема няма.
А аз съм все същата - напред-назад, надолу-нагоре, щастлива-тъжна, упорита и смирена.
В процес на търсене и на претърсване се спирам пред въпроси, чиито отговори предусещам и с болка си признавам, че не мога да променя, дори чрез силата на внушението.
Представете си, че правите нещо, както и колкото можете, и изведнъж ви осенява мисълта, че няма как да отидете по-нататък, защото сте просто неспособни.
Така се чувствам аз. Така пиша, когато съм далеч от дългите изречения, в които обичам да се оплитам. Така се спасявам. С кратки, точни факти.
Имам си черта. За жалост доста рано го забелязвам. Трябваше да се случи след като зад гърба ми са останали..
Както и да е.
Всички, и то на всички места, където могат, са излели чувствата си в строфи, лирики или изписани гневни викове. Обобщено звучат като "Искам те, но, по дяволите, животът е скапан и съм толкова щастлив/щастлива, so would you be my baby?"
Хората са полудели и желаят ли, желаят някого или пък се правят, че не е така със смешни, трагични, а понякога и драматични многоточия. Не ги виня.
Нямам желание да пиша повече, но необходимостта, строгата необходимост ме принуждава, заставам между чук и наковалня и в точно тези моменти, в които не знам с кое и как да започна, кога ще свърша и как въобще се случи да съм такава - тогава ми се иска да осъществя поне още някоя от онези малки натрапчиви мечти, които понякога са адски безценни и те събуждат като горещо и ароматно кафе, а в други случаи хората ги слагат като украшения на егото и индивидуалността си, защото е по-приятно да си някакъв със стил и стил върху стила.
Ще бъда старомодна и ще се концентрирам върху обикновените разговори, но преди това се съветвам да напиша нещо мъдро; нещо, което да се блъсне и рикошира някъде; нещо, което има силата да промени.
На прага на молитва съм. Не защото съм отчаяна, безбожно уморена или просто безсилна.
Преди време бях разбрала, че хората ще са много по-щастливи, ако отделят три минути на ден, през които да бъдат искрени. Напълно искрени. И не, не отделят. Ако просто бъдат искрени, когато искат да са. Ей така, за три минути.
Три, много ли са?
Обичам дядо си. Но той започва да ме притеснява.
Луната вие, боже, прости ми.
И нека винаги, винаги рисува, защото много го обичам!
. мъчно ми е
. слушам вокала на Savage Garden - Darren Hayes очевидно
. не ми се пише правилно, на кирилица, но се научих и свикнах
. трябваше да съм в Пловдив. Утре
. души
. думи
. толкова малко думи, но има нещо съдбовно с "епи"
И "епи" означава "над". Боби.
. копеле
. представете си, че казвах "копеле"
. понякога трябва да те чуят
. за да разбереш, че никога не е трябвало да проговаряш
. my love for you insatiableee!
. иде ми да се захапя
Многоточие!
А аз съм все същата - напред-назад, надолу-нагоре, щастлива-тъжна, упорита и смирена.
В процес на търсене и на претърсване се спирам пред въпроси, чиито отговори предусещам и с болка си признавам, че не мога да променя, дори чрез силата на внушението.
Представете си, че правите нещо, както и колкото можете, и изведнъж ви осенява мисълта, че няма как да отидете по-нататък, защото сте просто неспособни.
Така се чувствам аз. Така пиша, когато съм далеч от дългите изречения, в които обичам да се оплитам. Така се спасявам. С кратки, точни факти.
Имам си черта. За жалост доста рано го забелязвам. Трябваше да се случи след като зад гърба ми са останали..
Както и да е.
Всички, и то на всички места, където могат, са излели чувствата си в строфи, лирики или изписани гневни викове. Обобщено звучат като "Искам те, но, по дяволите, животът е скапан и съм толкова щастлив/щастлива, so would you be my baby?"
Хората са полудели и желаят ли, желаят някого или пък се правят, че не е така със смешни, трагични, а понякога и драматични многоточия. Не ги виня.
Нямам желание да пиша повече, но необходимостта, строгата необходимост ме принуждава, заставам между чук и наковалня и в точно тези моменти, в които не знам с кое и как да започна, кога ще свърша и как въобще се случи да съм такава - тогава ми се иска да осъществя поне още някоя от онези малки натрапчиви мечти, които понякога са адски безценни и те събуждат като горещо и ароматно кафе, а в други случаи хората ги слагат като украшения на егото и индивидуалността си, защото е по-приятно да си някакъв със стил и стил върху стила.
Ще бъда старомодна и ще се концентрирам върху обикновените разговори, но преди това се съветвам да напиша нещо мъдро; нещо, което да се блъсне и рикошира някъде; нещо, което има силата да промени.
На прага на молитва съм. Не защото съм отчаяна, безбожно уморена или просто безсилна.
Преди време бях разбрала, че хората ще са много по-щастливи, ако отделят три минути на ден, през които да бъдат искрени. Напълно искрени. И не, не отделят. Ако просто бъдат искрени, когато искат да са. Ей така, за три минути.
Три, много ли са?
Обичам дядо си. Но той започва да ме притеснява.
Луната вие, боже, прости ми.
И нека винаги, винаги рисува, защото много го обичам!
. мъчно ми е
. слушам вокала на Savage Garden - Darren Hayes очевидно
. не ми се пише правилно, на кирилица, но се научих и свикнах
. трябваше да съм в Пловдив. Утре
. души
. думи
. толкова малко думи, но има нещо съдбовно с "епи"
И "епи" означава "над". Боби.
. копеле
. представете си, че казвах "копеле"
. понякога трябва да те чуят
. за да разбереш, че никога не е трябвало да проговаряш
. my love for you insatiableee!
. иде ми да се захапя
Многоточие!
4/11/2009
Run for your life
Моля ви, не казвайте на никого, но той.. той плаче.
И може би просто трябваше да го видя.
Цялата горя, но след някакви минути високата температура ще спадне, а светът отново ще се закрепи и уравновеси пред потъналите в мерло очи.
Няма да треперя въобще, нищо, нито трепет, няма да си мисля, че виното е причината за другите причини и ще се върна към старите навици и новите въпроси.
Тук аз спрях. И толкова много искам да спра. Жадувам да повдигна рамката и да излезна от картината, да пробягам по бялата стена и да открия друга композиция, в която да се впиша.
Но не, не е виното. Ако бях пияна, нямаше да успея да напиша и една дума, и жалкото е, че аз дори не искам да съм пияна. Но пък е успокояващо и странно приятно, че когато пиеш вино, не те боли. Буквално. Врязах бирена капачка в пръста си и дори не забелязах как кървя. Да, бих го правила отново и отново, но защо?
Следа.
Защото имам чувството, че всичко започна с руския. И ако не е така, то просто трябва да си измисля начало.
Сънят не спира да бъде недостатъчен, но думите, които търся, са много, много далеч от изписаните досега. Вероятно няма да ги открия, но се очаква да мина през девет планини в десета, девет езера в десето, девет океана в десети и така нататък.
Снощи се прибирах, затворена между небе и земя, замислена - без саундтрак, без илюзии.
