She who does not weep..

Вярвам ли си? А на всички свръххай състояния, в които животът е какафония от цветове и кратки, ясни и високи тонове?
Вярвам ли?
Знаете.. Титаник вече се накланя вертикално, а надеждите една по една започват ритуално да се самоубиват. Тогава отнякъде чувате вик на оцелял и животът става точно такъв.
Друг пример. Тъкмо когато сте се убедили, че няма как всичко да не е възможно, нещо крупно и тежко изведнъж се сгромолясва върху детинските ви илюзии.
Тогава, след емоционалната травма и поредната загуба на вяра, чувате любимата си песен, която ви напомня за онези забравени щастливи времена, а на всичкото отгоре текстът й е зареден с позитивни послания; междувременно часовникът на телефона ви твърди, че е точно 18:18 и вие отново сте в играта.
Нищо не е невъзможно, адреналинът и серотонинът са се оплели в бесен, огнен танц, а на крилете на щастието се носете вие, докато не установите, че не обичате да летите.
Вярвам ли на тези настроения?
Ако спра да вярвам в тях, ще осакатя още една осъзната, но адски сладка заблуда, с която хората се топлят в студените дни и в студените по душа горещи нощи.
Какво да направя? Какво да направя?
Интересува ме. Да, все още ме интересува. Но простостата на изказа и смехотворните, уж сложни връзки, които се опитвам да прокарам между случайни събития и неслучайно измислени хора, се търкалят върху въображаемия си, прашен под и ме сочат с пръст.

- Пхаха! Тя се опитва да мисли!

Захапала химикал, вглъбена в плитките си дълбочини, закрепила молив зад ухото, непредприемаща нищо, застанала под слънчевите лъчи, огряващи ме под ъгъл от 60 градуса, аз наистина ги разбирам.

Представете си, че вадят окото ви с лъжица.
Това не е гадно.
Представете как вадят окото ви с нагорещена вилица. Пф.
Всички са гледали филма все пак.
Представете си как забиват отвертка във венеца ви.
Представете си как прокарват тънък конец през предните ви два зъба и рязко го издърпват до венеца, а след като се вреже в него, започват да дърпат нишката напред-назад, все по бързо, все по дълбоко, докато болката не стане непоносима, и през полуотворена, кървяща уста не нададете стон.
Представете си как миете си зъбите и в някой произволен момент, докато пяната се увеличава, не погледнете към тавана, на който се е закрепила гигантска черна, лъскава хлебарка.
Това си е лично мой страх. Мразя хлебарки.

Казах, казах и на себе си - не става.
Не че някога е ставало, но се очакваше да стане.

Фермина Даса се затваряше с банята и плачейки, пушеше. Красота. Красота в придобитите навици. Красотата да правиш нещо определено. Красотата в последствията от тъгата.
Представете си, че слушате Schiller - I feel you, изпълнени с тъмни и невъобразимо ярки чувства, повтаряйки си: "Не искам! Не искам!".
Фактът, че не искате, ви къса на малки парченца сива плът, която е загубила и желанието си, а без него не струвате и няма как да имате.
След това осъзнавате, че искате да искате само защото искате да притежавате.
Предавате се с надеждата желанието да се върне гузно и засрамено, унижено и загубило достойнсвто, да почука на вратата ви, а вие надменно да го пуснете да влезе, без да кажете каквото и да било, но цялото ви излъчване да крещи "Казах ти."
Не искам.
Искам да мога да разказвам както подобава, разделяща моменти на две части, за които едва ли е нужно да споделям.
Нямате идея за какво говоря? И аз.
Знам, че има смисъл, но тъй като съм се научила с определен неприятен период, час или дата да изхвърлям всички последвали го или паралелно родили се мисли, действия и тенекиени кутийки, никога не успявам да уловя най-важното и да приема, че е важно, макар и изникнало от моя гениален ум.
Парадокс:
Ако прочета всичко, изписано с пет удивителни знака накрая, а под публикацията е изографисано нечие друго име, веднага ще се втурна да вярвам в правилността му и как, Боже, как не съм забелязвала досега.

Към всички тръгнали нанякъде - попътен вятър.
Няма да се срещнем, поне не тук, защото аз няма да се върна.