Да, Хапя.

Не се опитвайте, защото знам кога някой ме лъже. Знам кога някой ме лъже нагло и безочливо, студено и хладнокръвно, пронизващо и догарящо. Знам кога някой ме лъже. Знам го толкова добре, а ако този някой е прекрасен и усмихнат, ако се будя насън и събуждам след кошмари, ако притварям очи и отново се гмурвам в тях - значи това ме убива.
Какво искам ли? Може би да не бъда лъгана?
Не, просто искам да унищожа всичките причини за тази, онази или някоя бъдеща лъжа.

Но все пак, ако някой изявява неутолимо желание да ме излъже, нека дойде и се опита. Безразлично ми е.
Безразлично.
Обичайте или мразете - това е и е толкова просто. Ако застанете по средата на оста, ако стъпите не кръглата нула, ще убиете човек. Безразличие.

Пишеше, пишеше някъде, че не трябва да пишеш, ако не ври и кипи в гърдите ти; ако не можеш да правиш нищо, абсолютно нищо друго, освен да пишеш.
Аз не се чувствам така. Дори виновна не се чувствам. Не чувам какво ще напиша, още преди да съм докоснала някой случаен клавиш, който да даде начало на неизмислена мисъл и да бъде зародиш на генерален извод, който да изхвърля в килера с полезни съвети и заключения, които обожавам да пренебрегам.
Така ли пиша?
От всички земни чувства и емоции, които познавам и някога съм познавала, най-най-най-много мразя да съм ядосана. Целият свят потъва в черна плазма и дори сладките птички, които по подразбиране почти никой никога не чува, започват да лазят по наелектризираните ми нерви, които за жалост не биват омотани около игла, готова да ги изтръгне, мигновено и жестоко, пръскайки стонове и кръв.

И ако сега сгреша /а аз съм почти убедена, че ще/, ще ми се наложи да пусна всичките си очаквания за хората по вятъра с надежда да открият някой, който прилича на моята наивна версия, и да опарят него.
Всичко минава, нали? И с всичко се свиква?
Умориха се от грешките си и след многократното им болезнено повтаряне се научиха.
Научиха се.
Искам да спра, да спирам понякога.
Кое - да и кое - не?
С всичко се свиква, а това не говори добре за мен, за вас, за тях, за всички, които някога някъде сте срещали и ще срещнете.
Сложете никотиновата лепенка и изхвърлете кутията цигари в кошчето. Сложете лепенката за забрава и изхвърлете спомените на боклука.
Малко воля, "мога" и готово.
Защо тогава, по дяволите, всички се скъсват от рев и мрънкане, депресии и отчаяния, тъги и меланхолии?
Искам да ме уверят, че има такива срещи, които траят вечно и не се забравят. Че хората не са цигари, навик, шоколад или пък бира. Искам да ме уверят, че има крайни процеси и че ако не съм успяла, това не е защото не съм способна да се адаптирам - сляпа и неспирна.

Живея в ужасноустроен свят. Дори не мога да напиша за всички онези малки, счупени и оздравели мисли, които, може би или може би не, се разхождат в сивите, каменни коридори на престореното ми безразличие.
Сънувам кошмари, мъчно ми е за Ани, а има такива, които не подозират колко добре знам, че ме лъжат.

Писма и вдишвания, дълбоки и с характер. Докога, докога, докога?