Над мен тегнеше тъмносиня шир, обсипана с малки и блещукащи точици. Въздухът бе хладен и сравнително лек, а аз се прибирах с полузамъглено зрение и полузамъглено съзнание. Тогава осъзнах великата истина за губенето и печеленето, но както с всичко останало, което се отнася до мен и считам за велико, я забравих. Страхувах се от тъмните дворове, шумящите листа и орязаните дървета. Кучетата лаеха, а синджирите им жулеха оградите. Радиата в потъналите в тишина, сън и мрак къщи излъчваха и вледеняваха с ужаса си. Но аз бях почти свободна, без илюзии.
От десет до сега всяка секунда загивам за сън, а след това отново се прераждам в себе си, молеща за тишина. На единия бряг са застанали всички доводи, които Трябва да ме накарат да направя нещо, каквото и да е, просто нещо наистина полезно, което може и да отрази или пречупи светлината.
Но аз преплувах, стигнах до другия бряг и избрах да пиша тук - напук очеизбождащите обстоятелства.
Да, да, да...
Щом затворя очи, светът внезапно се покрива с черен плащ, а след това изчезва като фантом. Но отворя ли ги, разбирам как някой, някъде там, очаква аз да бъда нещо повече.
Дори самата аз го очаквах неизмеримо дълго време, вярвах във факта, но ето че уликите са милиарди пъти по-силни от онова, което някои наричат съдба или пък магия.
Най-добрите точки, на които да застанеш и да се провикнеш "Старт", изпълзяват пред погледа ти, когато:
- е понеделник;
- е първи януари;
- е утре;
- си се изкъпал.
Животът е много по-хубав, когато се изкъпеш. Факт. Сякаш сваляш вината, пропуснатите шансове, безумно глупавото си поведение и пренебрегнатите хора и възможности, лудостта, ирационалността, действието, бездействието - всичките товари.
Излиташ с парата и се молиш, когато отвориш очи, да са се изпарили и онези кипящи въпроси, които избиват като огромни мехури по крехката ти психика.
Животът е по-хубав, когато:
- се изкъпеш;
- се наспиш след дълго безсъние;
- имаш нова мечта;
- си чертаеш красиво бъдеще и вярваш в него;
- имаш обещаващ план;
- се движиш по плана;
- планът ти проработи;
- си достатъчно свободен, за да разбереш, че плановете могат да провалят всичко;
- не вярваш на обещания;
- не обещаваш;
- вдигаш телефона;
- не си възлагаш срокове за щастие;
- правиш всичко, за да можеш да кажеш "да", когато и да е;
- не отлагаш;
- някой те изненада;
- откриеш песен, която дълго си търсил;
- откриеш забравена любов;
- се отдадеш на нещо с цялата си същност;
- просто не можеш да правиш нищо друго, освен да мислиш за някого; мисли, които сладко те разграждат;
- се движиш;
- топлиш ръцете си с чаша горещ чай/шоколад/ мляко с нес;
- имаш силите да гледаш в очите до болка;
- помниш и това е хубаво въпреки всичко;
- създадеш нещо;
- изненадаш приятно себе си;
- изненадаш приятно някой друг;
- откриеш, че си се променил в сънищата си - към по-добро;
- захапеш някого;
- всичко казано е смешно;
- откриеш вдъхновение;
- и го сграбчиш, без да пускаш;
- задраскаш задачите в списъка;
- изхвърлиш целия списък;
- и направиш нов, още по-добър;
- пишеш без необходимостта да мислиш;
- четеш и неусетно потъваш;
- мислиш в стила на автора в продължение на 20 минути, след като си затворил книгата;
- заспиш с книга в ръка, защото клепачите ти едва се държат, но наум историята продължава да се разказва с твои думи;
- мислиш в рими;
- гледаш прекрасен филм, който те следва навсякъде;
- вярваш в знаци и хора;
- увеличиш звука докрай и крещиш с музиката;
- скъсаш любимата си гривна и после откриеш, че така е дори по-хубава;
- се отървеш от вредните навици;
- но запазиш един за черни нощи;
- откриеш разликите;
- научиш, че някой все още, все пак или просто помни;
- се усмихваш;
- нахвърляш щрихи, а след като погледнеш, откриваш колко много приличат на действителността;
- си способен да избягаш от себе си, а после щастлив да се завърнеш;
- говориш бавно.
И когато просто започнеш.
И може би просто трябваше да го видя.
Цялата горя, но след някакви минути високата температура ще спадне, а светът отново ще се закрепи и уравновеси пред потъналите в мерло очи.
Няма да треперя въобще, нищо, нито трепет, няма да си мисля, че виното е причината за другите причини и ще се върна към старите навици и новите въпроси.
Тук аз спрях. И толкова много искам да спра. Жадувам да повдигна рамката и да излезна от картината, да пробягам по бялата стена и да открия друга композиция, в която да се впиша.
Но не, не е виното. Ако бях пияна, нямаше да успея да напиша и една дума, и жалкото е, че аз дори не искам да съм пияна. Но пък е успокояващо и странно приятно, че когато пиеш вино, не те боли. Буквално. Врязах бирена капачка в пръста си и дори не забелязах как кървя. Да, бих го правила отново и отново, но защо?
Следа.
Защото имам чувството, че всичко започна с руския. И ако не е така, то просто трябва да си измисля начало.
Сънят не спира да бъде недостатъчен, но думите, които търся, са много, много далеч от изписаните досега. Вероятно няма да ги открия, но се очаква да мина през девет планини в десета, девет езера в десето, девет океана в десети и така нататък.
Снощи се прибирах, затворена между небе и земя, замислена - без саундтрак, без илюзии.
Над мен тегнеше тъмносиня шир, обсипана с малки и блещукащи точици. Въздухът бе хладен и сравнително лек, а аз се прибирах с полузамъглено зрение и полузамъглено съзнание. Тогава осъзнах великата истина за губенето и печеленето, но както с всичко останало, което се отнася до мен и считам за велико, я забравих. Страхувах се от тъмните дворове, шумящите листа и орязаните дървета. Кучетата лаеха, а синджирите им жулеха оградите. Радиата в потъналите в тишина, сън и мрак къщи излъчваха и вледеняваха с ужаса си. Но аз бях почти свободна, без илюзии.
От десет до сега всяка секунда загивам за сън, а след това отново се прераждам в себе си, молеща за тишина. На единия бряг са застанали всички доводи, които Трябва да ме накарат да направя нещо, каквото и да е, просто нещо наистина полезно, което може и да отрази или пречупи светлината.
Но аз преплувах, стигнах до другия бряг и избрах да пиша тук - напук очеизбождащите обстоятелства.
Да, да, да...
Щом затворя очи, светът внезапно се покрива с черен плащ, а след това изчезва като фантом. Но отворя ли ги, разбирам как някой, някъде там, очаква аз да бъда нещо повече.
Дори самата аз го очаквах неизмеримо дълго време, вярвах във факта, но ето че уликите са милиарди пъти по-силни от онова, което някои наричат съдба или пък магия.
Най-добрите точки, на които да застанеш и да се провикнеш "Старт", изпълзяват пред погледа ти, когато:
- е понеделник;
- е първи януари;
- е утре;
- си се изкъпал.
Животът е много по-хубав, когато се изкъпеш. Факт. Сякаш сваляш вината, пропуснатите шансове, безумно глупавото си поведение и пренебрегнатите хора и възможности, лудостта, ирационалността, действието, бездействието - всичките товари.
Излиташ с парата и се молиш, когато отвориш очи, да са се изпарили и онези кипящи въпроси, които избиват като огромни мехури по крехката ти психика.
