точка, запетая;

И не заспах. И не заспах отново.
Прелиствах спомени, потънали във прах и заглушени обещания.
Събуждах се в безсънието си сурово
и против волята си се отдръпвах във истеричнотихи пререкания.

Уплаших нощите, уплаших дните
със паметта си, тъй отровносилна, прогоних духовете на луната,
а пък онези - най-добрите -
заточих хладнокръвно във вселената на самотата.

Но те ме питаха, с очите си безплътножадни,
очакващи да чуят истината, съвършено друга,
за плоските лъжи, свирепи, гладни -
аз просто заявявах, че съм луда.

Невярващи, рисувайки провала,
те плъзгаха ръцете си към крепостните ми стени.
Аз смеех се, как бих се дала?
И чаках ги да се обърнат, но съм смирени, сведени глави.

Преплитах пръсти уморена там, където
клепачите ме молеха да ги затворя.
Безсънието оковах и хвърлих във морето,
присъдата бе вечно нямо да говори.

Здравейте, казвам се Измислица.
И нямам кратко име.
Едва родила се, една орисница
прокле ме да не спирам, а аз се счупих –
събери ме.

----------------

Рисуваше ми залези по пясъка,
когато приливът се спусна, бурно и стремглаво,
и мразеше се, щом вълните скриха блясъка
в очите ми - знам, бяхме свързани с вериги здрави.

Но всички песъчинки тръгват уморени,
разнасяни от ветрове и от молитви,
във морските вълни се скитат защитени,
по пътища, с които, искат или не, ще свикнат.

Загубих те тогава с отлива,
не помня датата, дори часа забравих.
Но нямах силите да пусна котвата -
жадувах с теб и само с теб да се удавя.

По стъпките чертаех ти история,
с която да открия тайна и магична карта,
и пак да стигна нейде в коридорите,
където срещнах те и, помня, вярвах.

Сега небето ми рисува залези
и изгреви, когато съм му нужна,
но твоите, отмити, пазя ги,
за да не мога никога да съм ти чужда.