Four to the floor I was sure..

Чувствам се като хора, като които не би трябвало да се чувствам.
Казах ли "ох"?
Защото тази смешна сричка се разхожда в мен, чувам стъпките й, докато полуновата, помумоя котка Катюша се търка и оставя космите си върху черната ми блуза. Чувам го, докато слънцете пече априлски, а аз премигвам, за да успея да видя всички предмети, скрили се под сенките. И, да, знам какво казах, знам какво е неизбежно да кажа. Знам и какво не мога да кажа - или заради моята неспособност, или заради неговото несъществуване. Моето "Ох" се оказа прекалено коварно. Кара ме да се чувствам необичайно доволна, но и ме изправя пред нерви и яд, когато най-малко искам да се срещна точно с тях. Намирам се в килия, където всеки ден ми носят една и съща храна, чувам едни и същи думи, а музата никога не идва на свиждане.
За жалост измислените от доста гениални хора светове не ми помагат. Цял живот ще откривам неща, да, няма да създавам.
Дори откривателският ми талант е решил да изкопае тунел от затвора, наречен "аз, аз и о, Боже, пак аз!". Когато се вторача в някоя капачка, виждам капачка, а по ръбовете й не разчитам закодирана игра на светлината, любовта, лудостта и как Бог е казал "Да бъде светлина!"
Тази драматизация получи ролята си на такава точно сега, но имаме новина - не мисля!
Или за каквото и да мисля, то не ми помага и съм сигурна, че трябва да завия в някоя пресечка.
Няма да се връщам назад, обещавам скъпи мои надежди, но ако нещо или някой ненадейно се появи и ви убие на новия път - просто не е трябвало да се раждате.

Ох!