Животът е по-хубав, когато:
- се изкъпеш;
- се наспиш след дълго безсъние;
- имаш нова мечта;
- си чертаеш красиво бъдеще и вярваш в него;
- имаш обещаващ план;
- се движиш по плана;
- планът ти проработи;
- си достатъчно свободен, за да разбереш, че плановете могат да провалят всичко;
- не вярваш на обещания;
- не обещаваш;
- вдигаш телефона;
- не си възлагаш срокове за щастие;
- правиш всичко, за да можеш да кажеш "да", когато и да е;
- не отлагаш;
- някой те изненада;
- откриеш песен, която дълго си търсил;
- откриеш забравена любов;
- се отдадеш на нещо с цялата си същност;
- просто не можеш да правиш нищо друго, освен да мислиш за някого; мисли, които сладко те разграждат;
- се движиш;
- топлиш ръцете си с чаша горещ чай/шоколад/ мляко с нес;
- имаш силите да гледаш в очите до болка;
- помниш и това е хубаво въпреки всичко;
- създадеш нещо;
- изненадаш приятно себе си;
- изненадаш приятно някой друг;
- откриеш, че си се променил в сънищата си - към по-добро;
- захапеш някого;
- всичко казано е смешно;
- откриеш вдъхновение;
- и го сграбчиш, без да пускаш;
- задраскаш задачите в списъка;
- изхвърлиш целия списък;
- и направиш нов, още по-добър;
- пишеш без необходимостта да мислиш;
- четеш и неусетно потъваш;
- мислиш в стила на автора в продължение на 20 минути, след като си затворил книгата;
- заспиш с книга в ръка, защото клепачите ти едва се държат, но наум историята продължава да се разказва с твои думи;
- мислиш в рими;
- гледаш прекрасен филм, който те следва навсякъде;
- вярваш в знаци и хора;
- увеличиш звука докрай и крещиш с музиката;
- скъсаш любимата си гривна и после откриеш, че така е дори по-хубава;
- се отървеш от вредните навици;
- но запазиш един за черни нощи;
- откриеш разликите;
- научиш, че някой все още, все пак или просто помни;
- се усмихваш;
- нахвърляш щрихи, а след като погледнеш, откриваш колко много приличат на действителността;
- си способен да избягаш от себе си, а после щастлив да се завърнеш;
- говориш бавно.
И когато просто започнеш.
точка, запетая;
И не заспах. И не заспах отново.
Прелиствах спомени, потънали във прах и заглушени обещания.
Събуждах се в безсънието си сурово
и против волята си се отдръпвах във истеричнотихи пререкания.
Уплаших нощите, уплаших дните
със паметта си, тъй отровносилна, прогоних духовете на луната,
а пък онези - най-добрите -
заточих хладнокръвно във вселената на самотата.
Но те ме питаха, с очите си безплътножадни,
очакващи да чуят истината, съвършено друга,
за плоските лъжи, свирепи, гладни -
аз просто заявявах, че съм луда.
Невярващи, рисувайки провала,
те плъзгаха ръцете си към крепостните ми стени.
Аз смеех се, как бих се дала?
И чаках ги да се обърнат, но съм смирени, сведени глави.
Преплитах пръсти уморена там, където
клепачите ме молеха да ги затворя.
Безсънието оковах и хвърлих във морето,
присъдата бе вечно нямо да говори.
Здравейте, казвам се Измислица.
И нямам кратко име.
Едва родила се, една орисница
прокле ме да не спирам, а аз се счупих –
събери ме.
----------------
Рисуваше ми залези по пясъка,
когато приливът се спусна, бурно и стремглаво,
и мразеше се, щом вълните скриха блясъка
в очите ми - знам, бяхме свързани с вериги здрави.
Но всички песъчинки тръгват уморени,
разнасяни от ветрове и от молитви,
във морските вълни се скитат защитени,
по пътища, с които, искат или не, ще свикнат.
Загубих те тогава с отлива,
не помня датата, дори часа забравих.
Но нямах силите да пусна котвата -
жадувах с теб и само с теб да се удавя.
По стъпките чертаех ти история,
с която да открия тайна и магична карта,
и пак да стигна нейде в коридорите,
където срещнах те и, помня, вярвах.
Сега небето ми рисува залези
и изгреви, когато съм му нужна,
но твоите, отмити, пазя ги,
за да не мога никога да съм ти чужда.
Прелиствах спомени, потънали във прах и заглушени обещания.
Събуждах се в безсънието си сурово
и против волята си се отдръпвах във истеричнотихи пререкания.
Уплаших нощите, уплаших дните
със паметта си, тъй отровносилна, прогоних духовете на луната,
а пък онези - най-добрите -
заточих хладнокръвно във вселената на самотата.
Но те ме питаха, с очите си безплътножадни,
очакващи да чуят истината, съвършено друга,
за плоските лъжи, свирепи, гладни -
аз просто заявявах, че съм луда.
Невярващи, рисувайки провала,
те плъзгаха ръцете си към крепостните ми стени.
Аз смеех се, как бих се дала?
И чаках ги да се обърнат, но съм смирени, сведени глави.
Преплитах пръсти уморена там, където
клепачите ме молеха да ги затворя.
Безсънието оковах и хвърлих във морето,
присъдата бе вечно нямо да говори.
Здравейте, казвам се Измислица.
И нямам кратко име.
Едва родила се, една орисница
прокле ме да не спирам, а аз се счупих –
събери ме.
----------------
Рисуваше ми залези по пясъка,
когато приливът се спусна, бурно и стремглаво,
и мразеше се, щом вълните скриха блясъка
в очите ми - знам, бяхме свързани с вериги здрави.
Но всички песъчинки тръгват уморени,
разнасяни от ветрове и от молитви,
във морските вълни се скитат защитени,
по пътища, с които, искат или не, ще свикнат.
Загубих те тогава с отлива,
не помня датата, дори часа забравих.
Но нямах силите да пусна котвата -
жадувах с теб и само с теб да се удавя.
По стъпките чертаех ти история,
с която да открия тайна и магична карта,
и пак да стигна нейде в коридорите,
където срещнах те и, помня, вярвах.
Сега небето ми рисува залези
и изгреви, когато съм му нужна,
но твоите, отмити, пазя ги,
за да не мога никога да съм ти чужда.
4/10/2009
It's been, it's been, it's been su-su-such a long time..
Животът беше смешен, жълто-зелен, а те не спираха да викат. Крещяха, без да се интересуват, че ще осуетят опитите на всички онези, забравили тръпката, хора да спят.
Ужасно е да не чакаш нещо, или това, което чакаш, да не успее да задържи интереса ти.
Напрежение? Спортен стрес? Тръпки и треперене.
Бих избягала, но къде ще отида?
Сега е моментът.
43 - прекрасна песен, ще запомня.
Счупих любимата си ваза. Бутнах корниза. Скъсах гривната, която никога не съм носила, но много исках да.
Когато съм ядосана, гледката пред очите ми се размазва, а ценните предмети стават на парчета, губят се или пък падат с гръм и трясък.
След около година усилено писане за това как съм, какво правя, какво се случва, какво не се случва, мисля, че стигнах до онази точка, в която всички изхабени часове се свеждат до:
писна ми.
Не съм си интересна, не искам да се чета.
Вакуумирах писъците си, честито.
Знам какво трябва да направя.
