Missing someone?

Христос Воскресе за всички, които ще четат тук.
Просто защото трябва да го кажа.

във капка синя тишина се давя
а светлите лъчи загубиха се на повърхността
пречупена, събрана и отново разпиляна
върху подводните скали полагам сънена глава

Геройство е да преодолееш умората, горчивината от взиране в небе, съзвездия и думи, събрала се в очите, и да разкажеш за всички онези сцени, които въртиш наум или ненадейно се играят пред погледа ти; за всички случайности, които правят слънцето по-топло, а сенките по-хладни и дебели; и най-вече за проклетите неслучайности, спуснали се из всички живи и мъртви души в някаква необятна мрежа, подобна на паяжина, нежна и крехка, но милиони пъти по-непробиваема.

Нито едно явление, предмет или пък същество не заслужава да бъде описано с обикновени думи.
Ако случайно се заклещите между три песни, които просто не искат да се откъснат от мислите ви, то да направите крачка, да се отърсите от тях и да откриете нова музика, в която да се влюбите, би било най-доброто решение.

Хващам папките с непрослушани тракове и психически се подготвям да открия новия си заслон, новото пристанище в морето на въображението. Христос Воскресе от сутрешната ми гледна точка, която е много по-светла, но скоро надвисналият дъжд ще я промие. Някакъв приятен преддъждовен пролетен дневен мрак се е спуснал и безочливо нахлува през прозорците, отразява се в очите на братовчед ми, който със стиснати юмручета е събрал целия ентусиазъм и вълнение на света само защото със заблуждаваща сила ще пропука красивобоядисаните черупки на десетина яйца. Аз минавам през стаите и погледите им, очакваща един също толкова малък провал да не се е променил до непознаваемост и просто да съм се объркала, подведена от нюансите на тъмнината и бетоненопълзящите учични светлини.
По някаква ирония на съдбата неделя щеше да бъде денят, който да излезе последен от този период на бързане и перманентно безсъние, щеше да заключи вратата и демонстративно да изхвърли ключа в някоя препускаща по стръмен склон река. Тогава се очакваше аз да си отдъхна, да избърша пот от чело и след заветна доза сънища да отворя очи, без да гоня автобуса, след като вече е тръгнал и хвърля възкресена прах от мръсния асфалт в лицето ми.
До този момент поведението ми се връзва най-вече с епитетите пасивно-доброжелателна и пасивно-усещаща-липса, което никога не е по-добрият вариант, защото колкото и забележителни и проникновени същества да са хората, те не умеят да четат липсата в бездействието.
Ще се опитам да разнищя божиите слова като скъсан ръкав от тънка прежда; ще опитам да хвърля няколко мълнии върху вредните си навици и да въведа ред в хаоса, прикрит под спокоен тон и видима уравновесеност. От вчера се носи малко недостоверният слух, че някакъв луд е избягал от някъде и сега се разхожда свободен из града, въоръжен с ножове.
Колкото и смешно да звучи, то аз бях убедена, че ако това е истина, той ще изскочи внезапно пред прозореца ми, а сърцето ми няма да понесе сбъдването на знамението и просто ще се пръсне. И без това страховете трябва постоянно и градивно да се подхранват, защото иначе има вероятност да пропаднат безвъзратно в черна дупка. А животът е скучен без страх, както, надявам се, знаете. Разбира се, всяка вечер, когато остана насаме със себе си, тишината и тъмносиния мрак, нарушаван от незначителна струйка нощна светлина, малките страхови рецептори започват да се пробуждат и тихо да ми шепнат за абсурднонелепите си тревоги. Аз едва забележимо се обръщам към тях, опитваща да ги успокоя някак, защото както кучетата надушват страха, така и страхът надушва себе си. Повтарям си "Бранислав Нушич. Бранислав Нушич.", а после си мисля за всички онези забавни неща, които са ми казвали разни усмихнати хора. Мисля, че след като издадох тайната и триковете си, тази нощ ще остана невъоръжена и безразсъдно бедна откъм идеи, с които някак се спасявам от луди, ножове, прокажени и така нататък плашещи ме видения.
Но тъй като денят е не какъв да е, а Велик, аз прескачам темата за тъмното и стенещите шепоти на вятъра, разнасящи се през витото стълбище към втория етаж, рикоширащи през зловещото огледало в пустия коридор и гмуркащи се в онова на първия етаж, разположено точно срещу леглото ми, през една затворена врата разстояние - и започвам да говоря за други весели и непораждащи буца в гърлото теми.
