Червена светлина

You always love me more miles away

Помня как написах едно нещо, написах го не веднъж, а цели два пъти, а колко проглуши съзнанието ми и как сладко кънтеше в най-светлите часове само аз си знам.
Затова мисля да не пускам руля, да не обръщам кораба назад, а със здрава хватка да поря вълните напред, защото всички други посоки ми се струват безконечно неприятни и повтаряни толкова невъзмутими пъти.
Скъпи приятели и възможни читатели, които и каквито и да сте, ако изобщо "сте", научих, че творческата ми нагласа достига по-високи предели, когато пиша с раздрусан адреналин и солидни количества чувство за вина. От една страна, това е причина да греша и да се дразня, да се оставям в недоволството и всички онези понякога бликащи от мен качества, от които ми е дошло до гуша. От друга, бих била крайно смаяна и удовлетворена, ако успея да променя правата пропорционалност между грешка и творчество, и започна да разгръщам нови хоризонти пред не чак толкова замъгленото си зрение.
Да, ще бъда изненада и щастлива, ако открия, че между този и насрещния бряг реката не е толкова бурна и неукротима, че мога да премина, стига да успея да изолирам всичките си саботиращи мисли, качества и емоции на някой самотен остров, където да се научат, че ще им се наложи да се оправят без мен, захвърлени, но никога забравени. Тогава се случва всичко, което в обикновените, слънчеви дни, започвам лекичко да дърпам с пукването на зората, а когато падне здрач и небето се пропие с кърваво шампанско, в мен расте гневът и с всичка сила, хванала се за някоя здрава колона изкривен оптимизъм, аз със зъби и нокти тегля своите способности, но те, смътно съществуващи, ми се смеят зловещо като призраци от мрачната бездна на самозалъгването.
След болезнения погром безизборна се свличам на топлата земя и чакам повей апатия да отнесе отминалите ми, прашни и неефективни, усилия на гребена на вълната си.
Март съвсем неусетно отмина, но април ми допада все така, а настроението ми кипи в кръвта през по-голямата част от денонощията, в които въздухът е хладен през нощта, а дните топло галят, без дори да будят любителката на мрака - една от всички мои версии и маски.
Причини, които да използвам за оправдание, нямам и смятам, че така е много по-добре и обещаващо.
Не съм под никакво напрежение и почти смело ще заявя: това не е заради безразличие.
Разбрах, да. Моят най-голям проблем, най-свирепара борба, отнемала милиони фиктивни жертви, е вечната схватка между виреещия като бурен ентусиазъм и неговата смъртна противница - апатията. Еднакво силни са, за жалост. Понякога едното надделява, понякога другото ме хвърля във влажните си, непрогледни подземия, а когато се уравновесяват, аз започвам нещо с неизмеримо по скалата на желанията желание и след миг-два или много, но абсолютно недостатъчен брой мигове спирам.

Miles away!