Лека нощ, довиждане.
Ако някога се уговорим, трябва да знаете, че или закъснявам, или подранявам. Никога, никога не съм точна.
Ужасно е да не чакаш нещо, или това, което чакаш, да не успее да задържи интереса ти.
Напрежение? Спортен стрес? Тръпки и треперене.
Бих избягала, но къде ще отида?
Сега е моментът.
43 - прекрасна песен, ще запомня.
Счупих любимата си ваза. Бутнах корниза. Скъсах гривната, която никога не съм носила, но много исках да.
Когато съм ядосана, гледката пред очите ми се размазва, а ценните предмети стават на парчета, губят се или пък падат с гръм и трясък.
След около година усилено писане за това как съм, какво правя, какво се случва, какво не се случва, мисля, че стигнах до онази точка, в която всички изхабени часове се свеждат до:
писна ми.
Не съм си интересна, не искам да се чета.
Вакуумирах писъците си, честито.
Знам какво трябва да направя.
Лека нощ, довиждане.
Ако някога се уговорим, трябва да знаете, че или закъснявам, или подранявам. Никога, никога не съм точна.
4/08/2009
Представи си, че той пише по прозорци, а после се върни назад във времето, когато още си рисувала образи без прототип
Ето защо мозъкът ми обожава да прекратява дейност, когато му се моля. Слага си слушалките и се прави, че не чува; разглежда списания и дори най-нагло си тананика.
Играта понякога загрубява и аз с ритници разбивам вратата, за да го измъкна от удобното място, на което се е настанил, и отново да го вкарам в играта.
За щастие сега с него се разбираме доста добре.
Последният ни разговор беше малко лаконичен, но това улеснява отношенията ни, особено по това време.
- Съжалявам, но нито аз мога да ти дам повече, нито пък ти на мен.. - каза учтиво той.
- М-ммм-мда. Сигурно е така - съгласих се аз.
- Мисля да си лягам. И ти трябва да направиш същото - мъдро ме посъветва сивият приятел.
- М-мммм-да. Предполагам - казах отново в знак на съгласие.
И така. Съвсем в реда на нещата, мисля си.
След като пратих смс за нещо нелепо, се увенчавам сама с отговора, без дори да чакам повече.
Според хороскопа ми /да, аз почти вярвам на Този хороскоп/ днешният /или по-скоро предният/ ден трябваше да промени представата ми за нещо, в което сляпо съм вярвала. Бях го позанемарила и съвсем забравила, но след 40-минутна поредица от "Кое е излишното число?" аз открих, че интелектът ми е решил, че вече всичко е свършено, но все пак тайно ме обича и се завръща в моменти, в които ми е всичко друго, но не и потребен.
И тъй.
Затова смятам, че ще е адски разумно, ако прескоча всички суховати изречения, а може би всички изречения, които не планирам да напиша, но нещо със сигурност ще ме подведе и ще го направя.
Сигурно мачът е свършил отдавна, а колко един милион неща ме чакат тези дни ... просто страхотно.
Ще спя или ще слушам Джъстин?
Когато ентусиазмът ми прескочи границите, като "живакът" в онези силометри, които хората удрят с чук, ставам ужасно вярваща си и вглъбена. Добре, че знам кога да си напомня, че на земята е много удобно и няма смисъл да се правя на птица, самолет, супераз.
Кой го казва това нещо? Съжалявам, не съм аз. Цяла вечер спорих с нашите, че живеят със заученото си, изпълнително мислене, при което разни хора създават правила и в живота просто трябва да се подчиняваш.
Идеалистично отвръщам "Как може да смятате някой за по-висш, след като е индивид, не по-различен от вас? Да, може да е умен, много умен, но всеки започва отнякъде и това не означава, че и вие не можете да промените нещо. Ако човек живее с тези представи за света, как очаква да бъде нещо повече от това, което се очаква да бъде?"
Незнайно как една мравка падна в отвореното ми шише с вода, а сега се дави!
Спасих я! Знам, знам, това е добро дело и ако е безкористно, не трябва да се хвалиш!
Но съм толкова щастлива - спасих я!
Онзи ден един охлюв умря по моя вина, за което съжалявам.
Наистина, наистина трябва да спя.
If you needed love, well then ask for love!
П.С. Препрочитайки поста, искам да се застраховам от неверни предположения и да кажа: не съм пращала смс, за да разбера каква е моята карма, за кого ще се омъжа и т.н.
Исках просто да разбера IQ-то си, но явно скоро няма да се случи. Поне не по този начин.
Играта понякога загрубява и аз с ритници разбивам вратата, за да го измъкна от удобното място, на което се е настанил, и отново да го вкарам в играта.
За щастие сега с него се разбираме доста добре.
Последният ни разговор беше малко лаконичен, но това улеснява отношенията ни, особено по това време.
- Съжалявам, но нито аз мога да ти дам повече, нито пък ти на мен.. - каза учтиво той.
- М-ммм-мда. Сигурно е така - съгласих се аз.
- Мисля да си лягам. И ти трябва да направиш същото - мъдро ме посъветва сивият приятел.
- М-мммм-да. Предполагам - казах отново в знак на съгласие.
И така. Съвсем в реда на нещата, мисля си.
След като пратих смс за нещо нелепо, се увенчавам сама с отговора, без дори да чакам повече.
Според хороскопа ми /да, аз почти вярвам на Този хороскоп/ днешният /или по-скоро предният/ ден трябваше да промени представата ми за нещо, в което сляпо съм вярвала. Бях го позанемарила и съвсем забравила, но след 40-минутна поредица от "Кое е излишното число?" аз открих, че интелектът ми е решил, че вече всичко е свършено, но все пак тайно ме обича и се завръща в моменти, в които ми е всичко друго, но не и потребен.
И тъй.
Затова смятам, че ще е адски разумно, ако прескоча всички суховати изречения, а може би всички изречения, които не планирам да напиша, но нещо със сигурност ще ме подведе и ще го направя.
Сигурно мачът е свършил отдавна, а колко един милион неща ме чакат тези дни ... просто страхотно.
Ще спя или ще слушам Джъстин?
Когато ентусиазмът ми прескочи границите, като "живакът" в онези силометри, които хората удрят с чук, ставам ужасно вярваща си и вглъбена. Добре, че знам кога да си напомня, че на земята е много удобно и няма смисъл да се правя на птица, самолет, супераз.
Кой го казва това нещо? Съжалявам, не съм аз. Цяла вечер спорих с нашите, че живеят със заученото си, изпълнително мислене, при което разни хора създават правила и в живота просто трябва да се подчиняваш.
Идеалистично отвръщам "Как може да смятате някой за по-висш, след като е индивид, не по-различен от вас? Да, може да е умен, много умен, но всеки започва отнякъде и това не означава, че и вие не можете да промените нещо. Ако човек живее с тези представи за света, как очаква да бъде нещо повече от това, което се очаква да бъде?"
Незнайно как една мравка падна в отвореното ми шише с вода, а сега се дави!
Спасих я! Знам, знам, това е добро дело и ако е безкористно, не трябва да се хвалиш!
Но съм толкова щастлива - спасих я!
Онзи ден един охлюв умря по моя вина, за което съжалявам.
Наистина, наистина трябва да спя.
If you needed love, well then ask for love!
