Март и т.н.

Колко потресаващо различни са пролетта и зимата. Чувам как децата от улицата играят навън, понякога до късни, тъмни часове, докато аз уча, съпътствана с огромна липса на желание. Но е факт – пролетта е толкова по-друга. Имам чувството, че животът е монета и някой най-накрая е решил отново да я хвърли, за да падне, обърната на другата страна.
Мирише ми на лято, но знам, че все още е рано. Мирише ми на път и магистрали, прах и Казанлък. Не очаквах да ми е толкова мъчно за града и гледките, които тайно съм запомнила, но е така. Виждам остарели сцени и забравени думи, времето е прекрасно, а наум си повтарям „Или, като ме захапеш, ме яж, или изобщо не ме лигави,”
Малко по-късно през пролетта, миналата година четях „За Япония, като за Япония”. Сега чета други - някои полезни, някои – не чак толкова полезни работи - но предполагам, че това не е някаква загуба.
Март е месецът на промените, сигурна съм в това.
Март е хубав месец, въпреки изненадващите дъждове, снегове и ветрове в началото му. Март е истинско начало, без значение, че е по-студен от Февруари, през който слънцето огряваше всичко и то с топлина.
Човек просто свиква с времената и сезоните, с датите и часовете и не може да се измъкне от клопката на заблудата, която всички доукрасяват с още свои „неписани” правила.
Усещам, че презирам, което е ужасно; усещам, че търся причини у другите да бъда друга, но аз знам, че не трябва, защото.. така.
Ако се нуждаеш от нещо, поискай го. И винаги, когато се чувстваш ужасно, направи всичко възможно да стане по-добре, вместо да влошаваш ситуацията. Хората не издържат на това напрежение, аз не издържам на това напрежение. Но времето, пролиляно в грешки, е време, за което е нормално да съжаляваш. И не че има някой, който не прави грешки; не че е сладко без тях – не е. Но когато започнеш да ги повтаряш, започваш и да се усъмняваш в смисъла на повечето неща и в много от способностите си. Не ми се вика, не ми се крещи, не искам да нахвърлям произволните си впечатления от цялата мартенска атмосфера. Спокойна съм, както невинаги, но както често успявам да изглеждам.
И, да, презирам. Ако знаех, че нямам право или че е лошо, сигурно щях да се чувствам виновна, но сега усещам точно обратното.
Какво доказва това? Че няма норми и стандарти – пространството е изкривено, всичко е относително, а ако се движиш със скоростта на светлината, времето ще спре.