Животът беше смешен, жълто-зелен, а те не спираха да викат. Крещяха, без да се интересуват, че ще осуетят опитите на всички онези, забравили тръпката, хора да спят.
Ужасно е да не чакаш нещо, или това, което чакаш, да не успее да задържи интереса ти.
Напрежение? Спортен стрес? Тръпки и треперене.
Бих избягала, но къде ще отида?
Сега е моментът.
43 - прекрасна песен, ще запомня.
Счупих любимата си ваза. Бутнах корниза. Скъсах гривната, която никога не съм носила, но много исках да.
Когато съм ядосана, гледката пред очите ми се размазва, а ценните предмети стават на парчета, губят се или пък падат с гръм и трясък.
След около година усилено писане за това как съм, какво правя, какво се случва, какво не се случва, мисля, че стигнах до онази точка, в която всички изхабени часове се свеждат до:
писна ми.
Не съм си интересна, не искам да се чета.
Вакуумирах писъците си, честито.
Знам какво трябва да направя.
Лека нощ, довиждане.
Ако някога се уговорим, трябва да знаете, че или закъснявам, или подранявам. Никога, никога не съм точна.
No comments:
Post a Comment