П.С. Препрочитайки поста, искам да се застраховам от неверни предположения и да кажа: не съм пращала смс, за да разбера каква е моята карма, за кого ще се омъжа и т.н.
Исках просто да разбера IQ-то си, но явно скоро няма да се случи. Поне не по този начин.
She who does not weep..
Вярвам ли си? А на всички свръххай състояния, в които животът е какафония от цветове и кратки, ясни и високи тонове?
Вярвам ли?
Знаете.. Титаник вече се накланя вертикално, а надеждите една по една започват ритуално да се самоубиват. Тогава отнякъде чувате вик на оцелял и животът става точно такъв.
Друг пример. Тъкмо когато сте се убедили, че няма как всичко да не е възможно, нещо крупно и тежко изведнъж се сгромолясва върху детинските ви илюзии.
Тогава, след емоционалната травма и поредната загуба на вяра, чувате любимата си песен, която ви напомня за онези забравени щастливи времена, а на всичкото отгоре текстът й е зареден с позитивни послания; междувременно часовникът на телефона ви твърди, че е точно 18:18 и вие отново сте в играта.
Нищо не е невъзможно, адреналинът и серотонинът са се оплели в бесен, огнен танц, а на крилете на щастието се носете вие, докато не установите, че не обичате да летите.
Вярвам ли на тези настроения?
Ако спра да вярвам в тях, ще осакатя още една осъзната, но адски сладка заблуда, с която хората се топлят в студените дни и в студените по душа горещи нощи.
Какво да направя? Какво да направя?
Интересува ме. Да, все още ме интересува. Но простостата на изказа и смехотворните, уж сложни връзки, които се опитвам да прокарам между случайни събития и неслучайно измислени хора, се търкалят върху въображаемия си, прашен под и ме сочат с пръст.
- Пхаха! Тя се опитва да мисли!
Захапала химикал, вглъбена в плитките си дълбочини, закрепила молив зад ухото, непредприемаща нищо, застанала под слънчевите лъчи, огряващи ме под ъгъл от 60 градуса, аз наистина ги разбирам.
Представете си, че вадят окото ви с лъжица.
Това не е гадно.
Представете как вадят окото ви с нагорещена вилица. Пф.
Всички са гледали филма все пак.
Представете си как забиват отвертка във венеца ви.
Представете си как прокарват тънък конец през предните ви два зъба и рязко го издърпват до венеца, а след като се вреже в него, започват да дърпат нишката напред-назад, все по бързо, все по дълбоко, докато болката не стане непоносима, и през полуотворена, кървяща уста не нададете стон.
Представете си как миете си зъбите и в някой произволен момент, докато пяната се увеличава, не погледнете към тавана, на който се е закрепила гигантска черна, лъскава хлебарка.
Това си е лично мой страх. Мразя хлебарки.
Казах, казах и на себе си - не става.
Не че някога е ставало, но се очакваше да стане.
Фермина Даса се затваряше с банята и плачейки, пушеше. Красота. Красота в придобитите навици. Красотата да правиш нещо определено. Красотата в последствията от тъгата.
Представете си, че слушате Schiller - I feel you, изпълнени с тъмни и невъобразимо ярки чувства, повтаряйки си: "Не искам! Не искам!".
Фактът, че не искате, ви къса на малки парченца сива плът, която е загубила и желанието си, а без него не струвате и няма как да имате.
След това осъзнавате, че искате да искате само защото искате да притежавате.
Предавате се с надеждата желанието да се върне гузно и засрамено, унижено и загубило достойнсвто, да почука на вратата ви, а вие надменно да го пуснете да влезе, без да кажете каквото и да било, но цялото ви излъчване да крещи "Казах ти."
Не искам.
Искам да мога да разказвам както подобава, разделяща моменти на две части, за които едва ли е нужно да споделям.
Нямате идея за какво говоря? И аз.
Знам, че има смисъл, но тъй като съм се научила с определен неприятен период, час или дата да изхвърлям всички последвали го или паралелно родили се мисли, действия и тенекиени кутийки, никога не успявам да уловя най-важното и да приема, че е важно, макар и изникнало от моя гениален ум.
Парадокс:
Ако прочета всичко, изписано с пет удивителни знака накрая, а под публикацията е изографисано нечие друго име, веднага ще се втурна да вярвам в правилността му и как, Боже, как не съм забелязвала досега.
Към всички тръгнали нанякъде - попътен вятър.
Няма да се срещнем, поне не тук, защото аз няма да се върна.
Вярвам ли?
Знаете.. Титаник вече се накланя вертикално, а надеждите една по една започват ритуално да се самоубиват. Тогава отнякъде чувате вик на оцелял и животът става точно такъв.
Друг пример. Тъкмо когато сте се убедили, че няма как всичко да не е възможно, нещо крупно и тежко изведнъж се сгромолясва върху детинските ви илюзии.
Тогава, след емоционалната травма и поредната загуба на вяра, чувате любимата си песен, която ви напомня за онези забравени щастливи времена, а на всичкото отгоре текстът й е зареден с позитивни послания; междувременно часовникът на телефона ви твърди, че е точно 18:18 и вие отново сте в играта.
Нищо не е невъзможно, адреналинът и серотонинът са се оплели в бесен, огнен танц, а на крилете на щастието се носете вие, докато не установите, че не обичате да летите.
Вярвам ли на тези настроения?
Ако спра да вярвам в тях, ще осакатя още една осъзната, но адски сладка заблуда, с която хората се топлят в студените дни и в студените по душа горещи нощи.
Какво да направя? Какво да направя?
Интересува ме. Да, все още ме интересува. Но простостата на изказа и смехотворните, уж сложни връзки, които се опитвам да прокарам между случайни събития и неслучайно измислени хора, се търкалят върху въображаемия си, прашен под и ме сочат с пръст.
- Пхаха! Тя се опитва да мисли!
Захапала химикал, вглъбена в плитките си дълбочини, закрепила молив зад ухото, непредприемаща нищо, застанала под слънчевите лъчи, огряващи ме под ъгъл от 60 градуса, аз наистина ги разбирам.
Представете си, че вадят окото ви с лъжица.
Това не е гадно.
Представете как вадят окото ви с нагорещена вилица. Пф.
Всички са гледали филма все пак.
Представете си как забиват отвертка във венеца ви.
Представете си как прокарват тънък конец през предните ви два зъба и рязко го издърпват до венеца, а след като се вреже в него, започват да дърпат нишката напред-назад, все по бързо, все по дълбоко, докато болката не стане непоносима, и през полуотворена, кървяща уста не нададете стон.
Представете си как миете си зъбите и в някой произволен момент, докато пяната се увеличава, не погледнете към тавана, на който се е закрепила гигантска черна, лъскава хлебарка.
Това си е лично мой страх. Мразя хлебарки.
Казах, казах и на себе си - не става.
Не че някога е ставало, но се очакваше да стане.
Фермина Даса се затваряше с банята и плачейки, пушеше. Красота. Красота в придобитите навици. Красотата да правиш нещо определено. Красотата в последствията от тъгата.
Представете си, че слушате Schiller - I feel you, изпълнени с тъмни и невъобразимо ярки чувства, повтаряйки си: "Не искам! Не искам!".
Фактът, че не искате, ви къса на малки парченца сива плът, която е загубила и желанието си, а без него не струвате и няма как да имате.
След това осъзнавате, че искате да искате само защото искате да притежавате.
