Цяла нощ валя и цяла нощ капките последователно се стичаха по каналчетата на моята умора, за да я изгонят и за да се наспя. Вятърът пронизващо свистеше така, че успя да ме измами и аз помислих, че в тази свирепа идилия най-невероятното нещо, което бих могла да направя, е да стана в 6:45.
Но все пак станах. Станах, отидох на училище, където за пореден и безсмислен път се противопоставих на очакваното и зарових пръсти и коси в моите си работи. Прибрах се разрошена с вуудуу сърце и едно кълбо от чувства за разплитане.
Обичам училището, защото там съсредоточавам всичките си тъкани в тъканта на живота.
Сякаш всяка секунда е програмирана да ме преобръща наопаки, а после снизходително да ме връща в начално положение. Късам се като опъната струна, а после със сетни сили се превръщам в нова, здрава корда. Устните ми треперят, ръцете още повече, малки буквички скачат и тръпнат в очакване да ги освободя от тъмната им бездна и да ги захвърля в белия свят, понесли се на вълнов фронт с невероятно висока честота.
Искат да изпъкнат, всяка по отделно в моя писък, пробождащ слуха на всички, които не таят стихии в душата си.
Имам си вуудуу сърце, пробито с карфици, и имам хартия, която да смачкам, която да превърна в поредното запълнено пространство; равнина, която да даря с милиони прави и наклонени.
Имам книги за четене през нощта и пътеписи за четене в скучните часове по литература. Черупки за оформяне и дрехи за подреждане. Имам, да. Но не ми е до тях, не ми е до национална гордост, не ми е до важните решения за бъдещето.
О, не, не, не..
едно вуудуу сърце бие
No comments:
Post a Comment