Едно от важните неща, които трябва да споделя, е, че ароматът от шоколадово яйце разбърква чувствата като миш-маш и ме бута към летището с билет в ръка, направо към любимото ми място - кралство Носталгия. Там летя над дъгите и жадно се упоявам с всички видове опиати, като най-големите ми предпочитания клонят към аромати от миналото. Дали от първия ми компютър, шоколадово яйце, кутии от темперни боички или червилата на мама, които наблюдавах с невъобразимо възхищение, след като ги разпиляваше върху леглото, за да ги сложи отново в дамската си чанта - това няма никакво значение. Важното е, че е кратко като дежа ву и с всеки следващ път опитът да уловя носталгичното усещане става все по-жалък и все по-жалък, защото това, което ме дели от него, са някакви нищожни сантиметри. Както когато изпуснах първия и последен хелиев балон, който притежавах, така и тези спомени съществуват, за да се реят утопично сред въздуха и облаците с форма на Мики Маус, човка на патица или пък гигантска лъжица и аз никога да не ги стигна.
Освен спомени, вършеещи в неочаквани времена, съществуват една шепа очаквани хора и моменти, които са в състояние да ме побъркат или пък да не докоснат нито един клавиш, принадлежащ на величествения орган на душата ми.
Тук гордо и смразяващо Бах разкъсва въздушната идилия и разни заглушени писъци и блестящи погледи ме пронизват през далечината. Напрежението расте, а аз, потънала в истерия и могъща липса на ориентация, се мъча да запуша ушите си, за да не доловя смъртоносната честота в гласовете им. С мъка и гърчове някак достигам дистанционното и успявам да премина към следваща мелодия, която носи етикет "реге", напълно контрастираща на предишните кризисни звуци. "Следваща", мисля си аз. Това не се вписва в цялата апокалиптична живопис, рисуваща се сама с похвати на да Винчи и хъс, присъщ на най-големия безделник, вечно кроящ планове за голямото си бъдеще.
Та, тези хора, намиращи се тук и там, стъпили на произволни свтелочувствителни петна в съзнанието ми, обагрени в различни цветове, отвреме-навреме правят крачка и аз усещам с повърхността на кожата и сетивата си, че нещо или някой се опитва да наруши хомеостазата ми. Харесва ми, разбира се, море без вълни е като залез без ветрове. Невъзможно красиво, знам. Осъзнавам, че някои от тях изглеждат като размиваща се точка, подложена на устоите на времето и мъглявината на погледа ми. Някои от тях са точки, защото аз го пожелах, дори им дадох ново име, за да не цапам света и възприятията си със старото. Други са някъде там, а "там" е все още несигурна дестинация, към която може би някога или може би никога няма да поема.
Към цялата епопея, посветена на случващи се и смугло провиращи се през ежедневието ми явления, прибавям и обичайното изброяване, което винаги ме е спасявало по някакъв начин.
Ще вметна и, че сънувах какво несравнимо задоволство доставя способността да опишеш определено усещане с най-изкривените си думи и резултатът да се окаже абсолютно разбиране и преживяване от читателската публика. После сънувах, че е велико да опишеш колко е велико да опишеш правилно осезание и колко жалки са пишещите хора, които вечтно топлят ръцете си над огньове от лъжовни думи.
Замислям се, оглеждам се, лилавите стени и Кралица Сали, напълно незаинтересовани от безгласните ми спорове, са се отдали на битието си; тефтерите, изпълнени с полусчупени и стоманени вериги от изречения и въздишки, не ме блазнят, затова избирам просто да завърша с поредната плашеща истина, която някога, ако имам сили и желание, ще се опитам да опровергая. И то не по пътя на математиката.
Известен факт беше и все още е този, че всичко се забравя. Все още не искам да вярвам и на това, че всичко минава и с всичко се свиква.
Последният ми нанесен словесен удар беше:
"Всичко се научава".
В какъв машинен свят живеем, заблуден мой мироглед! Всички зъбни колелца са смазани и въртят живота ни с хода на еволюцията и глупостта. Просто следвай проклетите правила и някой ден ще откриеш, че си оцелял.
Всичко гениално е просто.