Предавате се с надеждата желанието да се върне гузно и засрамено, унижено и загубило достойнсвто, да почука на вратата ви, а вие надменно да го пуснете да влезе, без да кажете каквото и да било, но цялото ви излъчване да крещи "Казах ти."
Не искам.
Искам да мога да разказвам както подобава, разделяща моменти на две части, за които едва ли е нужно да споделям.
Нямате идея за какво говоря? И аз.
Знам, че има смисъл, но тъй като съм се научила с определен неприятен период, час или дата да изхвърлям всички последвали го или паралелно родили се мисли, действия и тенекиени кутийки, никога не успявам да уловя най-важното и да приема, че е важно, макар и изникнало от моя гениален ум.
Парадокс:
Ако прочета всичко, изписано с пет удивителни знака накрая, а под публикацията е изографисано нечие друго име, веднага ще се втурна да вярвам в правилността му и как, Боже, как не съм забелязвала досега.
Към всички тръгнали нанякъде - попътен вятър.
Няма да се срещнем, поне не тук, защото аз няма да се върна.
защо да не си измием ръцете и не напишем нещо умопомрачително оригинално в блоговете си, за да забравим, че не може да перифразираме пет смешнолесни изречения, свързани с една Османска империя, отслабване на централната власт, анархия, региони, българска буржоазия, надежди, Русия, Австрия, XVIII век
може би мога, а може би не.
защо да не измием ръцете и нервите си и не постнем в блоговете си колко -някакъв- е светът?
така всичко ще е по-лесно.
може би мога, а може би не.
защо да не измием ръцете и нервите си и не постнем в блоговете си колко -някакъв- е светът?
така всичко ще е по-лесно.
4/06/2009
Back where I belong now
Gledai ti, iskam da spodelq, a kirilicata mi izbqga. Ot polovin chas ne si namiram mqsto nito fizicheski, nito psihicheski, a tolkova hora izvednuj zapochnaha da mi lipsvat. Mnogo po-stari ot novata vulna, a moje bi dori po-cenni?
Da, shtqh da placha s teb, gledaiki "Titanic" - scenata, v koqto vratata se okazva prekaleno krehka, za da udurji Golqmata liubov.
Bratovched mi qdeshe liutenica, a az se oblichah kraino udobno, kogato toi idvashe da mi razkazva vulnuvashtite si istorii, qhnal kolelo dva puti po-malko ot samiq nego. Proshtavai, che zadavah neudobni vuprosi, no bqh malka i glupava i surce ne mi davashe da ubiq vsichkite si kreshtqshti harakteristiki.
O, da, sega sum druga, no kolko, dokoga i shte mi pomogne li - liubim moi chovek, za kogoto iskreno iskah nikoga da ne otkriq opredelenie,.. ne znam.
Stiskaite mi palci, zashtoto, Bobi, kolko te obichah i kolko naistina hlapachka bqh. I oshte mnogo te obicham, podoziram go, dori me topli!
Oh, kolko mi e muchno, sega govorq s nagli hora, s koito trqbva da vnimavash, s koito trqbva da se spravqsh, s koito trqbva da si zul. Sega mi kazvat 'manipulativna', a az prosto chakah v 3 prez noshtta. Glupachka..
Po dqvolite, tolkova mi lipsvat. I kak trepereh v chakane, i kak oburnah garderoba, i kak slushah tennis novinite, i kak absoliutno bezrazsudno si vqrvah. I sega go pravq, moje bi po-seriozno. Vse po-losho i po-losho. Togava pone bqh slqpa.
I tolkova mi lipsva!
Ne iskam da sum takava poveche, nali? Ne iskam. No kakvo mi kostva malkata tuga po vsichki minali, otminali i otleteli vecheri, v koito bqh nai-smeshna na sveta!
Shtqh da placha s nego, a sega vmesto 1001 dumi, az kazvam prosto 5, otkusvam se ot sebe si, a posle jalka se zavrushtam. Zashto vsichko tova se sluchi i otkude vuobshte trqbvashe da zapochna?
Az iskam da te pomnq vse taka bezdomna, beznadejdna i unila
v ruka mi vplela plamnala ruka
i do surce mi skruben lik sklonila
Lipsa, lipsa, lipsa na parcali
Kak shte se subudq utre, sled kato otnovo, sled porednoto bezdeistvie, sum se udavila v sobstvenite si gorchivi, sladki, smeli spomeni?
Taka li se preglushta, taka li pravqt horata?
A az veche sum chovek.. che i poveche..
P.S. Няма да го кирилизирам!
Da, shtqh da placha s teb, gledaiki "Titanic" - scenata, v koqto vratata se okazva prekaleno krehka, za da udurji Golqmata liubov.
Bratovched mi qdeshe liutenica, a az se oblichah kraino udobno, kogato toi idvashe da mi razkazva vulnuvashtite si istorii, qhnal kolelo dva puti po-malko ot samiq nego. Proshtavai, che zadavah neudobni vuprosi, no bqh malka i glupava i surce ne mi davashe da ubiq vsichkite si kreshtqshti harakteristiki.
O, da, sega sum druga, no kolko, dokoga i shte mi pomogne li - liubim moi chovek, za kogoto iskreno iskah nikoga da ne otkriq opredelenie,.. ne znam.
Stiskaite mi palci, zashtoto, Bobi, kolko te obichah i kolko naistina hlapachka bqh. I oshte mnogo te obicham, podoziram go, dori me topli!
Oh, kolko mi e muchno, sega govorq s nagli hora, s koito trqbva da vnimavash, s koito trqbva da se spravqsh, s koito trqbva da si zul. Sega mi kazvat 'manipulativna', a az prosto chakah v 3 prez noshtta. Glupachka..
Po dqvolite, tolkova mi lipsvat. I kak trepereh v chakane, i kak oburnah garderoba, i kak slushah tennis novinite, i kak absoliutno bezrazsudno si vqrvah. I sega go pravq, moje bi po-seriozno. Vse po-losho i po-losho. Togava pone bqh slqpa.
I tolkova mi lipsva!
Ne iskam da sum takava poveche, nali? Ne iskam. No kakvo mi kostva malkata tuga po vsichki minali, otminali i otleteli vecheri, v koito bqh nai-smeshna na sveta!
Shtqh da placha s nego, a sega vmesto 1001 dumi, az kazvam prosto 5, otkusvam se ot sebe si, a posle jalka se zavrushtam. Zashto vsichko tova se sluchi i otkude vuobshte trqbvashe da zapochna?
Az iskam da te pomnq vse taka bezdomna, beznadejdna i unila
v ruka mi vplela plamnala ruka
i do surce mi skruben lik sklonila
Lipsa, lipsa, lipsa na parcali
Kak shte se subudq utre, sled kato otnovo, sled porednoto bezdeistvie, sum se udavila v sobstvenite si gorchivi, sladki, smeli spomeni?
Taka li se preglushta, taka li pravqt horata?
A az veche sum chovek.. che i poveche..
P.S. Няма да го кирилизирам!
Червена светлина
You always love me more miles away
Помня как написах едно нещо, написах го не веднъж, а цели два пъти, а колко проглуши съзнанието ми и как сладко кънтеше в най-светлите часове само аз си знам.
Затова мисля да не пускам руля, да не обръщам кораба назад, а със здрава хватка да поря вълните напред, защото всички други посоки ми се струват безконечно неприятни и повтаряни толкова невъзмутими пъти.
