Единственото, което ми остана от него, е цигарен дим. Цигареният дим в косата, цигареният дим в очите, цигареният дим в мислите, цигареният дим в тишината. Навсякъде. По мен, около мен. Виеща се мъгла от пречки, недовиждане и кашлица. Цигарен дим.
Не знам кой да ми липсва. Не знам откъде да търся вдъхновение. Страх ме е от цветовете, защото могат да открехнат вратата и да проникне светлина. Страх ме е, че вдъхновението може да избяга. Чувствам се като малко момиченце, чиято любима певица го е целунала на концерт и то не иска да се измие, за да не заличи спомена.
Не искам да се измия. Ще вдишвам и издишвам, докато не остане само заблудата, че ароматът все още изгаря по кожата ми.
Тишина.
Празна тишина.
Не мисля.
No comments:
Post a Comment