Тринайсет плачещи върби

Ръцете ми отново са поразяващо студени, но друго е онова, което се плъзга под кожата ми, зловещо и вледеняващо.
Чувствам се едновременно напълно неизаинтересована и абсолютно запленена от всичко и всички. Боли ме, когато разбера, че улиците, по които минавам и ароматите, които вдишвам, парят дълбоко и ме препращат години назад във времето, когато обикновени неща са се случвали, но сега вече ги няма и носталгията ме тресе и разтърсва, разтърсва и тресе. Пак и пак. А аз нямам похвати, думи и нищожна идея как да разкрия тайната й магичност.
Днес е ден, в който съм готова да боготворя всичко ярко и отличаващо се, бих се вклюбила в люляковите храсти, цветно надвиснали над оградите; в другите цветя, чиито имена не знам, но отдалече превръщат света в най-прекрасния шеджовър, който някога съзнанието ми е запечатвало; във всички брези, тополи и плачещи върби, молежи да ги обичаш с нежните си, посърнали от меланхолия и нежност клони. Имам неописуемо голяма нужда от свръхдоза кино, музика, любов по книжни страници и тръпка. Въображение и вдъхновение са двете най-големи думи; думите на този ден, в който някакво сладко удовлетворение ме гони само защото успях да събера парчетата на един текст, среднощно надрскан върху жълта хартия с черен химикал. Да, щом свършиш нещо, дори едно-единствено нещо, всички останали задачи тежат някак по-малко на съвестта. Разбрах го.
Другата теза, до която веднъж случайно достигнах и за малко повярвах в нея, е, че колкото по-хубаво изглежда нещо отблизо, толкова по-зле изглежда отдалеч. Обратна пропорционалност, но все пак не забравяйте, има изключения.
И в каквито и бури, урагани и въпроси да се забъркате и оплетете, помнете, някои неща не се променят.
Класика.