Скъпи приятели и възможни читатели, които и каквито и да сте, ако изобщо "сте", научих, че творческата ми нагласа достига по-високи предели, когато пиша с раздрусан адреналин и солидни количества чувство за вина. От една страна, това е причина да греша и да се дразня, да се оставям в недоволството и всички онези понякога бликащи от мен качества, от които ми е дошло до гуша. От друга, бих била крайно смаяна и удовлетворена, ако успея да променя правата пропорционалност между грешка и творчество, и започна да разгръщам нови хоризонти пред не чак толкова замъгленото си зрение.
Да, ще бъда изненада и щастлива, ако открия, че между този и насрещния бряг реката не е толкова бурна и неукротима, че мога да премина, стига да успея да изолирам всичките си саботиращи мисли, качества и емоции на някой самотен остров, където да се научат, че ще им се наложи да се оправят без мен, захвърлени, но никога забравени. Тогава се случва всичко, което в обикновените, слънчеви дни, започвам лекичко да дърпам с пукването на зората, а когато падне здрач и небето се пропие с кърваво шампанско, в мен расте гневът и с всичка сила, хванала се за някоя здрава колона изкривен оптимизъм, аз със зъби и нокти тегля своите способности, но те, смътно съществуващи, ми се смеят зловещо като призраци от мрачната бездна на самозалъгването.
След болезнения погром безизборна се свличам на топлата земя и чакам повей апатия да отнесе отминалите ми, прашни и неефективни, усилия на гребена на вълната си.
Март съвсем неусетно отмина, но април ми допада все така, а настроението ми кипи в кръвта през по-голямата част от денонощията, в които въздухът е хладен през нощта, а дните топло галят, без дори да будят любителката на мрака - една от всички мои версии и маски.
Причини, които да използвам за оправдание, нямам и смятам, че така е много по-добре и обещаващо.
Не съм под никакво напрежение и почти смело ще заявя: това не е заради безразличие.
Разбрах, да. Моят най-голям проблем, най-свирепара борба, отнемала милиони фиктивни жертви, е вечната схватка между виреещия като бурен ентусиазъм и неговата смъртна противница - апатията. Еднакво силни са, за жалост. Понякога едното надделява, понякога другото ме хвърля във влажните си, непрогледни подземия, а когато се уравновесяват, аз започвам нещо с неизмеримо по скалата на желанията желание и след миг-два или много, но абсолютно недостатъчен брой мигове спирам.
Miles away!
Помня как написах едно нещо, написах го не веднъж, а цели два пъти, а колко проглуши съзнанието ми и как сладко кънтеше в най-светлите часове само аз си знам.
Затова мисля да не пускам руля, да не обръщам кораба назад, а със здрава хватка да поря вълните напред, защото всички други посоки ми се струват безконечно неприятни и повтаряни толкова невъзмутими пъти.
Скъпи приятели и възможни читатели, които и каквито и да сте, ако изобщо "сте", научих, че творческата ми нагласа достига по-високи предели, когато пиша с раздрусан адреналин и солидни количества чувство за вина. От една страна, това е причина да греша и да се дразня, да се оставям в недоволството и всички онези понякога бликащи от мен качества, от които ми е дошло до гуша. От друга, бих била крайно смаяна и удовлетворена, ако успея да променя правата пропорционалност между грешка и творчество, и започна да разгръщам нови хоризонти пред не чак толкова замъгленото си зрение.
Да, ще бъда изненада и щастлива, ако открия, че между този и насрещния бряг реката не е толкова бурна и неукротима, че мога да премина, стига да успея да изолирам всичките си саботиращи мисли, качества и емоции на някой самотен остров, където да се научат, че ще им се наложи да се оправят без мен, захвърлени, но никога забравени. Тогава се случва всичко, което в обикновените, слънчеви дни, започвам лекичко да дърпам с пукването на зората, а когато падне здрач и небето се пропие с кърваво шампанско, в мен расте гневът и с всичка сила, хванала се за някоя здрава колона изкривен оптимизъм, аз със зъби и нокти тегля своите способности, но те, смътно съществуващи, ми се смеят зловещо като призраци от мрачната бездна на самозалъгването.
След болезнения погром безизборна се свличам на топлата земя и чакам повей апатия да отнесе отминалите ми, прашни и неефективни, усилия на гребена на вълната си.
Март съвсем неусетно отмина, но април ми допада все така, а настроението ми кипи в кръвта през по-голямата част от денонощията, в които въздухът е хладен през нощта, а дните топло галят, без дори да будят любителката на мрака - една от всички мои версии и маски.
Причини, които да използвам за оправдание, нямам и смятам, че така е много по-добре и обещаващо.
Не съм под никакво напрежение и почти смело ще заявя: това не е заради безразличие.
Разбрах, да. Моят най-голям проблем, най-свирепара борба, отнемала милиони фиктивни жертви, е вечната схватка между виреещия като бурен ентусиазъм и неговата смъртна противница - апатията. Еднакво силни са, за жалост. Понякога едното надделява, понякога другото ме хвърля във влажните си, непрогледни подземия, а когато се уравновесяват, аз започвам нещо с неизмеримо по скалата на желанията желание и след миг-два или много, но абсолютно недостатъчен брой мигове спирам.
Miles away!
4/05/2009
Да, Хапя.
Не се опитвайте, защото знам кога някой ме лъже. Знам кога някой ме лъже нагло и безочливо, студено и хладнокръвно, пронизващо и догарящо. Знам кога някой ме лъже. Знам го толкова добре, а ако този някой е прекрасен и усмихнат, ако се будя насън и събуждам след кошмари, ако притварям очи и отново се гмурвам в тях - значи това ме убива.
Какво искам ли? Може би да не бъда лъгана?
Не, просто искам да унищожа всичките причини за тази, онази или някоя бъдеща лъжа.
Но все пак, ако някой изявява неутолимо желание да ме излъже, нека дойде и се опита. Безразлично ми е.
Безразлично.
Обичайте или мразете - това е и е толкова просто. Ако застанете по средата на оста, ако стъпите не кръглата нула, ще убиете човек. Безразличие.
Пишеше, пишеше някъде, че не трябва да пишеш, ако не ври и кипи в гърдите ти; ако не можеш да правиш нищо, абсолютно нищо друго, освен да пишеш.
Аз не се чувствам така. Дори виновна не се чувствам. Не чувам какво ще напиша, още преди да съм докоснала някой случаен клавиш, който да даде начало на неизмислена мисъл и да бъде зародиш на генерален извод, който да изхвърля в килера с полезни съвети и заключения, които обожавам да пренебрегам.
Така ли пиша?
От всички земни чувства и емоции, които познавам и някога съм познавала, най-най-най-много мразя да съм ядосана. Целият свят потъва в черна плазма и дори сладките птички, които по подразбиране почти никой никога не чува, започват да лазят по наелектризираните ми нерви, които за жалост не биват омотани около игла, готова да ги изтръгне, мигновено и жестоко, пръскайки стонове и кръв.
И ако сега сгреша /а аз съм почти убедена, че ще/, ще ми се наложи да пусна всичките си очаквания за хората по вятъра с надежда да открият някой, който прилича на моята наивна версия, и да опарят него.
Всичко минава, нали? И с всичко се свиква?
Умориха се от грешките си и след многократното им болезнено повтаряне се научиха.
Научиха се.
Искам да спра, да спирам понякога.
Кое - да и кое - не?
С всичко се свиква, а това не говори добре за мен, за вас, за тях, за всички, които някога някъде сте срещали и ще срещнете.
Сложете никотиновата лепенка и изхвърлете кутията цигари в кошчето. Сложете лепенката за забрава и изхвърлете спомените на боклука.
Малко воля, "мога" и готово.
Защо тогава, по дяволите, всички се скъсват от рев и мрънкане, депресии и отчаяния, тъги и меланхолии?
Искам да ме уверят, че има такива срещи, които траят вечно и не се забравят. Че хората не са цигари, навик, шоколад или пък бира. Искам да ме уверят, че има крайни процеси и че ако не съм успяла, това не е защото не съм способна да се адаптирам - сляпа и неспирна.
Живея в ужасноустроен свят. Дори не мога да напиша за всички онези малки, счупени и оздравели мисли, които, може би или може би не, се разхождат в сивите, каменни коридори на престореното ми безразличие.
Сънувам кошмари, мъчно ми е за Ани, а има такива, които не подозират колко добре знам, че ме лъжат.
Писма и вдишвания, дълбоки и с характер. Докога, докога, докога?
Какво искам ли? Може би да не бъда лъгана?
Не, просто искам да унищожа всичките причини за тази, онази или някоя бъдеща лъжа.
Но все пак, ако някой изявява неутолимо желание да ме излъже, нека дойде и се опита. Безразлично ми е.
Безразлично.
Обичайте или мразете - това е и е толкова просто. Ако застанете по средата на оста, ако стъпите не кръглата нула, ще убиете човек. Безразличие.
Пишеше, пишеше някъде, че не трябва да пишеш, ако не ври и кипи в гърдите ти; ако не можеш да правиш нищо, абсолютно нищо друго, освен да пишеш.
Аз не се чувствам така. Дори виновна не се чувствам. Не чувам какво ще напиша, още преди да съм докоснала някой случаен клавиш, който да даде начало на неизмислена мисъл и да бъде зародиш на генерален извод, който да изхвърля в килера с полезни съвети и заключения, които обожавам да пренебрегам.
Така ли пиша?
От всички земни чувства и емоции, които познавам и някога съм познавала, най-най-най-много мразя да съм ядосана. Целият свят потъва в черна плазма и дори сладките птички, които по подразбиране почти никой никога не чува, започват да лазят по наелектризираните ми нерви, които за жалост не биват омотани около игла, готова да ги изтръгне, мигновено и жестоко, пръскайки стонове и кръв.
И ако сега сгреша /а аз съм почти убедена, че ще/, ще ми се наложи да пусна всичките си очаквания за хората по вятъра с надежда да открият някой, който прилича на моята наивна версия, и да опарят него.
Всичко минава, нали? И с всичко се свиква?
Умориха се от грешките си и след многократното им болезнено повтаряне се научиха.
Научиха се.
Искам да спра, да спирам понякога.
Кое - да и кое - не?
С всичко се свиква, а това не говори добре за мен, за вас, за тях, за всички, които някога някъде сте срещали и ще срещнете.
Сложете никотиновата лепенка и изхвърлете кутията цигари в кошчето. Сложете лепенката за забрава и изхвърлете спомените на боклука.
Малко воля, "мога" и готово.
Защо тогава, по дяволите, всички се скъсват от рев и мрънкане, депресии и отчаяния, тъги и меланхолии?
Искам да ме уверят, че има такива срещи, които траят вечно и не се забравят. Че хората не са цигари, навик, шоколад или пък бира. Искам да ме уверят, че има крайни процеси и че ако не съм успяла, това не е защото не съм способна да се адаптирам - сляпа и неспирна.
Живея в ужасноустроен свят. Дори не мога да напиша за всички онези малки, счупени и оздравели мисли, които, може би или може би не, се разхождат в сивите, каменни коридори на престореното ми безразличие.
Сънувам кошмари, мъчно ми е за Ани, а има такива, които не подозират колко добре знам, че ме лъжат.
Писма и вдишвания, дълбоки и с характер. Докога, докога, докога?
4/04/2009
Four to the floor I was sure..
Чувствам се като хора, като които не би трябвало да се чувствам.
Казах ли "ох"?
Защото тази смешна сричка се разхожда в мен, чувам стъпките й, докато полуновата, помумоя котка Катюша се търка и оставя космите си върху черната ми блуза. Чувам го, докато слънцете пече априлски, а аз премигвам, за да успея да видя всички предмети, скрили се под сенките. И, да, знам какво казах, знам какво е неизбежно да кажа. Знам и какво не мога да кажа - или заради моята неспособност, или заради неговото несъществуване. Моето "Ох" се оказа прекалено коварно. Кара ме да се чувствам необичайно доволна, но и ме изправя пред нерви и яд, когато най-малко искам да се срещна точно с тях. Намирам се в килия, където всеки ден ми носят една и съща храна, чувам едни и същи думи, а музата никога не идва на свиждане.
За жалост измислените от доста гениални хора светове не ми помагат. Цял живот ще откривам неща, да, няма да създавам.
Дори откривателският ми талант е решил да изкопае тунел от затвора, наречен "аз, аз и о, Боже, пак аз!". Когато се вторача в някоя капачка, виждам капачка, а по ръбовете й не разчитам закодирана игра на светлината, любовта, лудостта и как Бог е казал "Да бъде светлина!"
Тази драматизация получи ролята си на такава точно сега, но имаме новина - не мисля!
Или за каквото и да мисля, то не ми помага и съм сигурна, че трябва да завия в някоя пресечка.
Няма да се връщам назад, обещавам скъпи мои надежди, но ако нещо или някой ненадейно се появи и ви убие на новия път - просто не е трябвало да се раждате.
Ох!
Казах ли "ох"?
Защото тази смешна сричка се разхожда в мен, чувам стъпките й, докато полуновата, помумоя котка Катюша се търка и оставя космите си върху черната ми блуза. Чувам го, докато слънцете пече априлски, а аз премигвам, за да успея да видя всички предмети, скрили се под сенките. И, да, знам какво казах, знам какво е неизбежно да кажа. Знам и какво не мога да кажа - или заради моята неспособност, или заради неговото несъществуване. Моето "Ох" се оказа прекалено коварно. Кара ме да се чувствам необичайно доволна, но и ме изправя пред нерви и яд, когато най-малко искам да се срещна точно с тях. Намирам се в килия, където всеки ден ми носят една и съща храна, чувам едни и същи думи, а музата никога не идва на свиждане.
За жалост измислените от доста гениални хора светове не ми помагат. Цял живот ще откривам неща, да, няма да създавам.
Дори откривателският ми талант е решил да изкопае тунел от затвора, наречен "аз, аз и о, Боже, пак аз!". Когато се вторача в някоя капачка, виждам капачка, а по ръбовете й не разчитам закодирана игра на светлината, любовта, лудостта и как Бог е казал "Да бъде светлина!"
Тази драматизация получи ролята си на такава точно сега, но имаме новина - не мисля!
Или за каквото и да мисля, то не ми помага и съм сигурна, че трябва да завия в някоя пресечка.
Няма да се връщам назад, обещавам скъпи мои надежди, но ако нещо или някой ненадейно се появи и ви убие на новия път - просто не е трябвало да се раждате.
Ох!
Subscribe to:
Posts (Atom)